Навик ли е смелостта?

Текстът е публикуван в бр. 7 (59) на сп. Business Global

ВИНАГИ, КОГАТО МОГА, вмъквам в текста, който пиша, цитат от сър Кен Робинсън, чиято лекция „Училището убива креативността“ и до днес е най-гледаната в платформата TED. Проф. д-р Десислава Бошнакова е преподавател по ПР в Нов български университет и ръководител на Департамент „Медии и комуникация“ на НБУ. Собственик e на агенция ROI Communication, която се занимава с консултиране, обучения и издаване на специализирана литература. Тя е блогър (boshnakova.com), ревностен почитател на TED, куратор на TEDxNBU (2011-2016), куратор на TEDxSofia (2017 – до днес). Била е лектор на TEDxAUBG и TEDxTarnow. Автор е на книгите „PRоговорки“, „Политическите комуникации в мрежата 2.0“, „Колективната мъдрост: Краудсорсинг“ и „13 истории за W“. Активно работи за промяна в образованието. И сега няма да пропусна, защото е важно да си припомняме от време на време, че „за повечето от нас проблемът не е, че се стремим твърде високо и се проваляме. Точно обратното: целим се твърде ниско и успяваме“. Така сме устроени. По-лесно приемаме факта, че не сме опитали, отколкото ако опитаме и се провалим.

От деня на раждането си започваме да се приспособяваме към една система, която е превърнала провала в стигма. И ние се научаваме да го избягваме. И лека-полека в този процес забравяме, че

героите, на които се възхищаваме

са били смели хора. Вярвали са в нещо и са се борили да го постигнат. Въпреки че със сигурност и те са изпитвали страх.

Ако прочетем биографиите на успели хора, ще видим, че общото между тях е смелостта. И по-точно – това, че не я загубват, когато станат възрастни. Всяко ново нещо, което никой не е правил преди теб, изисква известна доза смелост, за да се направи. Но много по-безопасно и сигурно е да вървим по отъпканата пътека. Да си повтаряме, че точно аз ли ще успея, това точно мен ли ме чака, как пък никой друг не се е сетил преди мен. И най-вече – прословутият български оптимизъм – няма да стане.

Когато сме малки, не знаем какво е смелост, не знаем какво е голяма мечта и не знаем какво е амбициозна цел. Просто искаме – да летим, да посетим друга планета, да открием нов елемент, ей такива неща. После влизаме в образователната система и се научаваме, че за да получаваме високи оценки, трябва да повтаряме това, което са ни казали. И не е много добре да имаме собствено мнение за Ян Бибиян, за Рада или за Дон Кихот. Ако сме добре възпитани, слушаме възрастните и ставаме като тях. Възрастни, но не само на години, но и по отношение на липсата на смелост.

Само че днес светът е друг

И границата е само смелостта да опитаме. Или куражът. Или инатът да не се отказваме, докато не успеем. Както искате, го наречете. Но става дума за едно и също нещо – за смелостта да преследваме големи цели и за решимостта да не се отказваме.

Да си смел, както знаем, не означава да не те е страх, а въпреки страха да продължиш натам, накъдето си се запътил. Ще си позволя да перифразирам цитат на Кърт Вонегът от „Закуска за шампиони“ и ще кажа, че „не трябва непременно да си луд, за да успееш, но все пак помага!“. Това е задължително, когато става въпрос за нещо амбициозно, трудно или дори полулудо, което се очаква да проработи благодарение на смелост, упоритост и малко нетрадиционен подход. И това са онези неща, които променят света. Създават нови полета за изява. Някои, като Франсис Йохансон в книгата си „Ефектът Медичи“, ги наричат пресечни идеи. Смели идеи, които съчетават две добре познати полета на човешкия живот. Ако се заровим още в историята, ще стигнем и до прословутата фраза на Томас Едисън, който казва: „Не съм се провалил. Просто открих 10 000 начина, които не вършат работа“.

Смелостта, упоритостта и приемането на провала като част от живота са неразривно свързани. Добрата новина е, че учените са установили, че смелостта е умение и както всички умения, тя

може да се научи, укрепи и овладее
с многократна практика

И ако трябва да се учим на смелост, то може би трябва да започнем именно от това – да се научим, че провалът не е проблем, стига от него да си извлечем поука и да продължим по-уверени напред към начина, който ще свърши работа.

