Безразличието е най-стръмният път надолу

Текстът е публикуван в бр. 62 на сп. Business Global.

Автор: Д-Р АЛЕКСАНДЪР ХРИСТОВ

Българският народ – както и много други народи – е мъдър. Той си е изковал един израз, който има два смисъла, но много по-често като че ли се използва във втория. Изразът е

„Да няма кой да те напсува“

и първият му смисъл е „тук няма никого“ , вторият „толкова си незначителен, че не предизвикваш дори и негативно отношение“.Д-р АЛЕКСАНДЪР ХРИСТОВ е управляващ партньор на ПР агенция „Параграф 42“, преподавател по маркетинг и комуникации в УНСС и в СУ „Св. Климент Охридски“. Агенцията е една от най-бързо развиващите се на пазара и реализира много стратегически кампании, увеличаващи ангажираността и дигиталното присъствие на брандовете.

Има над 30 награди за проекти в сферата на комуникациите. Председател е на Българската асоциация на ПР агенциите (БАПРА) и на Центъра за анализи и кризисни комуникации. Автор e на четири книги. Става рано, пише много и е убеден, че комуникациите могат да бъдат двигател на големи позитивни промени в бизнеса и обществото.Тоест има позитивно мнение, негативно мнение и още доста под негативното мнение е пълното безразличие, пълният игнор, както вероятно биха се изразили представителите на поколение Z.

БЕЗРАЗЛИЧИЕТО Е КОМФОРТНО

Народът ни е мъдър – той е прозрял, че безразличието е пагубно, дори смъртоносно. То е най-стръмният път надолу и това се отнася както за живота, така и за кариерата. И докато животът така или иначе ти се налага да го живееш, в работата абсолютно нищо не е задължително и предопределено. Можеш да работиш, можеш и да не работиш. Можеш да растеш в кариерата, може и това да не ти се случва.

Истината обаче е, че безразличието прекалено често е комфортно, особено когато усилията за случването на нещо от страна на даден професионалист за компанията са прекалено големи. И това е важен сигнал към мениджмънта, който трябва да бъде правилно разчетен. И

да не бъде бъркан с мързела

Разбира се, всичко това има пряко отношение към мотивацията, но вероятно в повечето случаи става въпрос за някакви процеси доста под повърхността, отколкото на нея, което изисква по-задълбочени комуникационни действия.

Затова пред нас често стои един ключов въпрос – как да разпознаем отрано в себе си или в останалите признаци на безразличие? И като следствие от това – как да се окопитим, да помогнем на колегите или служителите, които са тръгнали по този стръмен път надолу, да се опомнят и да тръгнат уверено нагоре? Съответно, да бъдат по-продуктивни?

ЗАПОЧВАМЕ С ДИАГНОСТИКАТА

Как да установим съществуването на безразличие в кариерата? Първо, изчезнал е усетът към новото, интересът към това, което носи промени. Например – дори само по себе си захаросаното въодушевление по отношение на изкуствения интелект и приложението му в конкретните дейности е по-добро от киселите реакции към него. Това не е лудост в стил „то ще ни помогне“, нито страх от типа на „то ще ни измести“. Това е „какво толкова ще ни даде“, „аз на колко такива новости съм им виждал безславния край“, „прехвалена работа“ и други подобни.

Второ – и това е изключително важен симптом – човекът или

хората са престанали да се ядосват

Ако загубиш конкурс, ако проектът ти се провали, ако конкуренцията те надвие или изпревари в пускането на нов продукт или решение, е нормално да се жегнеш, да се ядосаш на себе си, на мениджмънта, на колегата, на конкуренцията, на държавата, на регулатора, на системата, на световния заговор или на илюминатите. Все тая, важното е да те е яд. Не става въпрос за това, че гневът винаги е продуктивен, става въпрос за това, че той издава някакво отношение към работата, даже не просто някакво, а такова с висока степен на ангажираност. Да се ядосваш, означава, че има нещо твое, което не се е случило както трябва, но пак си остава твое, което означава, че е съществено.

И трето, което също е изключително важно – това е липсата на желание да видиш резултатите от своята работа. Вгледаността в процеса, в стъпките, по които се достига до крайния резултат, е много неприятна отрова, която продължава да

умъртвява ентусиазма

и да тласка хората надолу по стръмната наклонена пътека на безразличието. И това е видимо – в момента, в който на общи срещи хора от екипа започнат да дискутират и прекалено много да се вглеждат в процесите, без да обръщат внимание на крайния резултат, това се превръща в бюрокрация, а бюрокрацията и непукизмът често вървят ръка за ръка.

ВЪЗМОЖНИТЕ РЕШЕНИЯ

Те са най-важни – като мениджъри и колеги (много хубава дума е coworkers, дано скоро някой намери неин красив превод) как да действаме в такива ситуации? Разбира се, стратегиите и тактиките в една такава ситуация до голяма степен са индивидуални и зависят от спецификата на профила и дейността на компанията, както и от съответните хора. Но някои общи съвети и насоки могат да бъдат извадени.

Първо, като стратегически подход – съществена част от възстановяването е да се намери

нещо, което пали

хората и по някакъв начин то да бъде обвързано със самата работа. Това може да е вътрешна социално отговорна инициатива, идеята за която дори може да дойде от екипа в компанията. И да се направи като дискусия или игра. В комуникациите се казва, че колкото по-тясно това е обвързано със сферата на дейност на компанията, толкова по-добре, защото въпросният подход ще помогне поне донякъде да се върне пламъкът – и по възможност да се разгори още повече.

Второ, важно е да се покаже хоризонт. Не произвеждаме части за климатици за трактори, правим живота на тези, които се грижат за качествената ни храна, по-добър. Не работим за някаква кауза, а

променяме света

Всяка позитивна комуникация от частното към общото показва перспектива, прави нещата, по които работи даден човек, още по-големи. Разбира се, много подобни гръмки твърдения стоят закачени по стените на предприятието като лозунги или са качени на видимо място на вътрешния сайт. Това обаче не означава, че работят, а по-скоро демонстрират действието на така известния ефект на тапета.

Трето, което всъщност е и следствие от второто –

обединение около ценностите на компанията

Те трябва да са ясно формулирани и да обединяват всички около една водеща философия по отношение на клиентите, екипа от таланти и обществото. Това е разбирането за общност, което неизбежно подпомага мотивацията.

И последно, като наистина крайна мярка – комуникация в стил „просто не сме един за друг, нека потърсим различни пътища“. Това е различно от „трябват ни мотивирани хора, а не статисти“, защото последното звучи като извадено от куха лекция на някой алхимик на лесните успехи и е по-вероятно да капсулира, отколкото да бъде продуктивно. Това може да се окаже отрезвяващо както за самия човек, така и за цялата компания. А и безразличието, за съжаление, е заразно, което означава, че премахването на причината прави лечението на екипа по-лесно и по-успешно.

И накрая – не знам какво биха казали психолозите, но безразличието едва ли е разтоварващо. Всеки от нас може и трябва да живее с нещо, което придава смисъл, било то в работата или извън нея. Впрочем, когато енергията е отдадена другаде, в хоби или във втора работа, това е знак за промяна. А промяната е неизбежна.