Как Европа може да се поучи от Азия с "Америка на първо място"

Западна Европа посреща втория мандат на Доналд Тръмп с тревога от неговия транзакционен, едностранен и непредсказуем стил. Джон Лий, старши сътрудник в Hudson Institute и бивш старши съветник по националната сигурност на австралийското правителство, сравнява във Foreign Affairs тази реакция с много по-прагматичния подход на американските съюзници в Азия. Според Лий в Берлин, Париж, Мадрид и други западноевропейски столици лидерите или се опитват да управляват риска от враждебен Вашингтон, или отлагат трудните решения с надежда, че след 2028 г. ще дойде по-благосклонен президент.

Япония, Южна Корея, Филипините, Тайван и Тайланд също се притесняват от Тръмп, но виждат и възможности: по-силни гаранции за сигурност, сътрудничество в изкуствения интелект, критичните минерали и отбранителната индустрия. Лий обяснява това с уязвимостта им. За тях Китай е икономическа свръхсила, най-голямата военна сила в региона и държава, която търси връщане към регионално надмощие. Американското присъствие е преграда пред китайска доминация, затова неравните сделки с Вашингтон изглеждат поносима цена. В Западна Европа, обратно, мнозина трудно приемат, че промяната във Вашингтон отразява по-дълбоки структурни процеси, а не само темперамента на Тръмп.


Европа и навикът да бъде защитена

В анализа във Foreign Affairs централно място заема твърдението, че Западна Европа е свикнала да живее в защитена среда. След края на Студената война тя се възползва от „мирния дивидент“ и дълго време се държи така, сякаш няма сериозна екзистенциална заплаха. Дори след анексирането на Крим през 2014 г. Германия, Франция, Италия и Испания трудно увеличават реално военните си разходи. Едва след пълномащабната руска инвазия в Украйна през 2022 г. те започват по-сериозно да говорят за възстановяване на отбранителния си капацитет.

Според автора проблемът е в цялостния политически модел. Западноевропейските държави са изградили огромни социални системи: през 2024 г. публичните социални разходи са 27,9% от БВП в Германия, 30,6% във Франция, 27,6% в Италия и 25,9% в Испания при средно 21,2% за ОИСР. Ако тези страни искат да изпълнят новите си отбранителни ангажименти, ще трябва да пренаредят бюджетните си приоритети, но още няма убедителни признаци, че са готови да намалят социалните разходи.

Западна Европа е можела да предпочете благоденствието пред сигурността, защото е защитена от териториален буфер - Източна Европа, и от институционален буфер - НАТО. САЩ остават силата, която гарантира границите на континента. Така регионът се научава да се възприема като пазител на следвоенния ред, на нормите и институциите. Европа е голям регулаторен и пазарен център, но не е самостоятелен доставчик на твърда сигурност. Затова „Америка на първо място“ е директен удар по европейския следвоенен проект.


Азия живее без европейски комфорт

Американските съюзници в Азия никога не са имали еквивалент на НАТО. Там няма колективен режим за сигурност, а мрежа от двустранни съюзи с неясни гаранции. Всеки нов президент на САЩ фактически преценява наново какво обхваща конкретният съюзен ангажимент. Тайван живее със стратегическа неяснота: Вашингтон нарочно не казва дали ще защити острова при китайска атака. Южна Корея, Япония и Филипините също трябва постоянно да доказват своята полезност пред американската администрация.

Лий припомня, че тази несигурност не започва с Тръмп. Още доктрината „Гуам“ на Ричард Никсън през 1969 г. поставя върху азиатските съюзници основната отговорност за конвенционалната им отбрана. Затова отношенията им със САЩ по традиция са по-транзакционни от европейските. Всяка смяна на властта във Вашингтон носи нови преговори, нови тревоги и нови усилия за подсигуряване на американската защита.

Допълнителната разлика е мащабът на Китай. Според анализа във Foreign Affairs Китай произвежда около половината от икономическата продукция на Азия и харчи за отбрана повече, отколкото всички американски съюзници в региона взети заедно. Русия остава опасност за Европа, но сравнението е различно: руската икономика е приблизително една десета от западноевропейската, а военните й разходи са около една трета. За азиатските държави следователно въпросът не е дали силата има значение, а чия сила ще доминира - американската или китайската.