В света на бизнеса тези, които следват концепцията „проваляй се бързо, учи се още по-бързо“ (Fail fast, learn faster), много добре знаят, че провалът е част от процеса на иновация. Но без смелост няма как да стигнем до провал или до успех. Не една и две компании позволяват на служителите си да работят и върху лични идеи, експерименти и проекти, които имат потенциал, без да са част от основните им задължения. Това подпомага реализацията на нестандартни идеи, от които днес имаме нужда и за които се изисква смелост.

Интернет е пълен с примери за идеи, които на пръв поглед са се провалили, но впоследствие са се оказали брилянтни.

Ако се разровим из литературата, ще открием много книги, които ни напътстват как да създадем навик да бъдем смели. Ако успеем, ще се освободим от навиците, базирани на страх, които ни възпират да работим за големите си цели, ще се почувстваме по-уверени, по-способни и по-вдъхновени, ще поемем юздите в свои ръце.

Ако се съсредоточим върху смелостта като човешко качество, то всеки от нас може да предприеме стъпки към това да бъде всеки ден малко по-смел от вчерашния. Знаем, че най-бързо напредваме с малки стъпки. Малките стъпки не ни плашат и не ни напомнят за промяната, но капка по капка – смел се става.

Първата стъпка е най-трудна – трябва да се осмелим да си поставим смелата цел да станем смели. Историята може да потвърди, че много по-често се проваляме поради плахост, отколкото поради прекалена дързост. Тази стъпка е трудна, защото изисква от нас да се променим. Да сме целеустремени, че ще се осмелим да отказваме нещата, които ни отдалечават от целта.

Много често са ми казвали, че съм смела, не се възприемам за такава, защото си казвам точно какво искам. Знам, че

ако не си поискаш, няма шанс да получиш

Истината е, че хората нямат кристална топка и не умеят да четат мисли. Ако искаме нещо, трябва да сме готови да си го поискаме. Какво можем да загубим? Дори и да ни кажат „не“, поне ще знаем, че сме опитали.

Второто нещо, което можем да направим, след като натрупаме малко смелост, е да се осмелим да разклатим лодката, в която сме. Страхът да не обидим или да разсърдим някого може да ни възпре да кажем това, което трябва да бъде казано. А страхът от това какво ще кажат другите, много често заглушава това, което ние искаме да кажем. Днес е проява на смелост да се изказваме и да отстояваме мнението си, когато не сме съгласни с това, което мислят другите. Социалните мрежи ни примамиха да живеем в приказката „Новите дрехи на царя“ и ние много лесно се присъединяваме към тълпата, която възторжено аплодира голия цар. А все повече и повече светът има нужда от смелото момче, което да извика: „Царят е гол“. Къде е това момче, се пита в загадката. Много често позволяваме на желанието ни да бъдем харесвани да ни спре да изразяваме с уважение мнението си. И забравяме, че прекаленият светец и Богу не е драг. Истината е, че всички лодки от време на време се нуждаят някой да ги разклати, за да сме сигурни, че ще ни отведат безопасно до другия бряг.

И третото (защото учените казват, че най-добре помним по три неща) е да се осмелим да повярваме, че Fortuna fаvet fortibus – Съдбата обича смелите. Много хора ни го повтарят, от чуждите уста звучи по-лесно, но ние сме тези, които трябва да действаме смело.

В своята смела, така я определям аз, реч пред завършващите Станфорд Стив Джобс казва: „Трябва да действаш. И трябва да си готов да се провалиш. Трябва да си готов да се разбиеш и да изгориш“. Много често страхът от вземане на грешно решение може да е това, което ни пречи да вземем правилното.

Можем да изберем да оставим страхът да ни води, или да се осмелим да правим нещата, които ни плашат. Ако изберем второто, може и да осъзнаем колко способни и смели сме всъщност. Може и да сгрешим. Но пък ще сме опитали и няма да съжаляваме. Затова аз избирам да започна от днес, като направя едно нещо, едно малко нещо, което ме извежда от клишето, наречено зоната на комфорт. И ще продължа и утре, и вдругиден, и в пὸо`  другиден. И така страхът ще се научи, че няма да излезе с мен на глава, защото съм смела. И не само затова. А и защото съм се научила от сър Кен Робинсън, че „ако не си готов да сгрешиш, никога няма да сътвориш нещо оригинално“.

Е, няма гаранции, че ако грешим, винаги ще сътворяваме оригинални неща, но със сигурност няма да сътворим нищо оригинално, ако ден след ден, след ден правим същото, което сме правили вчера.

И накрая, за да видите, че все пак съм слушала в час, ще завърша с думите на Марко от „Под игото“: „Лудите, лудите, те да са живи“!