В часа на синята мъгла

Текстът е публикуван в бр. 3 (55) на сп. Business Global.

Веселина Седларска


Писъците цепеха поликлиниката, а през полуотворената врата виждахме две медицински сестри, които се мъчеха да успокоят мъника. Едната държеше спринцовка в дясната ръка, с лявата се опитваше да го изкуши с биберон. Другата сестра друсаше някаква играчка и се пробваше за клоун. Никакъв резултат. Колко дълго може да пищи с такава сила двегодишно мъниче, питахме се с погледи седящите и висящите в коридора. В този момент едно момиченце на около пет стана от скута на баба си, притича през полуотворената врата и тикна телефона си в ръцете на пищящия пациент. Тишина. Нож да бе отрязал плача, нямаше да секне така. Сестрата с инжекцията беше сръчна, готово. Веселина Седларска е журналист, публицист и писател. Завършила е журналистика в Софийския университет, специализирала е в САЩ. Има дългогодишен опит в различни български печатни, онлайн и радиомедии. Автор е на книгите „Кладенецът“ (2016), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (2017), „Депресията ме обича“ (2018), „Гладни сърца“ (2021).

Бабата на спасилото ситуацията момиченце вече разказваше. То било на две и половина, когато родителите ѝ го оставили една вечер и отишли да празнуват нещо си. Наложило се да им звънне, детето отказвало да яде. Ти не запомни ли, че ти казахме, когато я храниш, да пуснеш Тик-ток? – казали. 

Поколението на тази баба и моето израснахме с книги. Децата ни пораснаха пред телевизори. Внуците ни растат с телефони в ръката. Ние сме аналогови баби с електронни внуци. Опасявах се, че това е бездна, която нито ние, нито те можем да пресечем, за да се срещнем за важни неща в човешкия живот. Докато преди десетина години не се случи следното. 

Но първо се налага да се върна още по-назад, в моето детство. Бяхме във втори, мисля, клас, задаваше се денят, в който се отбелязва обесването на Левски. Имаше негов портрет в училището и по необяснима за мен и до днес магия, като всички деца от всяко поколение, имахме специални чувства към Левски. В класа ни имаше една Анка, която беше пристигнала наскоро, живееха на квартира. Тя обяви, че техният хазаин има картина, на която е изобразено обесването на Левски. Цветна! Цветните изображения бяха сред редките украшения на нашето детство. Учителката поръча на Анка да попита хазаина им дали може да донесе картината в училище да я видим всички. Не можело, каза Анка на следващия ден. Страхувал се да не я повредим. Обаче можело до ходим у тях и да виждаме картината – по едно дете на ден, да си събуваме обувките и да не висим там с часове. Така да бъде, примирихме се. Решихме да ходим по номерата в дневника. Аз бях трети номер. 

Две нощи заспивах късно, вълнувах се. Вече не помня дали висящата на стената картина беше малка, или голяма, почти цветна или много цветна, но вълнението, очакването, заспиването с чувството, че като се събудя, ще остане още съвсем малко време за чакане – това го помня като да е било вчера. Мисля, че в тези два дни и нощи извървях пътя си до Левски. Децата, споменах вече, си имат необясними взаимоотношения с Левски. Дъщеря ми, телевизионно поколение, се върна разплакана един февруарски ден в първи клас. Какво се случи? „Обе.. обе… обесиха Левски…“ Как ще извърви своя път до тази българска икона внукът ми Нико, компютърно поколение, който, след като напише името на Левски, в търсачката Гугъл за секунди излизат милиони резултати? 

И ето ни вече преди десет години. Надвечер на 18 февруари Нико, току-що върнал се от училище второкласник, звънна по скайп от дома си в София в дома ни в Сливен. 

Ще му помогнем ли да направи филм за Левски? Филм?! За кога? „За утре.“ Учителката попитала кой какво може да направи за следващия ден, посветен на Апостола, и той казал филм. Какво ли се учудвам, това е дете, което е свикнало да намира информацията за секунда, колко му е според него да се направи филм за няколко часа? Екипът „баща и син“ в София започна да събира снимки, да пише текст и да търси музика. Екипът „дядо и баба“ в Сливен се подготвихме за монтаж. Към 9 вечерта пристигнаха снимките, към 10 текстът – нямаше нищо общо с надутите и неразбираеми патетики, които възрастните пишат, беше написан от второкласник за второкласници. Час по-късно дойде и музиката. Започна монтирането в Сливен. Най-трудното беше напасването на музиката. Там, където силните думи или снимки се „биеха“ с музиката, филмът пропадаше. Удължавахме кадри, скъсявахме, за да съвпаднат музикалните върхове с драматичните в текста и изображенията. И така до 4 сутринта. Към 5 по скайпа бе изпратен шестминутен филм за Левски, в 7 Нико го сложил на флашка и отишъл на училище. „Всички го харесаха, две момичета плакаха.“

Тогава си помислих, че всичко изглежда много различно, но в крайна сметка е съвсем същото. Само средствата се бяха сменили, инструментите, преносителите на образите и думите – все вторични неща. Основното – чувствата, отношението, значението, смисълът – си оставаше същото. Значи всичко е наред, мислех си тогава. Но точно по онова време се преселих в най-популярната социална мрежа и малко по-късно вече се съмнявах. С времето започнах да съм сигурна във все по-малко неща. Усетих, че принадлежа на поколение, чието средство за производство са машините (т.нар. Втора вълна от човешкото развитие, Първата е, когато основното средство за производство е земята), и това мое машинно поколение се препъва в пътя си да усвоява средствата за производство на Третата вълна – информационната. Ние сме хора от един цивилизационен етап, които бяха хвърлени в друг без обучителни напътствия и без инструкции за безопасност. Най-смущаващото: без идея каква работа си струва да вършим с новия инструмент, който попадна в ръцете ни. Стивън Кинг го е формулирал възможно най-добре: „Имахме възможност да променим света, а предпочетохме онлайн пазаруването“.

