Чирачеството, или от кого се учиш?

Текстът е публикуван в бр. 61 – „Променящите хора“, на сп. Business Global.

Анна Бодакова*


КАРАМ НАПРАВО. КАЗВАМ СЕ АННА, НА 22 ГОДИНИ съм, занимавам се с всевъзможни неща, но най-вече с писане и съм дълбок привърженик на чирачеството. Историята е показала, че ученето чрез продължително наблюдаване в близък план на човек, който истински обича и разбира от работата си, е най-устойчивият начин за предаване на знание – не само в професионален план, но и отвъд него. А когато човек истински обича работата си, тя е също толкова част от него, колкото и животът му извън нея.

В днешни дни, разбира се, има хиляди други методи за учене – къде научни, къде не, – които твърдят, че са разгадали мистерията на това как човек се учи най-добре. От Монтесори, през соматичното учене, чак до курсовете за бързо забогатяване в Инстаграм. Няма да споря с тях. Истинският, по-важният въпрос е друг: от кого се учиш?

Именно за това искам да ви разкажа – за хората, от които аз се уча. Подбирам ги внимателно, защото в живота на всеки млад човек в началото на кариерата му неминуемо се появяват не един и двама души, които се представят за ментори. Бих посъветвала всеки, който чете това, да бъде внимателен с подобни фигури и учтиво да отклонява поканите им. Истината е, че нито един от хората, които наистина възприемам като мои учители, не се е появил в живота ми, представяйки се като ментор. Повечето дойдоха абсолютно неочаквано и леко абсурдно. Затова започвам отзад напред.


Елисавета и Манол


Работя с Елисавета Белобрадова от три години – почти всеки ден: утро, вечер, събота, неделя и национален празник. От нея се научих да не си изтънявам гласа от притеснение, как се комуникира успешно през текст, как се работи под напрежение и най-вече – че хората се делят на две основни групи: хора, които работят, и хора, които не работят.

В деня, в който се запознахме, ме хвана в момент, в който не работех и стоях в очакване на задача от друг мой много скъп учител (но за него по-късно), и делово ми съобщи, че който не работи, започва да си мисли за неприлични неща, а тя държи на моралните стандарти на институцията. После ме попита какво мога и дали имам желание да ми даде една задача. И така – три години.

През тях ме научи на много неща – понякога чрез фрази от ранга на древногръцките философи, като: „Сарказмът е клетото убежище на агресията, Анна“, директно последвани от: „Знаеш ли откъде да купя на децата тези киндер яйца?“. Понякога – просто чрез начина, по който самата тя подхожда към работата си: безкрайно сериозно, отговорно и с обич към това, което прави.

Единственото, което реално е забранено в работата с нея, е да казвам „Това не мога да го направя“, без да съм пробвала всеки възможен вариант. Именно заради нейната безкрайна упоритост, че нещата ще станат, при това ще станат добре – просто трябва още да поработим, – развих умения, които не съм подозирала, че ще имам: от писане на юридически текстове до правене на дизайни на плакати, подготовка на речи и дълбоката убеденост, че колкото и ужасно да е минал някой работен ден, няма страшно – утре започваме отново. 

И така стигаме до човека, от когото чаках задача, когато Елисавета ме „отмъкна“ наполовина – Манол Пейков. Не вярвам да има човек, който да го е срещнал и да не го обича. Мисля, че дори „Възраждане“ тайно го обичат, макар че биха отрекли.

Една от причините да е толкова близо до сърцето на много хора е невероятната му способност да вижда хубавото в тях и да им дава възможност да го развият; да ги свързва с други хора със сходни интереси; да обръща внимание на всеки – в ситуации, в които много хора с неговия опит и положение биха вирнали нос във въздуха.

Научил ме е на много, но най-вече на търсенето на смисъл и съдържание във всеки човек – нещо, в което още се упражнявам – и на това, че когато подхождаш открито и със сърце, всички потенциални несигурности за това как ще изглеждаш в разговора или на снимката, нямат никакво значение. Бидейки доста по-мълчалива от него, абсолютно като чираче, понякога просто го наблюдавам как общува с хората.

От Елисавета и Манол съм научила почти всичко, което знам в професионален план. Надявам се от своя страна някой ден да ги науча да пресичат правилно дори когато бързат.


Родителите ми


Разказвам за своите учители отзад напред и сега стигаме до най-важните – тези, с които се срещнах преди 22 години в родилен дом „Шейново“. Всеки човек би казал, че родителите му са най-готините, и би бил прав. Но моите наистина са.

От баща ми Марин се научих да търся дълбочина във всичко, което правя. Той работеше постоянно – лягаше си доста след мен, а когато ме събуждаше за училище в шест и половина, вече беше прекарал няколко часа пред лаптопа. Обичаше всичко, което правеше – от преподаването, през критиката, до поезията. Целият му прекалено кратък живот мина през думите и безкрайно внимателното му отношение към тях.

