Как Китай забрави Карл Маркс

В началото на 80-те години икономическата либерализация в Китай рязко повишава доходите в селските райони и поставя началото на мащабно изваждане на населението от бедност. И още тогава се появява и предупреждение: партийният функционер Дън Лицюн вижда в разрастването на частния бизнес риск от експлоатация на работниците и, позовавайки се на Маркс, алармира за присвояване на произведения от тях излишък.

Така започва анализа си във Foreign Affairs Яшън Хуан, професор по глобална икономика и мениджмънт в MIT Sloan School of Management и автор на „Statism with Chinese Characteristics: A History of Reforms and Reversals“.

От тогава насам, според анализа на Хуан, трудът в Китай започва да губи относителната си тежест. В реалната икономика - земеделие, индустрия и комунални услуги, делът на трудовото възнаграждение спрямо общата стойност на вложенията спада осезаемо между края на 80-те години и 2023 г. Така, макар жизненият стандарт да се е повишил, работниците изостават спрямо капитала и държавата по отношение на разпределението на печалбите.

Макроикономическият ефект е, че от една страна евтиният труд подхранва изключително конкурентен износ, от друга, той подкопава вътрешното потребление, засилва ценовата конкуренция между фирмите и затруднява формирането на стабилна средна класа.

 
Свръхнатоварени и зле платени

Публикацията във Foreign Affairs описва как с превръщането на Китай в „фабриката на света“ делът на работниците в произведената стойност постепенно се свива. По данни, цитирани в текста, възнагражденията в китайската промишленост заемат все по-малка част от общия производствен резултат. Хуан отбелязва и международното сравнение: дори по-бедни държави отделят по-голям дял от индустриалното си производство за заплати.

Авторът дава и съвременен пример за лошо отношение към китайски работници - случая с бразилските власти и строежа на завод на BYD, при който условията са определени като близки до принудителен труд. Този епизод служи на автора като илюстрация, че проблемът не се изчерпва само с ниското заплащане, а включва и тежки условия на труд.

Според анализа именно подценяването на труда е една от основните причини Китай да доминира в производството. Когато заплатите се държат ниски, за държавата, фирмите и инвеститорите остава по-голям капиталов излишък, който може да бъде насочен към заводи, инфраструктура, производствени линии и енергийни мощности. Така, отбелязва Хуан, част от реалното предимство на Китай не идва само от държавни субсидии или евтино финансиране, а и от самите работници, чието недоплащане на практика понижава цената на капитала.

По-нататък авторът оспорва популярното твърдение, че китайското предимство се дължи главно на изключителна производителност. Както се посочва в статията, измерено чрез продукция на час труд, Китай не изпреварва значително света и изостава силно от развити икономики като САЩ, Япония, Южна Корея и Тайван. Изданието обобщава, че китайската мощ произтича по-скоро от мащаба и от удължаването на труда, отколкото от по-висока ефективност.

 
Таван без под

Хуан ревизира обяснението на Дън Лицюн за причините, които стоят зад експлоатацията. Според него не свободният пазар, а китайската държава носи основната отговорност за продължителния натиск върху възнагражденията. В продължение на десетилетия местните власти задават допустими граници за ръста на работническите заплати, докато чиновническите възнаграждения остават извън тези ограничения.

Като показателен пример анализът посочва директива на общинското управление в Пекин от 1997 г., според която ръстът на заплатите трябва да остава под ръста на производителността. На практика това означава таван върху увеличенията без реална защита на долното ниво, дъното на доходите - слабите фирми могат да замразяват или дори да намаляват възнагражденията.

Макар след 2010 г. този режим да е смекчен, натрупаният ефект от дългогодишното ограничаване на заплатите продължава да се усеща, особено при забавянето на китайската икономика. Авторът свързва проблема и с високата младежка безработица, орязването на възнагражденията в компании и случаите на забавени или неизплатени заплати.

Друг канал за натиск върху доходите, според Хуан, е ниската минимална работна заплата. Съотношението между минималното възнаграждение и БВП на човек намалява, а в международен план Китай дори изостава от по-бедни страни като Виетнам, който по-последователно е повишавал законово установения минимум.

 
Работници от цял свят, обединявайте се?

Яшън Хуан се позовава на предупреждението на класика Карл Маркс за „епидемия от свръхпроизводство“, при която работниците са прекалено бедни, за да потребяват. Според него именно глобализацията дълго време е позволявала на Китай да избегне този сценарий, защото външните пазари са абсорбирали излишното производство. Днес обаче същият модел поражда все по-видими напрежения. Китай държи огромен дял от световния производствен капацитет, но относително малък дял от глобалното потребление. Това му позволява да се конкурира едновременно във високотехнологични отрасли и в трудоемки производства, като натискът от евтиния китайски износ се усеща и от работниците в други държави, подчертава авторът.

И че този дисбаланс вреди и на самия Китай. От страната на предлагането ниските заплати поевтиняват капитала и насърчават свръхинвестиции в мощности и инфраструктура. От страната на търсенето слабите доходи ограничават потреблението, а резултатът е хроничен дефлационен натиск и нарастващи търговски излишъци.

Хуан противопоставя на това развитието в капиталистическите страни, където с времето е било разбрано, че работникът е и потребител. Той напомня примера на Хенри Форд, който повишава заплатите, за да могат служителите му да купуват произведените автомобили.

В края на текста си във Foreign Affairs Хуан съветва Китай да промени посоката: да насърчи колективното договаряне, да разшири социалната сигурност, да премахне ограниченията върху ръста на възнагражденията и да повиши минималната заплата. Именно по този начин страната би могла да превърне производствената си мощ в по-широко благоденствие за собствените си граждани и едновременно да намали външните търговски напрежения.