Иран прегръща вечната война

Иран и Съединените щати може да стигнат до някакво споразумение през следващите месеци, но това не означава, че между тях ще настъпи истински мир. Това пише във Foreign Affairs Мохамад Аятолахи Табаар, доцент по международни отношения в Bush School of Government and Public Service към Texas A&M University.

През последните два месеца, отбелязва Табаар, Иран и САЩ водят накъсани и безрезултатни преговори след крехкото примирие от началото на април. Двете страни си разменят предложения за дългосрочно уреждане, обявяват, че са близо до договореност, а след това отново се атакуват с дронове и ракети. Доналд Тръмп дори заяви, че не го интересува особено дали разговорите ще приключат, защото според него били станали „много скучни“.

Според него не е изключено Вашингтон и Техеран да постигнат временна договорка, тъй като върховните лидери и от двете страни изглежда не търсят незабавно връщане към интензивни бойни действия. Но основните им спорове остават дълбоки. САЩ настояват Иран напълно да демонтира програмата си за обогатяване на уран, да предаде обогатения материал, да прекрати подкрепата за регионалните си съюзници и да отвори Ормузкия проток. Техеран отказва да спре обогатяването и поставя свои предварителни условия: признаване на иранския контрол върху протока, компенсации за военните щети, край на войната на Израел в Ливан и размразяване на ирански активи.

Войната като източник на влияние

Табаар подчертава, че причината за липсата на реален мир не е само разминаването по конкретните искания. По-дълбоката промяна е в самата иранска оценка за конфликта: режимът е стигнал до извода, че войната му носи повече ползи от дипломацията. Ударите срещу арабски държави, в които има американски бази, са разклатили отношенията между Вашингтон и партньорите му в Персийския залив, защото тези страни искат трайно уреждане. Затварянето на Ормузкия проток пък е принудило много държави да признаят иранската способност да влияе върху световната търговия и енергийните доставки.

В анализа на Foreign Affairs това означава, че Ислямската република вече не се стреми просто да оцелее или да надживее американския натиск. Техеран не се опитва дори изцяло да реши спора си със САЩ. Целта е по-амбициозна: да промени начина, по който Америка, съюзниците й и останалият свят се отнасят към Иран. Режимът иска да бъде признат като самостоятелен полюс в многополюсен ред и смята, че продължителната война приближава тази цел.

Как твърдолинейните сили взеха надмощие

Ислямската република отдавна гради голяма част от външната си политика върху противопоставяне на Съединените щати, но според Табаар вътрешната политическа конкуренция в Иран някога ограничаваше този импулс. Кулминацията на по-прагматичния подход беше ядреното споразумение от 2015 г., договорено от президента Хасан Роухани въпреки възраженията на върховния лидер Али Хаменей. Разпадането на това споразумение след американското оттегляне, последвано от войните с Вашингтон, почти изцяло премести баланса към политици, които виждат по-голяма опасност в компромиса, отколкото в конфронтацията.

След началото на продължителната американска бомбардировъчна кампания на 28 февруари по-умерените гласове или замълчаха, или се присъединиха към твърдата линия. Foreign Affairs посочва, че именно тези среди сега доминират управлението и се чувстват потвърдени от развоя на войната. Десетилетия наред те заплашваха да затворят Ормузкия проток и да атакуват инфраструктура в региона, но бяха спирани от по-прагматични фактори, които се страхуваха от масиран ответен удар и вътрешна реакция. Когато Техеран най-накрая направи това след убийството на Хаменей от САЩ и Израел и след тежките разрушения по военна и гражданска инфраструктура, много представители на елита и част от обществото приветстваха отговора.

Иран бързо натрупа лостове за влияние. Арабските държави, уплашени от икономическа катастрофа, започнаха да настояват САЩ да търсят мир. Азиатски страни, зависими от петрол и газ от Персийския залив, призоваха Техеран да осигури безопасен проход за корабите им. Европейските лидери също смекчиха тона си: германският канцлер Фридрих Мерц се дистанцира от операциите и заяви, че Техеран е „унижил“ Вашингтон, а френският президент Еманюел Макрон изключи военно разполагане в региона. Няколко европейски представители отвориха канали към Иран, а норвежкият заместник-министър на външните работи дори посети Техеран в търсене на решение.

Ормузкият проток като икономическо оръжие

Табаар обяснява, че затварянето на Ормузкия проток е премахнало стара асиметрия между Вашингтон и Техеран. Преди Съединените щати имаха ясно предимство в икономическата война, защото можеха чрез санкции и контрола върху долара да ограничават достъпа на Иран до световната икономика. Иран не разполагаше със сравним инструмент за натиск. Сега обаче той може да предизвика икономическа болка за американските потребители чрез по-високи цени на горивата и храните, а това според иранските лидери постепенно ще принуди Тръмп да смекчи прилагането на санкциите.

