Текстът е публикуван в бр. 7 (59) на сп. Business Global.
Гергана Димитрова*Известната българска преводачка Иглика Василева върви по есенна улица в Дъблин. Ситният дъжд влиза в очите и всеки бърза да се скрие на сушина. „Иглика, това е Банвил!“, възкликва издателката, с която са тръгнали към литературно събитие. Писателят Джон Банвил живее в Дъблин и все пак срещата е неочаквана. Двете бързо се разбират да му се представят и тръгват след него, защото, докато се колебаят, той вече е отминал. Настигат го цяла пресечка по-надолу. „Мистър Банвил, аз съм преводачката на вашите книги на български“, сепва го Иглика Василева. Той, видимо изненадан, се чуди как да реагира, а неговата придружителка веднага се усмихва и казва: „Колко хубаво!“ – в следващите 5 – 6 минути многократно ще го повтори. „В момента превеждам вашата книга „Сингулярностите“. Много е трудно“, продължава българската преводачка. „Знам, мила, знам, следващата няма да е така“, промърморва Джон Банвил и заявява, че иска да я целуне. Развълнуван е и гордо позира за снимките. Случайна и много щастлива среща за две българки, почитателки на най-големия съвременен ирландски писател. А може би не съвсем случайна.
Иглика Василева е в Дъблин за среща с друг ирландски писател – Пол Линч. Поводът да я поканят е Международният ден на превода, който всяка година се отбелязва в Тринити Колидж с различен писател и подбрани негови преводачи от цяла Европа. Голяма чест е да изберат точно теб от десетки. На тази среща присъстват българската, полската, френската и румънската преводачка на „Пророческа песен“, книгата на Линч, с която той печели наградата „Букър” и внезапно се превърна в световна звезда. Няма съмнение, че от четирите най-прочута е Иглика Василева. А румънката я уверява, че е голяма чест да е избрана за това събитие заедно с нея. Да си превел „Одисей“ на Джойс, те издига доста над останалите преводачи.
Дошли са в Дъблин заради Пол Линч, но Василева и издателката ѝ говорят почти само за Джон Банвил. „Помниш ли в коя книга Страфорд е на среща с политик в ресторанта на хотел и през прозореца вижда Тринити Колидж? Кой всъщност трябва да е този хотел?“, пита едната. Малко по-късно: „Край тоя канал на една от пейките се самоубива германецът в „Гаражът“. „Винаги съм смятала, че кабинетът на Страфорд е зад ето това малко прозорче горе под покрива“, казва Василева, докато минават край централната сграда на Гарда (така се нарича националната полицейска служба на Ирландия). А през няколко часа тя между другото споменава, че Банвил живее съвсем наблизо. И си мислят как може да се уреди среща с него. И така 2 дни. Двете почитателки на ирландеца сякаш са го повикали.
В Александрия през 30-те или в Ню Йорк днесПодобно литературно поклонничество вероятно изглежда странно за тези, които не живеят с книгите и географията им на света не е сглобявана от прочетеното в романи. Ритуалите са ясни – отиваш на непознато място, но вече знаеш много за него от писателите, които са го избрали за арена на действието в някоя от книгите си. И искаш да видиш точно тези места през техните очи. Ирландците напълно разбират подобно фенство – Дъблин е разчертан от маршрути от „Одисей“ на Джеймс Джойс, защото градът е основният герой в книгата. Над 100 години по-късно нищо не се е променило – улиците, по които минава Леополд Блум, са същите, носят същите имена, кафенетата са си по местата, болницата е все там, в дрогерията вече не се продават лекарства, но можеш да влезеш в нея и по рафтовете са наредени бройки от „Одисей“ на всички езици, там е и българското издание в превод на Иглика Василева. Вероятно същото разчертаване на града ще се случи и по книгите на Джон Банвил след години.
За преводачите това картографиране на света е още по-специфично, защото се налага от разстояние да проучват различни места по света, където ги отвеждат текстовете, които превеждат. Преди 1989 година страната ни е от другата страна на Желязната завеса и за тях е много трудно – няма интернет, който да те отведе с едно натискане на клавиша на виртуална разходка по улиците на Александрия. Там героите на „Александрийски квартет“ от Лорънс Дърел (превод Иглика Василева) Балтазар, Клия, Жюстин и Маунтолив се срещат, разделят, страдат и променят.
