В бързорекото време няма време за рефлексия

Текстът е публикуван в бр. 6 (58) на сп. Business Global

Публичният интелектуалец е вече детрониран, още го има тук-там, но сякаш вече е лишен от аурата на говорител на знанието, на мъдростта, на откровението, лишен е и от дължимото му доверие. Това резултат от ново структурно изменение на публичността ли е, свързано с появата на новите социални медии, ако използваме терминологията на философа и социален теоретик Юрген Хабермас, или е част от цялостен крах на ерата на Просвещението?

Атаките срещу публичния интелектуалец са още от епохата на възникването на публичния интелектуалец – на Емил Зола и Лев Толстой, с техните прочути статии „Аз обвинявам“ и „Не мога да мълча“. Проф. Александър Кьосев е специалист по културна история на модерната епоха, филолог и активен гражданин. Преподавал е в Софийския университет, Нов български университет, в Гьотинген и в Ню Йорк. Директор е на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“. През 1999 г. се хабилитира с „Опити върху културата на прехода“. Автор е на книгите „Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време“, „Лелята от Гьотинген“, „Вера и далавера“, „Индигото на Гьоте“, както и на близо 100 научни студии и статии, публикувани на различни езици. Тогава претенцията на хора като Зола е изглеждала така: има очевидна истина, има хора, от които тя е отнета несправедливо и те не могат да я изразят. Може да я изрази един честен човек, интелектуалец, който незнайно защо е обявил себе си за съвест на народа и говори вместо онези, които не могат да говорят.

Още оттогава публичният интелектуалец е атакуван и тук обръщам внимание не на мръсните атаки, каквито е имало много, а на принципните. Първо, публичният интелектуалец не е фигура, която някой е избрал, той не е натоварен с доверието на хората – би могло да бъде обявен за самозванец. Второ, тези истини, които той изговаря, често пъти са свързани с подробности, които са въпрос на експертно знание, а той не е експерт и не може да навлезе в тънкостите на проблема. Трето, той не носи отговорност, ако го хванат в грешка, не подава оставка, както следва да направи един политик например.

Така че публичният интелектуалец никога не е бил непроблематична фигура, а днес, в епохата на и всеобщия достъп до информация и на свръхдемократичното „моето мнение е…“ той е проблематичен повече от всякога.

Сега има поне един жив паневропейски публичен интелектуалец, споменатия вече Юрген Хабермас.

За младите е станало упражнение да нападат Хабермас, така че той не е безспорен авторитет, макар че е като папа във философията. Но нека да обясним какво значи категорията авторитет чрез разграничаване. На английски „авторитет“ се превежда с думата authority, която значи и власт. Което значи, че английският език няма нужда да разграничава категориите авторитет и власт. Но българският, както и редица други езици, ги разграничават, разграничава ги и философската теория.

Авторитетът е призната власт – призната в няколко отношения. На първо място, в социално отношение, авторитетът е човек, който влияе върху другите, историята на това влияние му е спечелила общественото доверие, а то обратно му дава правото на влияние. Второ, в интелектуално отношение той влияе, защото казва достоверни и аналитично дълбоки неща. Трето, той е авторитет в морално отношение, т.е. притежава почтеност, на него може да се разчита, той е цялостна личност без пукнатини. От само себе си се разбира, че да съвпаднат тези три признания, е трудна работа. Но властта става легитимна при такова съвпадение: социално, знаниево и морално доверие. Тогава тя става авторитет, легитимна власт, иначе е властта, която действа с принуда. Самото признание е взаимен процес, тъй като този, който има претенция да бъде авторитет, не издига формално тази претенция, а я демонстрира с живота си. Той е заслужил признание, без да го иска експлицитно.

Но всичко това са идеални положения, разграничения на понятия. И е ясно, че идеалното разграничение между властта и авторитета предпоставя единно комуникативно културно и социално пространство, което е подредено, в него има ред, възможно е доверие. И се знае кои са видимите фигури, кои са натрупали биографичен капитал и доверие да могат да бъдат авторитети.

Има ли го този натрупан капитал в България?

