Единство: На 22 януари в Аахен френският президент Еманюел Макрон и германският канцлер Ангела Меркел подписаха договор за по-плътна интеграция между двете страни и заздравяване на ЕС
Договорите за приятелство имат символичен характер – така е и с френско-германския от януари 2019, който подновява сключения преди 56 години между Дьо Гол и Аденауер.
Екс ла Шапел или Аахен е не само място, където от XII век са подписвани исторически мирни споразумения; там още стои тронът и гробът на Карл Велики, чиято империя се смята за първото обединение на континента и почти точно покрива първата Европа на шестте. Германското племе франки дава име на бъдещата държава Франция, германците пък се обединяват в Свещена римска империя на германския народ. Не закъсня и контрасимволиката, измислена от крайнодесни мошеници, че Макрон щял да „продаде“ Елзас-Лотарингия на германците, целяща да разпали позабравената потомствена омраза и предизвикали запалването на някои и друг френски автомобил от „жълтите жилетки“.
Случващото се обаче има сериозен геополитически смисъл. Двете страни говорят за изграждане на обща армия, ангажират се със съвместна защита при нападение, подобно на прословутия член 5 на НАТО. Не е трудно да свържем това с враждебната позиция на президента Тръмп, който трябваше да бъде озаптяван от Конгреса с нарочна забрана да вади страната си от Алианса. Вече две години чуваме и Макрон, и Меркел да повтарят, че е минало времето, когато сме можели да разчитаме на защита отвън (разбирай от САЩ) и че трябва да вземем отбраната си в свои ръце. Повечето наблюдатели са скептични за скорошното осъществяване на подобен проект, нежели без участието на Обединеното кралство. Но дори той за начало да остане на ниво обединение на военните индустрии, заслужава внимание и активен интерес от наша страна.
Другият момент е всестранното сближаване на законодателства, условия за правене на бизнес и социални придобивки. Предвижда се създаване на обща парламентарна асамблея от 100 депутати от двата парламента. Този момент очевидно има връзка със състоянието в самия ЕС. Възкръсналата Източна Европа, със своите популистки лидери и пробити институции, прави реформирането на Съюза доста трудна задача; вече не само отделни страни, а цели ситуационни коалиции са готови да блокират всякакъв опит за промяна, тръбейки впрочем, че Съюзът не ставал за нищо и трябвало спешно да се реформира.
Появиха се и западни популисти, най-безумен от които е Салвини в Италия, който наскоро обвини Франция, че изсмуквала богатствата на Африка и така ги карала да емигрират към континента и да окупират Италия. По-сериозен там, разбира се, е конфликтът около бюджета (за щастие временно преодолян), който поставя под съмнение стабилността на еврозоната.
Добавяме и вътрешнополитическите проблеми на двамата лидери, освирквани мощно при пристигането си в града. Макрон е затънал в хаотичния и неразбираем бунт на „жълтите жилетки“, Меркел беше принудена да напусне лидерството на партията си и е вече разглеждана като пътник. В тази перспектива френско-германското сближаване прилича на кръгова защита в един свят на нарастваща враждебност.
Но нека евро-деконструкторите не бързат да се радват. Защото тези две държави не просто са първите икономики на континента и представляват към половината от населението му. Към тандема няма как да не се включат по-малките, които от векове са техни съюзници, като Белгия, Австрия, Люксембург. Дори най-антиевропейската Унгария е структурно зависима от немския бизнес и трудно ще се преориентира към Китай или Русия. Докато Източна Европа е в ролята на подизпълнител, репченето срещу „евробюрокрацията“ си остава политически пиар; такава беше тържествената и божествена наша победа по темата за храните, които можехме отдавна да контролираме и сами, но превърнахме в един посткомунистически символ-верую.
Съществува терминът „рейнски капитализъм“; той е различен от англосаксонския или азиатския с това, че оставя сериозна роля на държавата и социалното, предпочита стабилността пред спекулацията, дългосрочното пред риска. Хубав или лош – това е капитализмът, с който по-голямата част от Европа е свикнала; гражданите на континента гледат именно към Париж и Берлин за лидерство в неговото укрепване.
В последно време глобализацията като че ли отстъпва пред нова регионализация; предпочитат се близките партньори, укрепва се сътрудничество със съседите. Тази тенденция виждаме и в Азия; в САЩ Тръмп я налага като открита и брутална идеология на изолационизма. Нашият регион е Европа, а неговият естествен център няма как да е Варшава или Будапеща, колкото и да се иска на някои геополитици.
Регион Европа трябва да ни защитава на голямата световна сцена, където се състезават нови мегасили – това повтаря отдавна Макрон. Пред България тук има два избора – да опита да се приближи максимално до този център, да приеме изработването на общи правила, да стои здраво зад ценностите на Съюза и да се включи спешно в европейската военна индустрия и хомогенизация на правилата. Или, обратно, да остави популисти да трупат слава чрез героично инатене и да играе самобитни кукерски танци около славното си минало. Влакът потегля и ако не го хванем в движение, ще патим много догодина, когато дойде кризата.
Текстът е публикуван в брой 5 /2019 г. на списание "Икономист" от 1 февруари, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната.
Вижте какво още може да прочетете в броя
