Защо пиша за BGlobal

Текстът е публикуван в бр. 6 (58) на сп. Business Global.

За петгодишнината на BGlobal се обърнахме към изтъкнати наши автори да отговорят на въпроса: Защо пиша за BGlobal? Ето отговора на Максим Бехар създател и управител на пиар компанията М3 Communications Group Inc 

В България добрите бизнес издания, исторически дори, са рядкост. Направо хлъцнах, като видях първия брой на BGlobal преди пет години и има-няма ден след това ми звънна и адашът ми Максим Майер. Познавахме се бегло, докато аз правих вестник „Стандарт“, той беше откъм конкурентната страна в „24 часа“, след това стартирах моя бизнес, а той „цъфна“ изневиделица с едно прекрасно списание,  което, заедно със своя издател, покойния вече мой приятел Васко Мирчев, разви до неузнаваемост за мащабите на България. 

И така… Максим ми звънна с нашето дежурно обръщение (никога не сме използвали друго) „адаш“ и веднага ми предложи: „Срещаш се с много интересни хора през всичките тези години, защо не ги опишеш тези срещи, в България, а и не само, читателите трябва да знаят за тях, за срещите, за хората…“. Не ми трябваха много-много думи за убеждаване. Просто трябваше веднага да започна и за мен беше важно… с кого? Трескаво прехвърлях имена през главата си, разглеждах архива си от стотици хиляди снимки и отделях най-важните. Имах огромен избор от хора, от личности, някои суперинтересни, други – като че ли за мен, по-казионни и обикновени. Но започнах с феноменалната история с Хилъри Клинтън, когато като първа дама на САЩ пристигна за ден-два в България и трябваше доста след полунощ да намеря цветя за сцената и рано сутринта, при положение че седмица преди това от нейната охрана категорично бяха казали, че не искат да има. И с незабравимата фраза, произнесена от нея, когато продуцентът на Белия дом тогава ме представи като „PR-ът на Вашето посещение“… Усмивката цъфна на лицето ѝ, за да добави: „А, ами тогава той е най-важният човек тук. Направи ни отделна среща, за да си поговорим…“. 

И така започнахме. Всеки месец, но на практика аз живеех и продължавам да живея с рубриката „(Без)ценни уроци“ всеки ден. Самото списание израсна с мен, до голяма степен – и аз с него. Следях всеки брой с интерес, естествено, прескачах това, което съм написал, но имаше страхотни попадения на хора и теми, които съпътстваха статиите ми. 

С материалите си не исках да се връщам в историята, а по-скоро имах огромното желание не от историята, а от историите да можем да си направим някакви поуки, да харесаме или не една личност, да я видим в друга светлина, в такава, каквато аз съм я видял и може би никой друг. Приключвах една статия, изпипвах не всяка дума, а всяка буква в нея и веднага започвах да мисля за следващата. През главата ми минаваха случките с тези хора и наистина единствената ми цел бе да ги „поднеса“ по начин, по който те наистина да са безценни уроци, които могат да ни послужат за днешния ден… Имаме огромна нужда, всички ние, точно от това. Да не четем или слушаме историите като някакво забавление, с което си запълваме времето, а по-скоро в главите ни да остане една дума, един урок, един (без)ценен споделен опит… Защото това почти не може да се случи в социалните медии, където нещата се сменят за минути и доста трудно можеш да влезеш в дълбочина.

Така в нашата/вашата рубрика попаднаха имена като принц Чарлз, който междувременно стана крал, баща му принц Филип, легендарните президенти Лех Валенса и Вацлав Хавел, магьосника на икономическите реформи Лешек Балцерович, губернатора на Невада Боб Милър, магната Джордж Сорос, испанския премиер Фелипе Гонсалес, Михаил Горбачов, гения на мениджърските обучения Лу Тайс, милиардера Пърси Барневик, PR гуруто и мой прекрасен приятел Пол Холмс, папа Йоан-Павел Втори, първия братовчед на покойната кралица Елизабет – принц Майкъл от Кент, Рави Шанкар, генералния секретар на ОНН Бан-ки Мун и много други, вече близо 50 души, близо 50 истории, много повече поуки и интересни случки. Надявам се, скъпи читатели, да сте запомнили някои от тях или поне едно-единствено изречение, защото то може да промени живота ви.