Научи ме да съм предпазлива в подбора им, да чета винаги – дори когато нямам време – и да отсявам искреността в текстовете от това, което той наричаше „хваткаджийство“. До ден днешен отварям книгите му с публицистика само за да се нарадвам на изразите му.

Майка ми Зорница също посвещава живота си на литературата, но наблюдавайки я, научих нещо, което днес ми се струва по-важно от всичко описано по-горе – да се отнасяш към всеки с достойнство и разбиране. Дори когато нямате нищо общо. Дори когато сте на противоположни политически мнения. Дори когато смяташ обувките му за безкраен кич или изразите му за префърцунени. И да даваш същото и на себе си – дори когато смяташ, че не го заслужаваш.

Когато преди 16 години започнах формалното си образование в 38-о училище, тя закачи голям знак над малкото ми бюро: „Не се страхувам да греша, защото се уча от грешките си“.

През следващите години смених много бюра, но знакът – вече въображаем – продължава да стои над тях. Допускам много грешки и със сигурност ще продължа да го правя, защото още се уча. Но най-важното е, че има от кого.

Разбира се, човек се учи и от хора, които не са част от непосредствения му кръг – и понякога намира уроци на най-неочаквани места. Ще ми се да можех да кажа, че черпя вдъхновение единствено от достолепни, издържани, силни женски фигури от науката, културата и политиката, но това би било чиста проба лъжа, макар и вероятно да звучи по-добре на хартия.


Парис Хилтън


Истината е, че една публична фигура, към която често съм се обръщала за знание, е Парис Хилтън. Същата Парис Хилтън, станала известна с участието си в едно от най-долнопробните риалити предавания на близкото минало, но и същата Парис Хилтън, благодарение на чиито усилия в американския Конгрес беше прокаран закон срещу институционалното насилие над деца. Подобно на много други хора, запознати единствено с публичния ѝ образ, и аз дълго време не я възприемах насериозно – докато, в момент на върховна скука по време на пандемията от Ковид-19, не гледах документалния ѝ филм.

Това, което видях, ме научи на нещо изключително ценно: че е възможно да вземеш всеки негативен предразсъдък, който обществото по презумпция има към младите жени с тънък глас и традиционно женствен външен вид, и вместо да се бориш със зъби и нокти да го опровергаеш – битка, която по мой личен опит е невъзможно да бъде спечелена, независимо колко сериозни научни труда цитираш и колко благоприлично се държиш, – да го превърнеш в съзнателно хиперболизиран медиен образ. Всяка критика, която тя (заслужено или не) получи през годините, беше превърната в такава комуникационна стратегия, която с времето ѝ даде невероятна бизнес- и медийна легитимност. А онези, които някога биха повдигнали високомерно вежда още преди да е отворила уста, вече нямат избор, освен да я приемат насериозно – включително и от трибуната във Вашингтон. 

Ако беше започнала публичния си път със застъпничество за деца, които – подобно на нея – са преживели системен сексуален и физически тормоз в образователни и възпитателни институции или които са жертви на разпространение на интимни материали без съгласие, колективната културна памет вероятно щеше да я запомни като поредната жертва на насилие и истеризирана жертва – обект за съжаление. Но не и като източник на реална промяна, която тя въпреки тънкия си глас успя да извоюва.


Грета Тунберг


По темата с активизма възможно е да се учиш от някого дори по негативен начин. Най-яркият пример в моя личен път е Грета Тунберг, с която сме родени на една и съща дата, в една и съща година. Ужасна работа. Всеки има спомен от това как родителите му го сравняват със съседското дете, което на същите години вече е спечелило три олимпиади, медал по плуване и чорапите му никога не са разхвърляни по пода, а идеално окомплектовани в шкафчето. В моя случай аз сама се сравнявах с така омразната ми като дете и тийнейджър Грета. Ако бях изкарала шестица по биология, то тя беше потенциален кандидат за Нобелова награда. Ако бях прекарала седмицата, събирайки боклука разделно, то тя се обръщаше към световните лидери в защита на климата. Това ми даваше стимул да продължавам да се старая да правя още и още, защото знаех, че някъде из скандинавските страни това проклето създание продължава да ме задминава, въпреки че имаме равен времеви старт. 

Чирачеството в крайна сметка не е нито романтичен, нито линеен процес. То изисква постоянна готовност да признаеш, че не знаеш, че още не можеш, че някой друг разбира по-добре от теб, да стиснеш зъби и да продължиш напред. Да вземаш предвид наученото и да го адаптираш спрямо ситуацията. Хората, от които съм се учила – пряко или косвено, с възхищение или с вътрешна съпротива, – са ми дали много различни уроци във всевъзможни посоки. Благодарна съм за всеки един урок – и на всеки един от тях. Освен на Грета Тунберг. 

*Анна Бодакова следва социология в СУ “Св. Климент Охридски” и вече е на 23. Докато писа този текст, работеше като сътрудник по културни политики в Народното събрание и понякога като журналист на свободна практика. Сега вече е народен представител в 52-ото Народно събрание в парламентарната група на "Демократична България", избрана с листата на ПП-ДБ, привличайки силен преференциален вот.