Как да водим икономическа война

Светът навлиза в нова фаза, в която икономическата взаимозависимост все по-малко се възприема като гаранция за стабилност и все повече като източник на уязвимост. Глобализацията, доскоро представяна като модел на взаимна изгода, днес се превръща в терен на натиск, възпиране и ответни удари. Държавите вече не гледат само как да търгуват по-ефективно, а как да използват търговията, финансите, технологиите и веригите за доставки като стратегически инструменти. Това се казва в  анализа на Едуард Фишман в новия брой май/юни на авторитетното списание Foreign Affairs.  Фишман е старши научен сътрудник и директор на Центъра за геоикономика „Морис Р. Грийнбърг“ към Съвета по външни отношения. Той е автор на книгата „Тесни места: американската мощ в епохата на икономическата война“.

Фишман описва тази промяна като съчетание от два паралелни процеса. От една страна, големите сили изграждат нов „икономически арсенал“ - санкции, експортен контрол, мита, контрол върху критични суровини и финансови канали. От друга, същите тези държави се опитват да намалят собствената си зависимост от чужди инструменти за натиск. Така се оформя свят, в който икономическата сигурност става почти толкова важна, колкото военната.

Авторът обръща внимание, че тази логика не важи само за САЩ и Китай. Дори по-малки държави могат да причинят огромни сътресения, ако контролират важен „тесен проход“ - било географски, като Ормузкия проток, било икономически, като преработката на редкоземни елементи. В подобна среда въпросът не е просто кой е най-богат или най-голям, а кой държи онези точки в системата, без които останалите не могат да функционират нормално.


Какво е истинска точка на натиск

В центъра на текста на Едуард Фишман е идеята за т.нар. chokepoints - критични тесни места в глобалната икономика, които могат да бъдат превърнати в оръжие. Но не всяка зависимост е такава точка на натиск. За да бъде един пазар или инфраструктура действително използваеми като икономическо оръжие, трябва да са изпълнени няколко условия.

Първо, една държава или тесен съюз от държави трябва да държат доминиращ, почти монополен дял. Второ, заместителите трябва да са трудно достъпни в краткосрочен план. И трето, притежателят на тази позиция трябва да може да нанесе много по-голяма вреда на противника, отколкото на себе си. Именно тази асиметрия прави икономическата принуда ефективна.

Фишман дава показателни примери. Американските финансови санкции са силни, защото доларът продължава да е централна валута в международните разплащания. Ограниченията върху високия клас чипове работят, защото САЩ и близки компании и партньори заемат решаващо място във веригата на авангардните полупроводници. Китай, от своя страна, има сходно предимство в преработката на редкоземни елементи - суровини, без които е трудно да се произвеждат батерии, магнити, електромобили, оръжейни системи и редица високотехнологични продукти.


Защо митата не винаги работят

Една от важните тези в статията във Foreign Affairs е, че не всяка форма на натиск носи очаквания резултат. Фишман посочва, че митата често се надценяват като инструмент за принуда. Причината е, че дори много голям пазар като американския не е равнозначен на истински монопол. Ако една държава загуби достъп до част от американския пазар, тя често може да компенсира поне частично чрез износ другаде.

Това обяснява защо високите мита невинаги принуждават другите да отстъпят политически. Те могат да нанесат щети, но не непременно решаващи. Освен това, когато икономическият натиск започне да удря и вътрешния потребител - чрез по-високи цени, затруднения в производството или политическо недоволство - правителството, което го налага, също се оказва ограничено.

Именно затова, според автора, истинската икономическа война се води не там, където зависимостта е широка, а там, където е концентрирана и трудно заменима. Фишман подчертава, че държавите не „въоръжават“ взаимозависимостта като такава; те въоръжават чуждата зависимост.


САЩ, Китай и надпреварата за защита

Според Едуард Фишман светът вече е в икономическа надпревара не само за надмощие, но и за застраховане срещу натиск. САЩ се опитват да ограничават китайския технологичен възход, да диверсифицират доставките на критични минерали и да запазят предимството си в сфери като полупроводници, финансови услуги и висок клас индустриално производство. Китай, от своя страна, работи за намаляване на зависимостта си от долара, от западната разплащателна инфраструктура и от американската технологична екосистема.

