Отмина времето на големите национални цели

Текстът е публикуван в бр. 3 (55) на сп. Business Global

Българската национална общност има ли политическа мечта днес, проф. Малинов?

Аз имам огромен проблем с връзката между политиката и мечтите. Един от най-противните ми афоризми е, че политиците трябва да накарат хората да мечтаят. За мен това е най-дълбокото неразбиране на политиката.Проф. Светослав Малинов е преподавател по политология, ръководител на катедра „Политология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Завършил е политология в същия университет и политическа философия в Университета в Йорк, Великобритания. Защитава дисертация за английския консерватизъм и става преподавател в СУ.

Преводач на български на политически трудове на британските философи Джон Лок, Едмънд Бърк, Франсис Бейкън. Оглавявал е отдел „Политически анализи и стратегии“ в СДС, учредител и по-късно зам.-председател на ДСБ. През 2009 – 2019 г. е депутат в Европейския парламент.Тя трябва да осигурява минимума защита на една общност и свободно пространство на всеки да преследва намеренията си да бъде щастлив в рамките на закони, появили се по леигитимен начин, признат от останалите. Идеята за щастие през политиката, идеята държавата да ме прави щастлив ми е дълбоко непонятна. Не бих искал да се очакват някакви неща от българската държава, от българската политика, които да ме правят щастлив. Искам ред, предсказуемост, сигурност, защита на собствеността – и това е.

Тогава можем ли да говорим за български национален проект днес, ако старите са вече изчерпани – идеята за национално обединение след Освобождението, после евроининтеграцията, която е почти постигната? Сякаш нямаме нова национална цел.

Познавам много добре британската политическа общност, където имаше такъв дебат и накрая стигнаха до формулирането на следната политическа цел: понеже всичко е изчерпано, дайте да излезем от Европейския съюз. Това беше единствената цел, когато си постигнал определени неща, а други са невъзможни. Т.е. идеята, че сега „сите българи заедно“ трябва да си поставим някаква цел, е логична за хора, които се занимават с политика и трябва да мотивират избирателите. Но иначе е абсурдно в съвременния свят да има такава голяма цел, която да се съизмерва с предишни такива. След като си влязъл в ЕС и НАТО, които са инструменти за постигане на определени цели, единстваната равна по достойнство голяма цел сега – да излезем от ЕС и НАТО. Казвам го без никаква ирония, защото не виждам каква друга цел от такъв калибър може да имаме днес. 

Има политически сили, които точно това целят.

Да. Но слава богу, няма да имаме никога повече такива национални цели, съизмерими с възрожденските – за национална идентичност и собствена държава. Или за съхранението на българската писменост и език – това са цели, характерни за XIX век. Защото това са най-достойните цели на една общност, но като ги реализираш, да търсиш нещо съизмеримо с тях, да търсиш новия Паисий, новите възрожденци, това е да сбъркаш епохата. А като сбъркаш епохата, се отваря възможност за колосално грешни стратегии. Путин например е сбъркал епохата, иначе има много ясни цели, преди да тръгне да ги реализира, изглеждаше като един безцелен политик. Малки са целите, които сега трябва да си поставят българите, но всъщност това са смислените цели. 

Тогава, да го кажем по-британски, би ли могла идеята за държавата и за нас да бъде идеята за добро управление?

Ами да. Съжалявам, че тя е толкова тривиална и сякаш недостойна, че не говоря за големи цели, които да животрептят пред очите на всеки българин, но това е реалната цел пред нас. Колкото повече се придвижваме по този скромен път, толкова по-добре. Аз съм от това поколение, за което влизането в еврозоната е краят на големите цели, сега трябва да започнем да подреждаме нещата. А подреждането, почистването, доброто управление, разбрано като тези най-добри практики за върховенство на правото – това е безкраен процес. Освен това животът, за жалост, непрекъснато ни поставя някакви проблеми, преодоляването на някои от които понякога може да се превърне в голяма национална цел. Като започнем от някои природни проблеми, които като че ли ние нямаме, не ни застрашават катаклизми, и се стигне до неща, които ни налагат външни сили. Но цели, съизмерими с онези отпреди 150 години и с целите на 1990-те, аз не желая да измисляме.

А геополитическите преформатирания не биха ли ни поставили и нови национални цели, например такива, които досега сме смятали за даденост – като сигурността и неприкосновеността на границите?

