Ричард, който видя мира в София и го извоюва на Балканите

Текстът е публикуван в бр. 4 (56-57) на сп. Business Global

(без)Ценни уроци

Ако умеем да слушаме другите хора, със сигурност ще ставаме все по-богати духовно и по-успешни. Максим Бехар, известен PR специалист и журналист, не само чува посланията на едни от най-известните хора на планетата, с които се е срещал, но и извлича безценни уроци от разговорите си с тях. Уроци, които споделя в тази увлекателна поредица, която пише специално за читателите на списание BGLOBAL.

Максим Бехар е създател и управител на пиар компанията М3 Communications Group Inc  и представител за България на Hill+Knowlton


Стоях  си чинно и кротко в редакторската стая във вестник „Стандарт“, когато на вратата се почука доста свенливо, ама така, все едно някой хем иска да влезе, хем се притеснява… Никога през целия си живот не съм можел да извикам властно и силно „Влез!“, просто не ми е в стила, нито в характера, без значение къде и на каква длъжност съм работил. Затова станах, отворих лекичко вратата, за да видя абсолютно непознат човек в много строго официален костюм, с черна вратовръзка и… бели ръкавици, който примигваше доста притеснено.  

– Ако Вие сте господин Бехар, аз съм шофьорът на господин американския посланик и той ей така, без да се обади, чака долу в колата и пита дали може да се качи да Ви види само за няколко минути.

Почти не му повярвах, такива бяха времената, ама и сега да се случи същото, пак ще се усъмня. Затова, без да кажа дума, отидох до прозореца, за да видя една огромна черна лимузина с две доста яки момчета с деликатно прикрити слушалки. Тя задръстваше тясната уличка недалеч от Женския пазар и цяла кавалкада от автомобили чинно стояха на опашка и чакаха да се премести нанякъде.

Върнах се, кимнах утвърдително и само след минути посланик Бил Монтгомери беше в малката ми стаичка явно с доста тайна мисия. Познавахме се бегло, от коктейли в американското, а и в други посолства, беше идвал веднъж в редакцията да се запознаем още като пристигна, и затова без никакви увертюри направо започна.

– Макс, идва много, ама много важен човек след малко в София. Ричард Холбрук! Никой не знае за това, ти си един от много малкото хора, моля те за конфиденциалност.

Начинът, по който посланик Монтгомери произнесе името  - бавно, тържествено, на срички и полутихо, за да не чуе някой в коридора, ми направи най-силно впечатление. Името на Холбрук бе известно в целия свят, на него се разчиташе

да сложи на масата за преговори сърби, босненци и хървати

и да спре безсмисленото кръвопролитие, да ги накара ако не да си стиснат ръцете, поне да спрат да се избиват. От друга страна, в България хората, които въобще разбираха какво става отвъд западната ни граница, се брояха на пръсти, всички бяхме затрупани със собствените си проблеми. Беше септември 1995 г., предстоеше „Виденовата“ зима, хиперинфлацията вече витаеше във въздуха, заплатите започваха да се измерват с десетки хиляди левове и бивша Югославия като че ли ни беше последна грижа.

И така – Бил Монтгомери стоя наистина пет минути в стаята ми и прошепна само няколко думи –

интервю, „Шератон“, в шест сутринта.

Дори и начинаещ журналист, а не бях вече такъв, не можеше да устои на такава покана. В  шест без петнайсет бях сънен и вече нетърпелив пред президентския апартамент в „Шератон“ и спокойно чаках морските пехотинци в коридора да ми дадат знак.

През 90-те години софийският хотел „Шератон“ бе нещо като най-централното и най-важното място в цялата страна. Тук се провеждаха всички, ама наистина всички бизнес- или политически форуми, срещи, конференции. Тук се  случваха

най-важните неща в цялата държава

– подписваха се съдбоносни официални и не чак толкова официални договори, сключваха се сделки за милиони, срещаха се и мускулести момчета, които тогава се опитваха да си разпределят не чак толкова проспериращия български пазар. Затова и приех присъствието на униформените пехотинци с леко накривени триъгълни шапки като нещо логично.

И докато ги наблюдавах, вратата рязко се отвори и Холбрук, когото по онова време наричаха Булдозера и заради невероятните му дипломатически успехи, но и заради ръста му, изпълни изцяло вратата и ми махна да влизам.

Смутих се от това повелително поведение, но дипломатът ме погледна отгоре-отгоре и като че ли се извини: „Нямам време, всяка минута ми е ценна, а посланикът много искаше българите да разберат защо съм тук“.

Разтърка очи, явно беше спал час-два, отпи от голяма чаша кафе и ми каза доста рязко и явно откровено и премислено:

– Знам, че тази тема за войната може да ви е чужда на вас българите, защото България днес е най-спокойната държава в целия регион. Но моята работа през тези няколко месеца е да направя така, че вие да си останете мирни и спокойни, а и вашите западни съседи да се поучат от вас. Срещнах се с президента ви Желев,

ама той е пълен антипод на това, което чувам от Белград,

спокоен, разумен, дълбок и аналитичен човек. Ако на Балканите повечето политици бяха като него, аз просто щях да съм излишен, или пък да идвам тук на почивка със семейството, а не по работа…

Стана бавно от кръглата заседателна маса в апартамента, отпусна се в едно от креслата, отново разтърка очи и продължи:

– Колкото повече време прекарвам на Балканите, толкова повече се обърквам от характерите и абсурдните емоции и аргументи, които срещам. Понякога се събуждам стреснато и се питам дали съм в Европа, или съм в Латинска Америка. Питам се – защо се бият тези хора, защо се избиват като диваци, какво толкова делят, какво ще спечелят, нали само ще губят. Няма по-странно нещо от вас, хората на Баланите, и то почти в центъра на Европа.

Веднага го репликирам с това, което само преди минути ми е казал за нас българите и за президента Желев, а той изстрелва обратно без забавяне: „Макс, нали така ти беше името, за първи път съм в България, не знам дали ще дойда пак някога, но това, което видях и чух тук,

искам да го видя във всички тези балкански страни разпокъсани от необясними вражди… И да знаеш, ще го постигна, и то съвсем скоро!“.

Само три месеца по-късно  в малкото градче Дейтън, щата Охайо, това се случи – мирът бе постигнат, и сред тези, които сложиха подписите си освен президентите на Сърбия, на Хърватия и босненския лидер, американския държавен секретар, под документа стои и подписът на Ричард Холбрук.

Мирът на Балканите започна така, както той го видя в мирна България. Холбрук никога повече не се върна в София, след нашия разговор веднага отлетя за някъде. Но месеци по-късно заради срещата в Дейтън  беше номиниран за Нобелова награда за мир. И то неведнъж. А седем пъти подред.

----------------------------------------------------------------------

Можете да купите списанието в павилионите на Inmedio, Relay, големите вериги бензиностанции, търговските вериги "Фантастико", "Кауфланд", "Билла" и др.