В годините на прехода България унищожи този капитал, но тя и на старта не разполагаше с кой знае какъв. Причините? Единият отговор сигурно е субективен – просто няма наложили се силни личности, харизматични личности, които да извоюват авторитет и да го удържат през годините. Това е въпрос на историческа случайност – има ли таланти, появили ли са се такива фигури, наложили ли са се. В Чехия такъв за известно време беше Вацлав Хавел, в България Желю Желев не се превърна в кой знае какъв авторитет. Но и наследството на социализма, изглежда, не позволи да се появят такива авторитети в ранните години на прехода. В края на 80-те, време на културен разпад, писатели, музиканти, художници и пр. творци с различна степен на талант имаше много, но бяха с малка степен на авторитет. Хората помнеха тяхната интегрираност в тоталитарната власт, знаеха, че в морално отношение са били твърде компромисни по отношение на нейната идеология. Така че те нямаха морално и историческо право да претендират за авторитети, макар че мнозина от тях го правеха. И в ранните години на прехода такива интелектуалци проглушиха ушите на всички как никой не се грижи за българската култура. Тогава това бяха възрастни хора и днес повече от тях вече ги няма. Типичен пример за такъв авторитет е изключителният литератор Тончо Жечев, който очакваше българското общество да го припознае по естествен начин – това не се случи. За разлика от него, Любомир Левчев, който винаги е бил хитър, не претендираше да бъде публичен авторитет, а си намери нова ниша – обяви се за мистичен поет и си намери нови фенове. Социализмът ни осигури тежко наследство – една идеологизирана интелигенция, която бъркаше своите качества със своите привилегии, тя и не притежаваше нито таланта, нито легитимността на истински авторитет на новото време.

Липсата на контраелит, на неказионен елит при социализма може да е някакво обяснение за липса на авторитети при прехода. Но още от Възраждането, както например сочи книгата на проф. Георги Каприев „Българските разломи“, на практика у нас се създава среда и се налага политика на заличаване на авторитетите. Още на старта на Третата българска държава, още на Учредителното събрание, се налага една свръхдемократичност, която не допуска гласът на по-образованите да тежи повече.

Да, има такава народняшка традиция от времето на Учредителното събрание. И въпреки това са се създали авторитети. Тук има парадокси. Петко Славейков, да кажем, е един от създателите на тази либерално-народняшка традиция, която не признава авторитетите на тежките чорбаджии. Същевременно той е баща, създал Пенчо Славейков, мощен авторитет на елитарна българска интелектуална традиция. Но да се върнем към нашето време от последните 35 години. Дисидентите у нас бяха изключително малко и не непременно имаха кой знае какви интелектуални качества и други таланти, малцина бяха истински харизматични. Освен това бяха и твърде невидими, хората просто не ги знаеха. Единствено видим беше Желю Желев, но той навлезе в политиката, заплете с конфликти и Боянски ливади и там нещата вече станаха други. Велики поети като Константин Павлов не създадоха някакъв ренесанс в България на прехода, Павлов беше много авторитетен в края на социализма, когато не го публикуваха, а не след това – и това важи за мнозина други.

Причината за това, че подобни хора не спечелиха доверието на преходното общество, е рамкова. През първите години на прехода, паралелно с политическата, се случиха две други революции или контрареволюции. Едната е на популярната култура. Медийната видимост измести интелектуалната значимост, звездите – публичния авторитет. Настъпи доминация на телевизионната култура, по-късно и на дигиталната. Новите медийни фигури не само изместваха другите, а започнаха да имитират авторитетните културни роли, да се правят на велики и да си създават традиции. Най-известната и най-харатерната от тези фигури е Слави Трифонов, който и до ден днешен мисли себе си за музикален и интелектуален гуру, а в един момент дори стана и политически – превърна се в лидер на партия, която дори спечели веднъж изборите. Това е пример как медийната култура на прехода създаде квазиавторитет и ги обърка с тези, които имат glamour. Така в рамките на десетилетието 1995 – 2005 фигурата на медийния гуру измести публичните интелектуалци. Около нея беше създадена особена еротика, появи се лудост, нарасна броят на феновете, които са дълбоко некритична публика. Видимостта измести интелектуалните и моралните качества. В тази среда на медийна харизма се пръкнаха цяла плеяда алтернативни лидери, учители, коучове, гурута, включително врачки, гадатели и астролози, които изместиха школуваното знание. Появиха се огромно количество двойници на авторитетите, отровни гъби, по телевизиите започнаха да обсъждат тяхното признание съвсем сериозно.