Предстои ново ниво на интеграция в ЕС, което отваря нови възможности за нас.  Еврозоната, с която ще завършим евроинтеграцията си, е направена от други и следващите като нас просто се присъединяват. Сега обаче ние можем да участваме от самото начало в нови евроинтеграционни процеси. Можем да участваме в създаването на по-силен европейски отбранителен съюз, може и на НАТО, с нови функции и отговорности. Това може да бъде национална цел. И България може да участва в тези процеси, не напълно равноправно, но по-близо до големите, защото вече ще бъдем и с опита на държава членка, и с комепентността на хората, които вече са участвали дълги  години в европейските дела. Общественото мнение вече окончателно е проевропейско и може само някакви външни събития да го преобърнат. 

А дошъл ли е моментът това участие в новия ЕС да води и до някакво чувство на национална гордост? Защото досега самочувствието на българина беше на догонващ, втора класа, допускан по милост или тройкаджия в Съюза, или дори излъган, понеже ЕС не се е оказал Новата Атлантида. Не е ли дошло времето да възприемаме  еврочленството наистина като национален успех, с което да се гордеем?

Тези, които не са разочаровани от ЕС, са родените и социализираните след 2000 г., които нямат съзнателен спомен от времето извън ЕС. Т.е. тези, които през 2007 г. са били на по 10 – 12 години и следващите след тях, не може да са разочаровани, защото не са имали фалшиви очаквания, но не са живели и при комунизма. Това е първото свободно и европейско поколение, което няма никаква представа за липса на права. Те ще поставят своите цели, но те няма да са целите на националното освобождение, на антикомунизма и пр. като целите на предходни поколения. Даже може да ги обвиняваме, че това ще са поколения на ниските цели, но то не останаха други. Цялата слава е открадната от строителите на съвременна България. Свърши това и ще живеем без велики национални цели. Ще живеем, дай боже, като белгийците или люксембургците, които си нямат национални цели, дори нямат национални интереси, различни от тези на ЕС. 

Значи ще си останем с националните герои от миналото, а нови няма да може да се родят.

Винаги ми е било интересно оплакването, че днес няма велики европейски политици. Ами как да има, като всяка година инфлацията е ниска, а растежът е гарантиран. Когато имаш бавно и спокойно развитие, каква нужда има да се появи такъв политик? Дори да го има, този велик политик ще прилича на съвсем обикновен политик. Например при гръцката криза Волфганг Шойбле започна да прилича на голям политик. Сега някои си мислят, че Фридрих Мерц може да се окаже голям политик – защото има криза, не защото неговите качества са доказани. На някои изведнъж Еманюел Макрон им стана много симпатичен. Ситуацията може да предизвика появата на значими личности. Не отричам възможността за възникването на големи цели и ситуации, които да извикат и своите герои. Но ей така, в едно мирно време, ние да седим и да се чудим какво да си изтипосаме като огромна цел, може да роди нещо от рода като излизане от ЕС – това цака всички други национални цели. Но тази идея наистина може реално да излезе на дневен ред за по-по-следващото поколение. И не непременно по проруска или някаква друга линия, а както го направиха британците с Брекзит. 

Далеч преди геополитическия разлом ние живеем в една 4 – 5-годишна политическа криза, с временни прекъсвания, или поне в политическа нестабилност. Това само по себе си не извиква ли появата на ново лидерство, на нови политически идеи, или можем да продължим в това състояние още дълго? 

Тези периоди са много опасни. Защото на теория, като възможност, в такива моменти могат да се случат много лоши неща. Но независимо от всичко оказа се, че администрацията е по-стабилна, отколкото сме очаквали, че българското гражданско общество, разбрано най-вече като икономическа активност, се оказа по-добре структурирано, отколкото искахме да признаем, и че на българите като политическа общност на няколко пъти ни се отваряше възможност за големи грешки на изборите, но не ги направихме. Мнозина можем да се дразним от „Величие“ и пр. формации, но това са малко гласове. След което имахме и голям разлом, вкаран отвън през руската агресия в Украйна. Обществото се раздели, но не се раздели дълбоко на равни половини. Мнозинствата си стоят, проевропейският път е избран и не се поставя под тежко съмнение. Ако през 2000 г. някой ми бе казал, че след 2020-а България ще навлезе в дълбока спирала на политическа нестабилност, щях да кажа, че не можем да се справим, че това е много тежко за държавата, че ще се разделим, че хората ще се демотивират да гласуват. Но ето дори и в тази криза нещата вървят, влязохме в Шенген, на прага сме на еврозоната, растежът продължава, бюджети има. Т.е. при очевидни политически проблеми, при силно изхабяване на политическото лидерство нещата у нас продължават да функционират. 

Както казват любителите на народопсихологията – българинът не е по крайностите.

