Благодаря ти, мамо

Текстът е публикуван в бр. 7 (59) на сп. Business Global.

Автор: Мария Пеева

Оплаквах се веднъж на една приятелка, която е и психоложка. (Мисля, че имам повече приятелки психоложки, отколкото е полезно за здравето, но то е друга тема.) Та, оплаквах ѝ се от своята обсесия по реда и как не мога да изляза от къщи, ако не съм подредила всичко, ако миялната не е пусната, ако имам мръсни дрехи в коша за пране. Майка ми е виновна, казах – тя все държеше да е подредено и вечно ми правеше забележки, и ето какво се получи с годините, а като млада изобщо не бях такава, точно обратното, пет пари не давах за такива битовизми. Някак с годините и у мен се появи тази нейна обсесия от чистотата и реда и ескалира, и понякога се плаша дали ще стана от тези хора, които се връщат по сто пъти да проверят изключена ли е ютията и дали кърпите в банята са подравнени по конец.

– Е, добре де, Мими, каза приятелката ми. – Може майка ти да е правила грешки във възпитанието, ама от друга страна, виж сега колко ти е хубаво у вас, и уютно, и навсякъде около теб се стараеш да е чисто и красиво, и уредено. Със сигурност майка ти и за други неща е виновна и други свои навици – кога лоши, кога добри – дължиш на нея. Но я си представи – ако майка ти беше перфектна, изобщо, ако всички родители бяха перфектни, представяш ли си колко еднакви и скучни щяхме да сме всички. А сега ти си имаш своите странности, аз – моите, всеки – неговите си, и светът става по-голям, разнообразен и интересен.

У дома започва всичко

Тя ми го каза като приятелка, не като психолог, но в тези няколко думи има много истина. Навиците ни, странностите ни, ценностите ни, дори характерът ни – всичко това в голяма степен е продукт на средата, в която израстваме. А в ранните ни години най-важната среда безспорно е семейството. После на по-късен етап идват училището, извънкласните занимания, приятелският кръг, университетът, професионалната среда. Но у дома започва всичко, там получаваме първите уроци за добро и зло, учим се как да се държим и какво е важно в живота, създаваме първите си навици. Психолози, социолози и историци отдавна изследват влиянието на семейната среда върху развитието на децата. И макар че започнах шеговито, сега ще си позволя да задълбая в темата малко повече.

Неоспорим факт е, че първата социална среда на детето е неговото семейство. Атмосферата у дома, отношенията между родители и деца – всичко това създава базовия модел, по който малкият човек се учи да общува със света. Детето попива начина на общуване, който вижда у дома, и по-късно го възпроизвежда в други житейски ситуации. С други думи, ако в семейството цари уважение и топлота, детето ще приеме тези отношения за норма; ако вижда агресия или студенина, за него това ще е обичайният начин на общуване. 

Екосистема на привързаност

Но добрата семейна среда дава много повече от здравословен модел на общуване със света. Не го казвам аз, а психиатърът Джон Боулби, а и не само той. Според теорията на Боулби за привързаността, когато бебето усеща любов, отзивчивост и закрила от родителите си, това полага здрава основа за неговата психика. Децата, отглеждани в екосистема на привързаност, по-често развиват висока емоционална интелигентност, добри социални умения, здравословни навици и устойчива психика. И обратно, липсата на достатъчно внимание и грижа в ранните години може да доведе до емоционални и всякакви трудности по-късно. 

В психологията отдавна е доказано, че нарушената връзка майка – дете затруднява преодоляването на кризите на пубертета, а недостатъчната родителска грижа в ранно детство често води до проблемно поведение в юношеството. Това не значи, че съдбата на всеки човек е предопределена единствено от първите му години, но подчертaва колко решаващи могат да бъдат семейните отношения в тази крехка възраст. Иначе казано – ако майка ви е прегръщала достатъчно, ще ви е много по-лесно да създавате устойчиви отношения с другите хора, защото вече имате изградени добри социални навици. Но освен това най-вероятно ще сте и много по-стабилен психически, ще живеете по-здравословно и ще имате по-добри навици. Не е случайно, че изразът „той е имал тежко детство“ в наши дни се използва, когато искаш да обидиш някого, без да използваш обидни думи. Подтекстът на тази фраза, която би трябвало да предизвиква състрадание, е, че човекът, за когото говорим, е нещастен и обвинява за това всички освен себе си.