В защита на пазаруването – то поне е невинно. Новите технологии отгледаха един несвойствен за информацията грях – вместо да служи за изясняване, тя започна да се употребява за заблуждаване. Явлението беше откроено през 2022 година, когато gaslighting (газлайтинг) беше обявена за дума на годината от достолепния „Мериъм-Уебстър“ речник. Сравнително приблизителен превод на тази малко популярна до този момент дума би било „манипулация“. Тя се появява през 1938 година в трилър на театрална сцена. Най-просто обяснен, смисълът ѝ може да се демонстрира със следния сюжет: съпруг иска да направи така, че жена му да се усъмни в своя разсъдък, затова, докато тя спи, той размества мебелите, а когато тя се събуди смутена, той уверено твърди, че няма никаква промяна, на нея само така ѝ се струва. Това е газлайтинг. С помощта на интернет и всички технологии за обикновен и дийп фейк (дълбочинна фалшификация), светът може да се размества толкова бързо и толкова объркващо, че разсъдъкът на хората наистина изпадна в криза. Докато спяхме, технологиите будуваха. Gaslighting е форма на психологическа злоупотреба, психологическо посегателство (издевателство може би е по-точно), при което жертвата е принудена да поставя под въпрос реалността и самата себе си. Докарани дотук, хората могат да отпрашат в какви ли не посоки. 

Ако съдим отново по „Мериъм-Уебстър“, потребителите на интернет са тръгнали да търсят ориентири, защото две от трите посочени думи за 2023 година са „автентичен“ и „дийп фейк“. Търсели са се начини да се различава истинското от лъжовното, действителното от въображаемото. И ето къде отвежда това през 2024 година – тогава думата на годината е „поляризация“. Хората са се разделили на две. Едните от страната на критичното мислене, другите в посоката, в която ги отвее вятърът на манипулацията. По-страшното: всеки човек от тези големи групи хора от своя страна е разцепен на две, поляризиран дори когато не го съзнава. Защото у всеки от нас има зачатъци както на критично мислене, така и на лесно подвеждане, които упорстват да бъдат чути, зачетени. Докъде може да продължи това, накъде от тук нататък? „Ще ви призная – каза на една среща за развитието на комуникациите във Виена създателят на www Тим Бърнардс Лий, – че създадох световната мрежа на нервна почва. Докато работех в ЦЕРН и шарех между десетина компютъра, си помислих какво улеснение би било всичко това да се събере на един екран, колко по-бързо и по-удобно е, ако на един монитор една връзка отвежда към друга. Но мрежата е инструмент. Нека го кажа още веднъж – инструмент. За какво ще използвате този инструмент, решавате вие.“ Не, той не спомена баналното обяснение, че атомът може да се използва както за разрушаването на град, така и да си опържиш яйца за закуска, но това имаше предвид. За моето поколение вероятността нещо, което е създадено с добри намерения и полезна цел, да се превърне в точно обратното, носи името „Чернобил“. През 1986-а си представях, а по-късно един добър филм го потвърди, че до кошмара „Чернобил“ се стигна, като се навързаха в смъртоносна верига дребни пропуски, извинима небрежност, щипка нехайство, капка безотговорност и все такива много малки и твърде човешки прояви. „Чернобил“ гръмна, защото хората не бяха на нивото на технологията. Това несъответствие нарекох за себе си „чернобилски синдром“, макар то да се е случвало на много места по света в различни времена, но все по същата причина – опасно е, когато машините изпреварват хората. 

Ето, появи се и понятието „опасност“, а все още не сме дори споменали изкуствения интелект. Тази технология се развива с бясна скорост, а представата за опасностите от нея сред обществеността е зациклила на едно и също място от доста време – страх от отнемане на работни места. 

Изкуственият интелект е нещо много повече от технология, която може да работи вместо човека – тя може да работи и срещу човека, против човека. Нещо повече – против човечеството. През 2023 година Илон Мъск оглави един дълъг списък на известни имена, които подписаха отворено писмо с настояване да се наложи 6-месечна пауза в развитието на изкуствения интелект, за да се търсят през това време регулаторни механизми за тази технология. Похвално. Малко след това се разбра, че това време е било нужно на Мъск да основе своя компания за изкуствен интелект, след като си развали отношенията с водещата в сферата Open AI на Сам Алтман. Впрочем през 2024 година самият Сам Алтман предупреди, че „за да се намали рискът от унищожение от изкуствения интелект, това трябва да се превърне в глобален приоритет наред с другите рискове от обществено значение, каквито са пандемиите или ядрената война“. 

От кого зависи това, чия е отговорността? На първо място, от хората, които придвижват развитието на тази технология напред. Например Илон Мъск, който имитира загриженост, за да надхитри конкурент. И който неотдавна заяви, че най-голямата слабост на западната цивилизация е емпатията. Емпатията! Точно онова разбиране, съчувствие и милост, което спасява хората. На второ място, какво ще се случи, зависи от хората, които определят глобалните приоритети. И по тази точка не мога да предложа утеха. И тъй като моето тревожно и травматично поколение  в такива случаи се сеща за цитати, сетих се за „Деца, боя се зарад вас…“. Но тъй като нещата не са обречени, а все още зависят от хората, предпочитам заглавието на същото стихотворение на Яворов, от което е цитираният стих – „Часът на синята мъгла“. Там сме с цялата си гордост да сме съвременници на изумителни технологии и с неизбежните страхове, че те могат да се обърнат срещу нас – в часа на синята светлина/мъгла сме.