По всички закономерности на политологията ние през 1996 – 1997 г. трябваше да излъчим или някакъв профашистки лидер, или краен популист. Вместо това издигнахме Иван Костов за премиер, който беше най-добрият възможен вариант в онази ситуация. Т.е. има нещо при нас, което, изглежда, ни пази от най-лошото след 1997-а, защото Жан Виденов беше най-лошото тогава. Като самият Виденов беше най-добрият вариант на най-лошото, не беше някакъв злодей или фанатик. Докато има политици, които наистина плашат. Крайностите наистина ни отминават.

Можем ли тогава да кажем, че сме постигнали някакво прилично равновесие между национална общност и политическо лидерство, което не е далече от посредственото, но в крайна сметка е достатъчно за гаранция за стабилност?

Общността трябва да бъде пазена от най-лошото и най-лошите варианти трябва да се предвиждат и да се ликвидират. Този, който се дразни от това, че не се е реализирал най-добрият вариант, ще изгори в политиката. Нищо че мнозина са недоволни, че не става както трябва. Просто трябва да се избягват лошите варианти и да се върви бавно по стълбицата към най-доброто. 

В максималистичните претенции към най-доброто сега и веднага стигнахме до три национални катастрофи преди малко повече от век.

Този подход е дълбоко неполитически. Човек търси най-доброто в любовта, в изкуството, в спорта… А политиката е дейност със съвсем други параметри и възможности. Тя е изключително тежка и ограничена дейност, защото възможностите за вреди са много по-големи, отколкото във всяка друга човешка дейност. И трябва да  дава възможност на хората, в рамките на закона, да правят каквото искат в преследването на своето щастие. Мечтанието в политиката е рядко щастие. Аз съм мечтал непосредствено преди и малко след комунизма, вероятно щях да бъда мечтател и през XIX век. Сега не виждам такива възможности. 

Но времето на нациите не е отминало, тепърва пак се завръща. С какво можем да се гордеем, да градим национално самочувствие, без да сме окрилени от големи общонационални цели?

Да, не е отминало времето на нациите. Аз напоследък откривам, не се гордея, че просто изпитвам удоволствие да работя с българския език. Той открива големи възможности, много е приятен за четене, много е богат за хумор. Не мога да разбера как мога да се гордея с нещо, за което не съм положил никакви усилия и нямам никакви заслуги. Не мога да се гордея, че съм българин, защото това не е моя заслуга. По-скоро виждам добри възможности от това, че съм българин, а не от някоя от редица  други народности и държави, да не изброявам такива. Имам дори усещане за късмет, че съм роден в такова време, в което да видя и едното, и другото. Колкото до гордостта  от това, че принадлежиш към някаква общност, която постига определени неща – да, има хиляди неща, за които можеш да се гордееш като българин.

Можем ли например като едни финландци да сме горди с образованието си? Или като ИТ нация? Или с друго?

Тези неща предстоят. Спокойно мога да кажа, че преходихме от комунизма досега сравнително бързо, без сериозни отклонения от посоката и се предпазихме от отклонения като тази с Орбан в Унгария. От друга страна, много се дразня, че се забавихме. И много постигнахме. Аз самият преди 10-ина години открих, че българската литература е станала страшно добра. Българският театър е много добър, мога да сравнявам с британския нерядко в полза на нашия. Изобщо българската култура много ме впечатлява, напълно удовлетворителна е за мен. 

Къде виждате българите след 30 – 50 години?

В България има страхотни възможности за добър живот. Живял съм в места, където уж се живее най-добре – Белгия, Обединеното кралство. У нас имаме жизнено пространство, има въздух, има природа. Колкото и да е по-висок стандартът там, тук не е пренаселено, има природа и то разнообразна – тези неща там не могат да ги имат. Дори с един по-ляв език мога да кажа, че там капитализмът е доста по-безмилостен, човек е по-притиснат, по-дисциплиниран и изнервен. Освен това и в ценностно отношение на мен ми допада повече по-традиционното – не патриархалното. Всички крайности и девиации, които докараха Тръмп на власт в Америка, тук ги няма, и нито едното ще се случи, нито неговата обратна реакция. Предпочитам да живея в такава общност като нашата. Предпочитам тук да гледаме няколкостотин души с едни или други радикални искания с интерес, отколкото те да ни диктуват правилата. Можем да наречем това и посредственост, но това е успокояване. Българинът не просто не е склонен към крайности, казано народопсихологически, а и в сферата на политиката той не е идеен. Той няма да прегърне безрезервно някоя идея и да следва фюрера си докрай – няма такъв филм тук.