Анализът във Foreign Affairs отбелязва, че Пекин не се стреми непременно веднага да свали долара от водещата му роля. По-скоро изгражда паралелни канали - системи за разплащане, цифрови инструменти, вътрешни капацитети - които биха му позволили да понесе по-добре бъдещ удар. Това е логика на стратегическа застраховка: не е нужно алтернативата да е по-добра от съществуващата система, достатъчно е да е достатъчна в момент на криза.

Фишман предупреждава, че Вашингтон често подценява именно този дългосрочен ефект от собствените си действия. Всяко прекомерно използване на санкции, експортни забрани или произволни ограничения създава стимул други държави да намалят своята зависимост от САЩ. Поотделно отделните случаи може да изглеждат управляеми, но в натрупване те отслабват самите основи на американското влияние.


Какви цели преследва икономическата война

Според анализа във Foreign Affairs икономическите мерки не бива да се смесват, защото могат да преследват различни цели. Едуард Фишман очертава три основни типа. Първият е символичният - да заклеймиш даден режим, политик или нарушение, без непременно да очакваш поведенческа промяна. Вторият е изтощаването - да забавиш технологичното, финансовото или индустриалното развитие на противника. Третият, най-амбициозен, е принудата - да накараш друга държава да промени конкретна политика.

Проблемът, според автора, е че американската политика често действа без ясно формулирана крайна цел. А когато не е ясно дали искаш да възпираш, да наказваш, да отслабваш или да принуждаваш, инструментите започват да си противоречат. Ако например искаш да възпираш Китай от военна стъпка, може да ти е изгодно да запазиш част от икономическото си влияние като заплаха за бъдещ момент. Ако искаш още сега да ограничиш способностите му, ще наложиш ограничения предварително. Двете стратегии не са еднакви.

Фишман критикува и постепенната ескалация „на малки стъпки“. На теория тя изглежда предпазлива, но на практика дава време на засегнатата страна да се адаптира, да намери обходни решения, да изгради нови доставки и да обучи цели институции в избягване на санкции. Така следващите удари носят все по-малък ефект.


Опасността от хаотично разкъсване на глобалната икономика

Особено важна в текста на Foreign Affairs е тезата, че светът не върви непременно към ясно подредени блокове, а може да се плъзне към много по-опасна форма на разпад - хаотична фрагментация. Това би означавало държавите едновременно да се опитват да обезопасят собствените си икономики, но без координация помежду си, като всяка създава дублиращи системи, затваря пазари и насърчава скъпо национално заместване.

Едуард Фишман предупреждава, че подобна логика лесно може да се превърне в порочен кръг. Когато една държава напуска споделен пазар или верига за доставки от съображения за сигурност, това прави същия пазар по-малко ценен за останалите и ги подтиква и те да се оттеглят. Ако този процес се развие без съгласуваност, резултатът няма да бъде сигурност, а по-нисък растеж, по-високи разходи и повече стратегическа несигурност за всички.

Затова авторът настоява не за икономическа изолация, а за координирано преструктуриране - особено между САЩ и съюзниците им. Идеята е уязвимите точки да бъдат намалявани чрез съвместни инвестиции, споделени доставки и съгласувана индустриална политика, а не чрез хаотично затваряне на национални пазари.


Какво следва за Вашингтон

В заключение Едуард Фишман защитава тезата, че САЩ се нуждаят от нова „полева инструкция“ за света на икономическата война. Вашингтон вече не може да разчита, че ще нанася удари, без сам да понася ответни ефекти. Не може и да приема, че съществуващите му преимущества ще се запазят автоматично, ако ги използва без мярка.

Според автора американската стратегия трябва да се промени в няколко посоки: да разпознава по-точно кои зависимости са действително критични; да използва икономическите оръжия само когато целта е ясно формулирана; да избягва импулсивни мерки, които подкопават доверието в долара и в американските технологични платформи; и да изгражда устойчивост чрез съюзническа координация, а не чрез самотно оттегляне.

Най-важният извод от статията на Foreign Affairs е, че икономическата мощ вече не е просто въпрос на обем, а на архитектура, концентрация и политическа воля. В новия свят печели не този, който има най-много ресурси на хартия, а този, който знае кои лостове имат реална сила, кога да ги използва и как да понесе цената на конфликта. Според Едуард Фишман именно тази дисциплина ще реши дали Съединените щати ще оформят следващия икономически ред или ще влязат в него неподготвени.