Паралелно през 90-те в масовото публично пространство се случи нещо, което най-добре знаят поколенията, социализирали се тогава. То е аномия – разпадане на цивилизационната структура, пълна имплозия на всички ценности, цинизъм и липса на ориентация. Най-добрият пример за това беше бруталната сила на мутрите, която придоби публична видимост. Беше създаден нещо като двоен визуален символ на успеха – мутри и мутреси обикаляха улиците, сякаш ги владеят, задаваха стил, внушаваха „авторитета“ на златните синджири и бруталната физическа сила – това промени цели поколения.

Така че в моите очи 90-те години са ключови. Тогава социалистическата интелигенция катастрофира, дисидентите не можаха да направят нищо особено, появиха се медийни двойници на авторитети и парадокс! – мутрите превърнаха силата в авторитет.

Появиха се и експертите, но те също не са съвсем авторитети освен в смисъл на колективното експертно, което обаче обикновено присъства публично във вид на алтернативни експертни гледни точки, така че всеки от публиката да има властта на „всеки сам си преценя“.

Пак се налага първо да обясним разликата между публичния интелектуалец и експерта. Разбира се, експертът също е авторитет, ако е истински експерт. Той е притежател на едно достоверно и солидно знание. За разлика от публичния интелектуалец обаче, експертът не се нуждае от доверие в морален смисъл. Той няма биографична тежест, не се е изправял срещу властта, за да ѝ каже „Аз обвинявам!“ по модела на Зола. Т.е. експертът е невидим специалист, не е този, когото обществото познава, на когото вярва и разчита. Освен това, за разлика от публичния интелектуалец, той не полага цели, нито припомня ценности. Целите за него идват отвън – направи експертиза за еди-какво си и той я прави. В този смисъл експертът може да бъде купен – не непременно в негативен смисъл, той така си изкарва парите и няма нищо лошо в това. Но по отношение на експертите у нас винаги ще има дефицит на обществено доверие – те не са морално и социално автономни. И знаем, че у нас винаги е имало много добри експерти, но част от тях обслужваха властимащите, а част от най-добрите юристи обслужваха мутрите и организираната престъпност. Ако не бяха определен тип прависти от рода на Гуньо адвокатина, българският преход нямаше да изглежда така. Ето защо експертите в някакъв смисъл се самодискредитираха. И днес сме свидетели как например експерти по енергетика казват напълно противоположни неща и всъщност защитават интересите на една или друга прослойка. Накрая дойде и ковидът. Лошата управляемост на пандемията окончателно ликвидира авторитетността на експертите, оказа се, че мнозина от тях обслужваха различни интереси на фармацевтични корпорации. А крахът им се случи и на световно ниво – Световната здравна организация се провали, не си свърши работата.

Точно при ковид пандемията и у нас сякаш дойде един от най-големите удари срещу експертното знание изобщо. В началото уплашеното население се вкопчи в експертното знание и дори в правителството. Първо се биеха за ваксини, а после мнозина взеха да ги отричат. Дори премиерът Борисов създаде два алтернативни институционални центъра на медицински авторитет – на ген. Мутафчийски и на доц. Мангъров.

Това в някакъв смисъл е свързано с разпадането на единното социално-културно пространство, което е условие за доверие, за признание и е условие авторитет. Тук вече трябва да оставим настрана моралните или интелектуалните качества на личностите и трябва да се обърнем към структурни фактори. Самото комуникативно пространство се балонира, фрагментира се и се разпадна на отделни микроострови, ехокамери, в които хората чуват това, което искат да чуят. А социалните мрежи създадоха условия, близки до предмодерната устна комуникация, което измести начините, по които се печели и дава доверие. Балоните започнаха да възпроизвеждат начин на общуване, в което имаш доверие само върху първичната си общност, то е, както казват антрополозите, резултат на общуване лице в лице, фейс ту фейс комуникация. Макар че в случая трябва да кажем фейсбук ту фейсбук комуникация. Твоят първичен балон е този, който ти задава идея за истина, и съответно авторитети са онези, които определят мнението за балона. Вътре в балона възникват гуру-подобни фигури, авторитети на тази микрообщност. Но извън балона те са неизвестни.