Сделки вместо възмущение

Разминаването личи най-ясно в реакцията към митата на Тръмп от април 2025 г. И европейците, и азиатците казват, че тарифите нарушават правила и споразумения, но действат различно. Азиатските съюзници почти веднага започват двустранни преговори, защото нямат време да оплакват края на стария търговски ред. Япония сключва сделка през юли 2025 г., включваща инвестиции от 550 млрд. долара в американски индустрии - изкопаеми горива, полупроводници, критични минерали и фармацевтика. Токио дори обвързва тези инвестиции с възстановяването на американската отбранителна индустриална база.

Южна Корея действа сходно. Макар 25-процентното мито на Вашингтон да противоречи на споразумението за свободна търговия от 2012 г., Сеул не отвръща с контрамерки, а договаря компромис: фонд от 350 млрд. долара за американски компании и още 100 млрд. долара покупки на американски петрол и газ срещу намаляване на тарифите до 15%. Според автора това е отстъпка в името на американското военно присъствие и гаранциите за сигурност.

ЕС първоначално опитва друг път. Брюксел заплашва с контрамерки за до 22 млрд. долара върху американски внос, включително в машиностроенето и технологиите. Но когато се очертава пълномащабна търговска война, Европа също приема сделка през юли 2025 г. Воден от Германия, ЕС се съгласява да премахне митата върху американски индустриални стоки, да отвори по-широко пазара за американски земеделски продукти, да инвестира 600 млрд. долара в САЩ и да купи американска енергия за 750 млрд. долара до 2028 г. срещу таван от 15% върху повечето европейски стоки. Резултатът прилича на азиатските сделки, но подходът е различен: Европа първо търси солидарна съпротива, Азия - бърза двустранна адаптация.


Новата йерархия и европейската дилема

В анализа във Foreign Affairs Азия изглежда по-подготвена да приеме новата йерархия. Япония поема по-голямата част от над 2 млрд. долара разходи за критични и редкоземни минерали в северозападната част на Тихия океан, а компании като Mitsubishi и Mitsui инвестират в мини в Аризона, Индиана и Северна Каролина. Повечето преработени материали ще влязат в американски запаси, но за Токио укрепването на съюза със САЩ е първостепенна цел.

Тайван прави сходен избор. Той обявява инвестиции от 250 млрд. долара в заводи за чипове в САЩ срещу ограничаване на тарифите върху тайванския износ до 15%. TSMC купува 900 акра земя в Аризона и разширява производството си в Америка, въпреки опасенията, че изнасянето на част от чиповото производство може да намали стратегическата стойност на острова за Вашингтон.

Лий признава, че азиатската стратегия не е без опасности. Ако Вашингтон започне да използва съюзниците си като разменна монета в преговори с Китай, те могат да се окажат в по-лоша позиция. Пример е отлагането на оръжейни продажби за Тайван през май, което изглежда подчинено на преговорната логика с Пекин. Азиатските съюзници нямат достатъчно лостове да принудят САЩ да променят курса; те трябва да вярват, че американският президент няма да ги изостави.

Европейската дилема е още по-тежка. Ако Западна Европа иска да намали зависимостта си от Вашингтон, трябва да харчи много повече за отбрана, което означава натиск върху социалния модел. Ако ЕС едновременно изгражда търговска и технологична стратегия за дистанциране от САЩ, Вашингтон може още по-лесно да намали ангажиментите си към НАТО.

Авторът поставя особен акцент върху вътрешноевропейското разделение. Франция и Германия настояват ЕС да остане единен, но страните по източния фланг гледат различно на риска. Естония, Латвия и Литва вече харчат съответно 3,4%, 3,6% и 3,1% от БВП за отбрана през 2025 г. Те се намират в пряката линия на руската заплаха и могат да предпочетат по-близки икономически и военни договорености с Вашингтон пред западноевропейска стратегия за отдалечаване от САЩ.

Изводът на автора е неприятен за Европа: ерата на Тръмп ще приключи, но неравенството между САЩ и съюзниците им вероятно ще се задълбочи, защото Америка продължава да води в технологиите и да разширява военната си мощ. Следователно въпросът за Европа и Азия няма да бъде как да се върнат към стария либерален интернационализъм, а как да извлекат максимума от асиметрична връзка. Според Лий тихоокеанските съюзници вече са се адаптирали към този свят. Атлантическите трябва да приемат, че привилегированото място на Европа в глобалния ред избледнява, и да се научат да играят по новите правила на Вашингтон.