Четири стила на възпитание

Но темата далеч не се изчерпва с това. Наскоро попаднах на изследване, според което възпитателният стил има по-голямо значение от това дали детето се отглежда от един или от двама родители. В статията бяха упоменати четири различни стила – авторитарен, позволяващ, неглижиращ и авторитетен. Авторитарният стил се определя като строг и изискващ, без топлина. Позволяващите родители са в другия край на спектъра – те дават много любов, но не поставят граници и правилата са флуидни. Неглижиращият стил се определя като най-вредния вариант – при все че нуждите на децата са задоволени, емоционално те не получават обич и внимание и дори в семейството да има правила и граници, няма кой да обърне внимание дали се нарушават. И накрая като оптимален вариант се сочи авторитетният стил, който съчетава топлота и разумна дисциплина – родителят е грижовен и отзивчив, но поставя ясни граници и изисквания. 

Научните данни бяха категорични: децата се нуждаят от любов и внимание, но и от ясни правила и дисциплина, за да процъфтяват. Децата, отгледани с авторитетен (обърнете внимание – не авторитарен, а авторитетен) стил на възпитание, по-често израстват самостоятелни, уверени, социално адаптирани, успешни в училище и психологически устойчиви, като същевременно при тях по-рядко се наблюдават депресивност, тревожност или асоциални прояви като агресия и злоупотреба с вещества. От друга страна, твърде строгото, студено, авторитарно отношение или пък пълната липса на граници – прекалено свободно или неглижиращо възпитание – са свързани с повече поведенчески проблеми и трудности при децата.

Посяване на първите навици и ценности

Накратко, психологията на развитието потвърждава интуитивното усещане на повечето родители: семейството е фундаментът, върху който се гради личността. Първите навици – дали ще обичаме книгите или спорта, дали ще се храним здравословно, или ще прекаляваме със сладичкото – често се формират у дома по примера на мама и татко. Първите ценности – честност, трудолюбие, уважение – също се предават не чрез назидание, а чрез ежедневното семейно общуване. И макар с израстването си децата да попадат под влиянието и на други фактори – училище, приятели, общество, – здравата семейна основа действа като компас, който им помага да навигират през живота и дори когато объркат посоката, пак да се върнат на правилния път. 

Не трябва да си перфектният родител

Добре, но след всичко казано дотук не следва ли изводът, че родителите носят прекалено голяма отговорност за навиците, ценностите и характера на своите деца? Трябва ли да живеем в постоянен стрес да не сбъркаме, защото това може да провали живота на децата ни? Не, казват психолозите и аз съм много склонна да им вярвам. Парадоксално, но именно несъвършенството на родителите често учи децата на най-важните житейски уроци. Една от най-новите тенденции в психологията на детското развитие е идеята, че „достатъчно добрият родител“ е по-полезен от „перфектния“. Концепцията идва от британския психоаналитик Доналд Уиникът – той твърди, че когато родителят неизбежно допуска малки грешки, но после ги поправя с обич и искреност, детето се научава да приема света като несъвършен, но сигурен.

Когато се скараме несправедливо и после се извиним, детето вижда, че дори възрастните грешат, но могат да поемат отговорност и да се поправят. Когато се оплетем, изнервим, закъснеем, а после обясним, че сме се уморили, то разбира, че емоциите са нормални и могат да се контролират. Грешките ни учат децата на емпатия, на гъвкавост, на умението да прощават – включително на самите себе си. Нещо, което перфекционизмът не може да направи.

Дори трудните семейни периоди могат да изградят устойчиви и здравословни навици. Психолозите наричат това „посттравматичен растеж“ – когато човек преминава през трудност, но излиза от нея по-мъдър, по-зрял, по-състрадателен. Децата, които са видели родителите си да се справят с болест, развод, загуба или финансови трудности, често развиват по-дълбоко разбиране за живота и по-реалистичен оптимизъм. Те знаят, че щастието не е постоянна еуфория, а способността да се изправиш, след като си паднал. Така че „всяко зло за добро“ важи и в родителството: нашите грешки, ако ги признаем и коригираме, се превръщат в уроци по човечност.

Хеликоптерните родители

А какво се случва, когато се „престараваме“ да създадем у децата си добри навици, за да ги направим успешни хора? Родителското престараване винаги идва от любов и загриженост, но носи скрита опасност, защото отнема на детето възможността да се справя само. Всички сме чували израза „хеликоптерни родители“. Това са майките и бащите, които постоянно „висят“ над детето, предотвратявайки всяка негова трудност. Една стара китайска поговорка гласи: „Камъните, които махаме от пътя на детето си, са скалите, които ще паднат на главите ни“. Децата на хеликоптерните родители растат защитени, но неукрепнали. Без да се сблъскат с нормалните малки разочарования, те не развиват устойчивост и самостоятелност. Децата на свръхзагрижените родители по-често страдат от тревожност и ниска самооценка, защото не вярват в собствените си способности – те са свикнали винаги някой друг „да оправи нещата“. Престараването създава и ефекта на „цвете в саксия“ – детето не се научава да поема рискове, не опитва, не греши, не се проваля и съответно не се учи от провалите и грешките си.