Този разпад е глобален, но как се продуцират тези нови авторитети, колко трайни и устойчиви са те?

Няма да мога да отговоря добре на този въпрос, защото не ми е напълно ясно какво означава да си инфлуенсър. Аз участвам в социалните мрежи и се оказах нещо като микроинфлуенсър, дървено желязо. Като напиша нещо, обикновено имам одобрение или лайкове от стотина до петстотин, което е нищо, истинските инфлуенсъри имат по 50 000 и повече, аз имам стъклен таван. В социалните медии правото на мнение е издигнато до култ. В нито едно общество хората не изказват така лесно своите мнения, както в социалните мрежи. Когато Терсит си позволява в Омировата „Илиада“ да говори, Одисей го налага със скиптър по главата, но не защото е казал нещо погрешно, а защото никой не е му е дал правото да говори: неговото мнение е скандал не само по съдържание, а със самия факт, че се изразява. Ние се намираме на светлинни години от тази йерархична комуникация. Общуването сега е свръхдемократично и правото на мнение е издигнато в абсолютен култ. Веднъж спорех с един човек, който ми беше написал нещо в социалните мрежи, аз му казах, че еди-кое си не е така, той ми отговори – аз имам право на мнение. Аз му казах – имате право да изразите своето мнение, а то може да е глупаво. Той се ядоса и по правилата на Facebook отново каза своето мнение – този път за мен.

В една такава комуникационна среда, в която всеки потребител е и автор, не само няма отговорност, но няма и стандарт за истинно и неистино, както и за това кое е добър вкус и кое не.

Точно така, истината съвпада с мнението. Древната праопозиция между докса и епистема е изчезнала, а това е разликата между митовете на тълпата и истинското знание, от нея се ражда философията. Ние си живеем само в докси.

Но има и още нещо в тези докси. Преди година написах едно есе – „Кака Гинка и прииждането на новата истина“. В него става дума за това как истината е станала бързорека. Мнението се формулира с колкото се може по-ударни думи, с колкото може повече ритъм и бързо темпо – и повече не се мисли за казаното. Втората стъпка, която философията е нарекла рефлексия, при която човек се връща към собственото си мнение, анализира го, евентуално го критикува, поправя, дори може да се откаже от него – т.е. обръща втората стъпка на истинското мнение, при което мислещият се придържа към една процедура, приличаща на верификацията в науката – тази втора стъпка я няма. В бързореко време време за рефлексия няма. Първата дума е изпреварила втората, ако перифразираме Гео Милев. Разпаднал се е онзи бавен критичен режим на мислене, при който мисълта сама себе си проверява, обмисля и шлифова. Няма време. Трябва да се действа бързо, да се говори бързо, да се формулират скорострелни и категорични истини. Това води до непрекъснато произвеждане на „окончетелни“ мнения, които монументализират своята категоричност, те нямат нужда от нищо повече освен от това да бъдат изказани, самоизчерпват се с това. Изключително ускореният ритъм на нашето всекидневие не позволява да се мисли рефлексивно – който успее бързо да изкаже нещо, печели.

Тази разпадната публичност и липсата на авторитети в крайна сметка не подкопават ли доверието изобщо, което е хлябът на демокрацията?

Без съмнение, защото демокрацията изисква дискусия и предполага миролюбива размяна на мнения и аргументи, в която да победи най-добрият аргумент. Това изисква време, внимание и добросъвестност – изисквания, които се оказаха утопия. И то води до възникване на днешните неохаризматични авторитети от популистки тип, които казват със замах и с реторична камшична сила известното, клишетата, онова, което публиката иска да чуе. Те печелят винаги.

Как да се противопоставим на това, аз не знам, защото съм от предишното, аналогово поколение. Живея днес, но не мога да си представя как може да има свят без корекция, без критична проверка, без верификация на казаното, не ми е ясно как мнението може да бъде самодостатъчно. Този свят ми се вижда изключително налуден и опасен и не знам докъде ще доведе. Може би до Тръмп, който е отпаднал от приницпа на верификацията. Разбира се, пресилвам, съществуват и обратните тенденции. Не мога да отговоря обаче дали тези обратни тенденции са реална сила, или са само спомен от миналото, който си отива.