Как войната срещу Иран даде обратен резултат

Впечатляващите тактически въздушни удари на САЩ и Израел срещу Иран не водят до ясен политически успех. Това е оценката на анализа на Нейт Суонсън, старши изследовател в Атлантическия съвет и бивш директор за Иран в Съвета за национална сигурност на САЩ, публикуван в сп. Foreign Affairs. Той припомня дългогодишното подценяване на устойчивостта на режима в Техеран и подчертава, че смъртта на върховния лидер Али Хаменей не е довела автоматично до разпад на Ислямската република. Според анализа  именно системата, изградена от Хаменей, е подготвена да продължи да функционира и след него, включително в условия на тежка външна заплаха.

Суонсън описва наследството на Хаменей като дълбоко противоречиво: икономически упадък, обезценяване на националната валута, недостиг на ток и вода и рязко покачване на цените на храните. Въпреки това режимът е успял да съхрани най-важното за себе си - способността да оцелява чрез репресии, идеологическа мобилизация и готовност да понесе големи загуби. Вместо вътрешният натиск да доведе до реформи, иранското ръководство отново е избрало насилието срещу собственото си население и конфронтацията навън.

 
Режимът в Техеран отговаря с организирана съпротива

При сегашната ескалация Техеран е реагирал по-организирано и по-ефективно, отколкото мнозина на Запад са очаквали, казва авторът. И отбелязва, че дори след тежки удари по иранските въоръжени сили, страната е запазила достатъчно средства, за да нанася болезнени ответни щети - не само срещу израелски цели и американски военни и дипломатически обекти, но и срещу цивилна инфраструктура в Персийския залив. Именно тази способност според него не позволява на Вашингтон лесно да обяви победа и да наложи условията си.

По-нататък анализът във Foreign Affairs подчертава, че Доналд Тръмп може да иска бързо политическо приключване на войната, но не разполага с лесен механизъм да принуди Иран на капитулация. Режимът няма стимул да се предава, а напротив - има интерес да удължи конфликта достатъчно, за да направи цената за САЩ, съюзниците им и световната икономика все по-висока. Затова в Техеран вероятно ще се стремят не към ежедневни големи победи, а към периодични удари, които да държат пазарите, арабските държави от Залива и американското обществено мнение в постоянно напрежение.

Анализът във Foreign Affairs отделя специално внимание на Ормузкия проток. Според изданието дори ограничени атаки срещу танкери и корабоплаването могат да бъдат достатъчни, за да парализират коридор, през който минава огромна част от световните доставки на петрол. Точно тук се вижда логиката на иранската стратегия: не е необходимо Иран да победи военно САЩ, за да постигне политически ефект; достатъчно е да поддържа усещане за нестабилност и риск, което да принуди Вашингтон да търси изход.


Мобилизиращ мит за режима след външната заплаха

Суонсън прави и важен вътрешнополитически извод. Той припомня своята стара работна хипотеза за иранското общество: твърдо настроени противници на режима, твърдо настроени защитници на режима и голямо мнозинство, което просто иска по-нормален и по-добър живот. Според автора войната е помогнала именно на властта, защото е пренасочила общественото внимание от провалите на Ислямската република към външната заплаха. Така смъртта на Хаменей се превръща не в начало на вътрешна трансформация, а в мобилизиращ мит за режима.

Анализът във Foreign Affairs е особено критичен към представата, че ударите срещу Иран автоматично ще доведат до народно въстание и падане на системата. Авторът нарича подобно очакване нереалистично. Дори жестокото насилие на режима срещу протестиращи не е довело до масови разцепления в силовите структури, а управляващите вече са показали, че са готови да стигнат много далеч, за да удържат властта. От тази гледна точка, американската и израелската стратегия е постигнала точно обратното на търсения ефект: дала е на режима ново оправдание да се затвърди.

Суонсън сравнява сегашния подход на Израел с кампанията му срещу Хизбула в Ливан - серия от прецизни удари по лидерството и военния капацитет на противника, последвани от стремеж да се поддържа дългосрочна свобода за бъдещи атаки. Но според изданието подобен модел трудно може да реши иранския въпрос окончателно. Израел вероятно няма да бъде удовлетворен от примирие, при което Ислямската република остава на власт и запазва способност да се възстановява. Това означава, че дори и временно спиране на огъня няма да премахне опасността от нови сблъсъци.

 
Военните опции пред Тръмп са твърде рисковани

По тази причина експертът разглежда възможните опции пред Тръмп като еднакво неблагоприятни. Продължаването на въздушната кампания носи намаляваща възвращаемост, защото основните цели вече са били ударени. Изпращането на сухопътни сили би било политически и военно изключително рисковано, а и би противоречало на предишните обещания на Тръмп. По-ограничени операции - например около морската сигурност или ядрената програма - също крият опасност от ответни удари без гаранция, че ще сломят волята на Техеран.

Авторът отхвърля и идеята САЩ да заложат на етнически или политически фракции в Иран, за да отслабят режима отвътре. Според анализа му това би било рецепта за още по-голям хаос: би фрагментирало опозицията, би уплашило много иранци, които са против властта, но не желаят разпад на държавата, и би увеличило риска от регионална дестабилизация и нови миграционни вълни. Тоест и този ход може да донесе тактически щети на режима, но не и устойчиво политическо решение.

 
Парадоксът на цялата война

Реалистичният изход е някакъв вид официално примирие, но и то би било изключително трудно, заключава Нейт Суонсън. Техеран почти сигурно ще настоява Съединените щати да ограничат бъдещи израелски удари по Иран. Така според автора Вашингтон се изправя пред тежък избор: или да задълбочи война, която става все по-непопулярна и скъпа, или да принуди Израел към отстъпка, която Иран ще представи като собствен триумф.

Обобщението на автора е мрачно. Войната, започната от Тръмп, няма добър край. Колкото по-дълго продължава, толкова повече се отлага шансът иранците да стигнат до по-добро бъдеще чрез вътрешна промяна, а не чрез външно разрушение. И в опита си да отслабят режима, Вашингтон и Тел Авив може да са му дали ново време, нова кауза и ново оправдание да оцелее. Именно в това се състои големият парадокс на цялата война.