Как Иран вижда войната

Мащабните удари на Съединените щати и Израел нанасят тежки щети на иранската военна и гражданска инфраструктура, но не водят автоматично до разпад на режима. Напротив, Техеран демонстрира способност да запази командната си верига, да продължи ракетните атаки и да използва войната като инструмент за вътрешна консолидация. Така Мохамад Аятолахи Табaар, преподавател по международни отношения и анализатор на иранската политика, описва във Foreign Affairs войната - не просто като външен военен сблъсък, а като процес, който може да укрепи самата Ислямска република.

Според анализа на Табаар, иранската устойчивост не е изненадваща, защото режимът се подготвя от години за пряк американски удар, особено след инвазията в Ирак през 2003 г. и след по-късните регионални сблъсъци. В основата на тази подготовка стои идеята, че при голяма атака Иран трябва да отговори с максимален хаос, за да възстанови възпирането и да убеди противниците си, че цената на войната ще бъде твърде висока.

Авторът отбелязва, че дълго време във Вашингтон и в Израел се е наложило впечатлението, че Ислямската република е предпазлива и слаба. Иран често понасяше удари, убийства на свои офицери и учени, както и атаки срещу свързани с него структури, без да отвръща по начин, който да промени баланса и това е насърчило противниците на Техеран да приемат, че могат да повишават натиска без решаващ риск.

Табaар обяснява, че тази сдържаност е била резултат от стратегическа дилема. От една страна, Иран е трябвало да покаже на съюзниците си, че е надежден партньор. От друга, режимът е искал да избегне директна война на собствена територия в момент, когато вътрешното недоволство е било силно. Така демонстративните, но ограничени ответни удари са успокоявали част от регионалните партньори, но същевременно са затвърждавали представата, че Техеран не е способен на сериозна ескалация.

В анализа във Foreign Affairs се твърди, че именно това е довело до промяна в иранската военна логика. Вместо да разчита основно на проксита и на т.нар. предна отбрана, страната е започнала да се готви за бърза и широка ескалация при нов удар. Целта е конфликтът да не остане ограничен само до Израел, а да обхване по-широкия Близък изток и да засегне световната икономика чрез натиск върху ключови морски маршрути и енергийни доставки.

Авторът посочва, че Техеран дори не е крил тази промяна. Ирански представители са предупреждавали, че при следваща война ще бъдат използвани повече от наличните способности, включително в района на Персийския залив. Затова и сегашният конфликт, според Табaар, не е спонтанна реакция, а изпълнение на предварително подготвен сценарий: масирани ракетни и дронови удари, заплаха за Ормузкия проток и опит икономическата цена на войната да стане глобална.

Анализът във Foreign Affairs обръща специално внимание на вътрешнополитическия ефект. Преди началото на войната режимът е бил сериозно ерозирал откъм обществена подкрепа и е разчитал все повече на репресии срещу протестите. Според автора обаче външната атака дава на властта нов източник на легитимност: тя може да се представи като защитник на страната срещу чужди нападатели. Така военният натиск се превръща в средство за насърчаване на национално сплотяване.

Foreign Affairs прави и исторически паралел с войната между Иран и Ирак. Тогава, въпреки вътрешните разделения след революцията, нападението на Саддам Хюсеин позволява на новата ислямска власт да укрепи позициите си, да мобилизира обществото и да изгради култ към мъченичеството. Според Табaар сегашното ръководство очевидно разчита на подобен механизъм и днес: жертвите сред военни и цивилни, разрушенията и патриотичната реторика могат да изместят на заден план омразата към репресиите от последните години.

Авторът смята, че войната може да помогне и за укрепването на новия върховен лидер Моджтаба Хаменей. Подобно на възхода на баща му по време на ирано-иракската война, настоящата криза дава шанс на сравнително неясна фигура да бъде превърната в символ на приемственост, лоялност и съпротива. В условия на война режимът цени близостта до силовия апарат и вътрешната сплотеност повече от формалната политическа легитимност.

В заключение Табaар предупреждава, че Иран и неговите противници водят две различни войни едновременно. САЩ щати и Израел се опитват да отслабят държавата „отгоре“ чрез удари по ръководството и инфраструктурата. Техеран, обратно, се стреми да печели „отдолу“ – чрез мобилизация на поддръжници, национализъм и пренареждане на обществените настроения. По тази логика, завършва публикацията във Foreign Affairs, дори тежките бомбардировки могат не да сринат режима, а временно да го направят по-устойчив.