Пол Остър пък отвежда Иглика Василева в Ню Йорк. Тя е била в Голямата ябълка още преди да се срещне с романите му. Но именно чрез романите му „Нюйоркска трилогия“, „Бруклински безумства“ и „4321“ тя отново се връща там и вижда града по различен начин. Остър е поетът на американския град, писателят, който го увековечава, и ако си почитател, знаеш, че ако си търсиш „тихичко място, където да умреш“, трябва да отидеш в Бруклин. Това е легендарно изречение, с което Остър и Иглика Василева на български ни правят не просто читатели на една история в един град, те ни втъкават в улиците му, правят ни нюйоркчани, дори да живеем в другия край на света и да не сме стъпвали в Америка.
Самотен в своята преводаческа стаяРитуалите са неизменна част от живота на преводачите, всеки от тях е самотен в своята стая, в която превежда поредната книга. Концентрацията е изключително важна. А колосална книга като „Одисей“ например изисква много повече от обичайната отдаденост. Иглика Василева живее с нея 3 години и не е способна да подхване нищо друго, за да не изпусне нишката, за да не се отклони от маршрута на Блум. „Опитвала съм се да слушам музика, но не става – можеш да правиш само едно от двете. Или превеждаш, или слушаш музика“, казва тя. „Аз не превеждам много – по няколко часа сутрин, а след това излизам на разходка. Следобед и вечер правя проучвания за това, което ще превеждам на следващия ден, за да не се разсейвам. Отварям карти на мястото в интернет, гледам кое къде е и как изглежда“, разказва тя. И все пак не може да се каже, че следва определен сценарий, предпочита да не се ограничава по този начин.
Без съмнение дисциплината е много важна за един преводач. Иглика смята, че нейната е изградена през десетте години в БТА, където е пишела българските новини на английски. „Там няма „не мога“ или „времето не ми стига“. Имаш 30 минути, за да пуснеш текста, и той не може да излезе и секунда по-късно“, разказва тя. През ръцете и` минава целият процес на Сергей Антонов за атентата срещу папата и още много знакови събития от 80-те години на ХХ век. Попада в агенцията след конкурс. Кандидатства, докато преподава английски на бъдещи дипломати в днешния УНСС. Днес си спомня с удоволствие за работата си в БТА, харесвала и` динамиката, носело и` удовлетворение да се справяш добре с тази толкова специфична работа. И все пак 10 години по-късно решава, че и` стига, и напуска.
След това работи в редакцията на издателство „Народна култура“, най-голямото преди 1989 година. „Човек минава през много неща в живота си, но остава точно там, където най му е на сърце. Но по-важното от всичко е да правиш нещата по най-добрия възможен начин, както казва Оскар Уайлд.“
След основното училище Иглика Василева смята да кандидатства химия. В последния момент решава да учи английска филология. И въпреки че не била завършила английска гимназия, влиза в университета с шестицата си по литература. В началото ѝ е изключително трудно, била доста зад състудентите си. Първите ѝ диктовки са целите в червено, чуди се дали да не се откаже. Но трудностите явно още тогава по-скоро я амбицират. Успява не само да настигне останалите, а и да ги задмине.
Тази целенасоченост е основна черта в характера на Иглика Василева, борбеността и` я води все напред и лесните неща някак не влизат в сметките и`. Харесва предизвикателствата, не я интересуват отъпканите пътища, често няма от кого да се учи, но това не я отказва. Захваща се с ентусиазъм, когато знае, че работата е смислена – също като обучението на студенти в Софийския университет. Преподавателската работа не е просто предаване на знания – това за нея е начин да съхрани любимата си професия, да накара децата да осъзнаят, че да си преводач, означава да познаваш преди всичко собствения си език, да научат колко е богат родният им български и как с него можеш да направиш всичко – да отведеш читателите по улиците на Дъблин опреди 100 години, в Александрия в края на 30-те и Ню Йорк почти в днешни дни. И тази литературна разходка да е много по-пълнокръвна, отколкото всяка туристическа обиколка на тези градове. B
* Издателката Гергана Димитрова е автор на текста, който е резултат от поредица от разговори с Иглика Василева.