Другата крайност на престараването е емоционалното сливане – когато родителят живее чрез детето си. „Аз не станах лекар, но ти ще станеш“, „Аз не успях, но ти трябва“ – всички имаме по някой приятел, който живее мечтите на родителите си. Тази форма на любов често изглежда като подкрепа, но всъщност е натиск. Детето расте с усещане, че трябва да се доказва, за да бъде обичано. Не знам има ли по-голямо бреме от това.

Понякога е нужно просто да се отдръпнем и да оставим детето да изпие своята горчива чаша и да понесе последиците от грешката си. Така не му отказваме подкрепа, а напротив, даваме му възможност да се справи само и да придобие самоувереност.

Прекъсване на междупоколенческия модел

Има и още един въпрос, който неминуемо изниква тук, особено след като споменахме хората с тежко детство. Можем ли да сме добри родители, ако не сме имали подкрепящо семейство? Ако сме отраснали в дом с насилие, нелюбов, алкохолизъм или просто неглижиране? Слава богу, да. Можем. Психологията нарича това „прекъсване на междупоколенческия модел“. Иначе казано, това е способността ни да осъзнаем и спрем разрушителните модели от нашето детство. Да кажем: „С мен така се държаха, но аз няма да повторя това“.

Немалка част от хората, преживели наистина трудно детство – лишения, насилие, липса на обич, – успяват да изградят здрави и топли връзки със собствените си деца. Тайната е в осъзнаването и в търсенето на нови модели – чрез терапия, книги, добри приятели, всичко, което ни помага да осмислим родителството си. Най-тежкото наследство от едно лошо детство не е травмата сама по себе си, а убеждението, че няма друг начин. Щом човек повярва, че има избор, цикълът се прекъсва. И тогава липсата на обич в миналото може да се превърне в най-силния мотив да създадеш дом, в който има обич. 

Семейният дом е първата крепост

В заключение, ако ми позволите да използвам клишето, ролята на семейството в изграждането на ценности, характер и навици е като ролята на корените за едно дърво. Силните корени не гарантират автоматично, че дървото ще стане могъщо – трябват му и слънце, и вода, и добра почва – училище, среда, собствени усилия. Но без корени дървото трудно ще оцелее. Семейството дава на детето първоначалния тласък в живота – учи го как да обича и как да се справя, какво е правилно и грешно, на какво да държи. Това, което сме получили от родителите си като отношение и ценности, често ни съпътства цял живот като вътрешен глас. Да, хората не са роби на възпитанието си – по пътя си ние срещаме ментори, учители, приятели, книги, целия шарен свят, който също ни оформя. Но именно семейният дом е първата крепост, която ни пази и изгражда, преди да излезем навън. В наше време тази крепост е подложена на какви ли не бури – технологични, социални, икономически, – но тя остава незаменима. Затова е важно като общество да подкрепяме семействата – чрез добра образователна, здравна и социална политика, чрез работни условия, позволяващи на родителите да бъдат с децата си, чрез ценностите, които насърчаваме публично.

Семейството няма еквивалент: то е мястото, където се формира сърцето на човека. И независимо от предизвикателствата днес една истина остава непроменена – любовта, примерът и подкрепата, които детето ни получава у дома, са най-ценният му капитал за бъдещето. Това е капитал, който няма как да бъде заменен от никоя институция и никоя технология. Затова нека инвестираме време и грижа в семействата си – именно там се коват ценностите, характерите и навиците на хората, които не само са ни най-скъпи тук и сега, но и които ще градят утрешния свят, когато ние си отидем. А ако имаме съмнения дали изграждаме правилните навици, правилните ценности у децата ни, нека си спомним, че грешките ни за тях също са уроци.

Веднъж мъжът ми ми каза: 

– Мер, как така никога не се уморяваш да ни сервираш на чиста покривка, независимо че след половин час вече ще е мръсна и пак ще трябва да переш и да гладиш? Има в теб едно такова чудно нещо, че винаги правиш всичко около теб да е чисто и красиво, и аз просто обожавам това.

И тъй като аз пък обожавам него, излиза, че обсесията ми има някакъв смисъл все пак. 

Благодаря ти, мамо.