Хората искат да бъдат чути, а не поправяни

Текстът е публикуван в бр. 62 на сп. Business Global.

ВЕСЕЛКА ЦОЧЕВА ВЕСЕЛКА ЦОЧЕВА-ДОНКОВА 

е Master Certified Coach (MCC) към Международната коучинг федерация и партньор в Aligned Action International – ICF-акредитирана програма за професионален коучинг. Над две десетилетия партнира с лидери, HR екипи и организации в Европа, подкрепяйки развитието на коучинг култура, устойчиво лидерство и вътрешен капацитет за навигиране в комплексна среда. Фокусът и`  е върху коучинга като дисциплина на мисленето и зрялост на присъствието – отвъд техниките и инструментите.


Ако коучингът присъства в организациите повече от две десетилетия, ако има международни стандарти, обучени професионалисти и въведени практики – защо разговорът за мястото му в организациите продължава да се връща? Защо темата не затихва, а периодично се появява отново – като въпрос, като съмнение, като дистанция? Липсва ли информация? Липсват ли умения? Или липсва нещо по-фундаментално – начинът, по който тези умения присъстват в реалните разговори?

Когато разговорът изглежда структуриран, но човекът не се чувства видян, доверието се отдръпва. Не защото липсват въпроси, а защото липсва нещо по-дълбоко.

В този смисъл въпросът вече не е дали коучингът присъства в организациите, а как присъства. И именно тук започва по-сериозният разговор.


ОТ УМЕНИЯ КЪМ ЗРЯЛОСТ


Коучингът в България не е новост. Още от 2004 г. започнаха първите инициативи за изграждане на коучинг култура в големи международни компании в бързооборотния сектор. Между 2007 и 2012 г. развитието беше ускорено и амбициозно. В следващите години навлязоха ICF акредитирани програми за професионални коучинг умения, които изградиха стотици професионалисти с коучинг компетентности.

Днес, през 2026 г.,


организациите разполагат със значителен капацитет –


както в HR средите, така и сред лидерите на различни нива. Не липсват техники. Не липсват модели. Не липсват въпроси.

И въпреки това разговорът за коучинга пак е актуален. Това подсказва, че проблемът не е в наличието на умения, а в начина, по който те се прилагат.


КОУЧИНГЪТ КАТО ИНСТРУМЕНТ ИЛИ КАТО МИСЛОВНА РАМКА


В много организации коучинг уменията продължават да се използват инструментално – като по-елегантна форма на влияние. Въпросите стават индиректен начин да се насочи човекът към „правилния“ отговор. Разговорът се рефокусира бързо от проблема към решението, целта и резултата, без да се адресира реалното вътрешно преживяване на човека – неговите съмнения, страхове, ограничаващи убеждения.

Така коучингът остава на трансакционно ниво. Създава се усещане за


позитивистична фасада:


„Да, ситуацията е такава. А ти какво можеш да направиш?“

„Да, има пречки. А какви са ресурсите, на които можеш да разчиташ?“

„Ако това е проблемът, как ще постигнеш резултата?“

Сякаш чуваме, че реалността не е розова, но не ѝ отдаваме истинско внимание. Не присъстваме в разговора за опита на човека. Не се спираме върху това как той възприема ситуацията и какво преживява в нея.

В условия на относително стабилна и предвидима среда това работеше. В днешната реалност – белязана от технологични пробиви, ускорени промени и геополитическа несигурност – подобен повърхностен оптимизъм се посреща със скептицизъм.

Когато средата е комплексна, натискът за по-бързи решения не се справя с проблема. По-дълбокото разбиране го прави.


ПРОСТОТО, СЛОЖНОТО И КОМПЛЕКСНОТО


Често използваме думата „комплексна“ като синоним на „сложна“. В действителност разликата е съществена. В сложните ситуации експертизата и анализът водят до решение. В комплексните ситуации причинно-следствените връзки стават ясни едва след предприемане на действие.


Няма best practice, има хипотези


Няма предвидимост и сигурност, има експерименти. Това изисква различен тип лидерство и различен тип коучинг.

В комплексна среда въпросът не е „Кой е най-добрият начин да се справиш?“, а „Как можеш да действаш, докато се учиш какво работи и какво не?“.

Въпросът не е „Как да постигнеш целта?“, а „Какво те кара да се съмняваш или да се доверяваш на способността ти да се справиш с последствията, каквито и да са те?“.

Тук коучингът не е техника за ускоряване на резултата, а процес на изграждане на вътрешна устойчивост – способността да поемаш отговорност, да оценяваш трезво ефекта от действията си, да адаптираш подхода си и да се възстановяваш след неуспехи (които в комплексните ситуации неизбежно са част от пътя).


ОТ ФОКУС ВЪРХУ РЕЗУЛТАТА КЪМ ФОКУС ВЪРХУ ЧОВЕКА


В много организации коучингът остава подчинен на целите. Резултатът е водещ, човекът – вторичен. Това може да бъде ефективно в проста или добре структурирана среда. В комплексна среда обаче този модел се оказва недостатъчен.

Когато фокусът се премести към човека – към начина, по който мисли, интерпретира, преживява и реагира – тогава се изгражда не просто моментна ефективност, а


капацитет за самонавигация в комплексна среда


Но този капацитет не е даден веднъж завинаги. Под постоянен натиск естествената ни склонност е да се опрем на познатото – на бързото, на реактивното, – вместо да останем в рефлексия. Именно тук се проявява значението на коучинга като процес на изграждане на вътрешна устойчивост.

Затова често наричам устойчивостта метаумение. Тя не замества другите компетентности. Тя прави възможно тяхното прилагане – включително способността за саморефлексия, за осъзнат избор и за ревизия на собствените допускания, когато средата се променя.

Зрелият коучинг не цели да поправи човека, за да може той да постигне целта. Той създава пространство човекът сам да осъзнае какво го ограничава, каква перспектива поддържа и да избере съзнателно следващата стъпка.

Това е различна логика. Не логика на контрол, а логика на капацитет.


КОУЧИНГЪТ СЛЕД ШУМА


След повече от две десетилетия развитие коучингът в организациите е на етап, в който не се нуждае от нова вълна ентусиазъм. Нуждае се от зрялост.

Зрялост означава да се признае, че въпросите сами по себе си не трансформират. Че техниките не гарантират доверие. Че слушането не е пауза преди корекция, а дисциплина да останеш в неопределеността и да вярваш в способността на човека да намери собствената си посока.

Когато хората казват, че искат да бъдат чути, те всъщност заявяват нещо по-дълбоко: искат да бъдат възприети като мислещи, чувстващи и способни да се развиват субекти, а не като обекти на управление.

Тук коучинг уменията в HR и лидерството придобиват ново значение. Не като набор от инструменти, а като дисциплина на мисленето и присъствието.

И може би най-важният въпрос за 2026 г. вече не е „Имаме ли коучинг умения?“, а „През каква вътрешна рамка ги прилагаме?“. Защото именно тази рамка определя дали ще поправяме по-елегантно, или ще създаваме капацитет.