Мечтая за България, в която не чакаме някой друг да започне

ПРЕДСТАВЯМЕ МАРТИН АТАНАСОВ, НОМИНИРАН ЗА ЧОВЕК НА БЪДЕЩЕТО В КАТЕГОРИЯ "ТЕХНОЛОГИИ И ИНОВАЦИИ"

МАРТИН АТАНАСОВ (2007) е автор на гражданските data-driven проекти „Черна писта" (2025) - интерактивната карта на пътните произшествия в България, изградена от официални данни, и „Диагноза България" (2026) - платформа за анализ на публичните разходи в здравеопазването. Тази година завършва 127. СУ „Иван Денкоглу". Професионално се занимава с комуникации и стратегически PR от три години, а като гражданин участва и подкрепя активно младежки и обществени инициативи.


МОЯТА МЕЧТА ЗА БЪЛГАРИЯ

Струва ми се, че твърде често живеем точно така. Нещо се случва, възмущаваме се, говорим няколко дни, обещаваме си, че този път ще бъде различно. После идва следващата тема. Докато не се случи следващата трагедия. И отново питаме как сме стигнали дотук.

Аз не мечтая за идеална България. Такава държава няма. Мечтая за нормална България. Държава, в която проблемите не се прикриват зад отчети, сложни таблици, институционален език и обяснения защо нещо не може да стане. Държава, в която, когато има проблем, първият въпрос е „Как го решаваме?", а не „Кой е виновен, че трябва да се занимаваме с него?".

„Черна писта" започна точно от един такъв въпрос. Защо трябваше да загине поредното дете, за да погледнем отново към войната по пътищата? И защо говорим за хиляди катастрофи като за статистика, когато зад всяка точка има човек, семейство и нечий живот, който никога повече няма да бъде същият?

После, когато започнах работа по „Диагноза България", видях същия проблем в друга система. Данните съществуват. Информацията съществува. Парите съществуват. Но цялата картина е толкова разпиляна, че човек трудно може да я види. А когато не виждаме проблема, много лесно свикваме с него.

Може би точно с това не искам да свиквам. Не искам моето поколение да приема за естествено, че институциите не работят достатъчно добре, че образованието не ни подготвя достатъчно, че здравеопазването има хронични дефицити, че хора продължават да загиват на едни и същи места, че младият човек първо трябва да обмисли живота си навън и чак след това да търси причина да остане тук. Че нищо около нас не се случва достатъчно. И че ние не сме достатъчни.

Но не мисля и че промяната ще дойде, ако просто посочим институциите с пръст и чакаме те сами да поправят всичко. Държавата не е някакво далечно образувание, което съществува независимо от нас. Държавата в крайна сметка сме и ние – с това, което търпим, с въпросите, които задаваме, с начина, по който гласуваме, с каузите, които защитаваме, и с моментите, в които предпочитаме да замълчим.

Затова вярвам повече в действието, отколкото в големите думи.
Ако нещо липсва – можем да опитаме да го създадем. Ако информацията е скрита зад сто документа – можем да я съберем. Ако институция откаже да ни даде нещо, на което имаме право – можем да го поискаме отново. Ако системата има проблем – можем поне да го направим видим. Не всяко действие ще промени държавата. Но всяко действие променя границата на това, което сме готови да приемаме за нормално.

И точно за такава България мечтая – в която не чакаме някой друг да започне.
В която младите не са бъдещето само в речите на 24 май или по време на избори, а са част от настоящето. В която човек има усещането, че има смисъл да остане, защото гласът му има значение и усилията му могат да доведат до резултат.

„Младежите са бъдещето" е любимото клише на тези, които искат да чакаме. Промяната обаче не чака някога някак да й дойде редът. Тя се прави днес – с факти, критично мислене и отказ да мълчим.

Не знам дали моето поколение ще успее да направи тази България. Но знам, че няма да я постигнем, ако отново останем публика. Трябва да участваме. Да питаме. Да проверяваме. Да настояваме. И най-вече – да действаме. Защото в един момент въпросът вече не е кой трябва да промени България.

Въпросът е какво направихме ние.

Номинациите в националния конкурс "Хора на бъдещето" продължават до 15 септември.