Според Foreign Affairs вредите за останалия свят не са страничен проблем от гледна точка на Техеран, а допълнителен източник на натиск. Колкото повече държави страдат от прекъснатия трафик през протока, толкова по-силно те ще търсят двустранни търговски и финансови договорености с Иран, за да осигурят достъп на корабите си. Така режимът се надява да заобиколи американските санкции и да покаже, че не може да бъде изолиран без висока цена за всички.

Иранската оценка включва и военен елемент. Табаар отбелязва, че според режима войната е принудила Вашингтон да преосмисли предположението, че Иран е слаб. Американските загуби са били по-сериозни, отколкото Белият дом признава, а ирански удари по бази са нанесли изненадващи щети, включително по скъпи радари за противоракетна отбрана. Макар Иран също да е понесъл тежки удари, а американските и израелските сили да остават много по-модерни, Техеран е стигнал до заключението, че нито Израел, нито САЩ могат да го победят на бойното поле. Продължаването на войната служи като доказателство, че режимът не е на ръба на рухване.

Тактически спорове и недоверие към дипломацията

Сред твърдолинейните ирански елити има съгласие, че конфронтацията с Вашингтон трябва да продължи, но Foreign Affairs отбелязва, че съществуват тактически разногласия. Част от политиците смятат, че Иран е твърде сдържан след примирието и че вместо ограничени атаки с ракети и дронове срещу американски бази трябва директно и непрекъснато да удря американски войници. Според тях само ковчези с убити войници биха накарали Вашингтон да преоцени цената на конфликта. Други настояват усилията да се насочат към защита на „Хизбула“ в Ливан, включително чрез удари по американски активи, които да принудят САЩ да ограничат Израел.

Тези спорове се пренасят и върху въпроса как военният натиск да се съчетае с избирателна дипломация. Табаар пише, че дебатите се водят открито по държавно контролирана телевизия и на проправителствени прояви, където някои фигури обвиняват други в прекалено желание за преговори. С всяка нова неуспешна среща подозренията към Вашингтон се засилват, а публичната защита на дипломатически подход става все по-скъпа политически.

Все пак в Иран остават политици, които се тревожат, че ръководството надценява силата си. Те предупреждават, че продължителното разстройване на световните енергийни пазари може да обедини голяма част от света срещу Техеран, а не срещу Вашингтон. САЩ разполагат и с инструменти, които още не са използвали, включително кибератаки, способни да парализират страната. Подновяването на боевете може да нанесе десетилетни щети на инфраструктурата, след като войната вече е ударила силно стоманодобива, газовия сектор и нефтохимията и е създала болезнени вътрешни недостици.

Преговори като управление на войната

Въпреки тези рискове, анализът във Foreign Affairs подчертава, че Техеран смята компромиса за още по-опасен. Ударите на Израел и Вашингтон през юни 2025 г. и февруари 2026 г. са дошли по време на разговори, поради което мнозина в режима вярват, че САЩ тълкуват иранската готовност за диалог като слабост. Затова Ислямската република е пренастроила стратегията си: преговорите вече не са път към мир, а средство за управление на войната.

Табаар описва тази логика като огледална спрямо подхода, който Техеран приписва на Вашингтон: бъди непредсказуем, преговаряй само от позиция на сила, настоявай за големи отстъпки и предлагай малко в замяна. Иран участва в разговори, за да показва пред други държави, че не отхвърля дипломацията, да намалява международния натиск и да контролира темпото на конфликта. Но режимът отказва да прави предложения, които биха намалили лостовете му или биха изглеждали като уязвимост.

Новата нормалност

Резултатът е нулева игра, в която истинският мир изглежда почти невъзможен. Режимът вярва, че конфронтацията засилва позициите му, и е готов да понесе икономическа болка, ако запази контрол върху Ормузкия проток. Съединените щати от своя страна отказват да оставят протока в ирански ръце. Така светът може да навлезе в нова нормалност: САЩ поддържат някаква форма на блокада срещу Иран, Иран поддържа някаква форма на блокада на протока, а двете страни периодично водят престрелки и може отново да се върнат към открита война.

Според Foreign Affairs подобен изход ще бъде тежък за 90-те милиона жители на Иран, чиито жизнени стандарти ще продължат да се сриват. Той ще бъде вреден и за милиарди хора по света, зависими от Ормузкия проток за петрол, газ и торове. Но от гледна точка на режима това не е непременно лош резултат. Ислямската република остава функционална, оперативна и сплотена, демонстрира, че издържа на огромен натиск, и най-вече показва, че сама може да отслаби световната икономика. Затова Техеран смята, че вечната война не е просто бреме, а инструмент за принуждаване на света да се съобразява с него.