Да бъдем по-спокойни, по-реалистични и по-малко крайни

В бр. 3 на BGlobal - "Пилоти на бъдещето", се обърнахме към няколко високо авторитетни и популяпни българи да споделят с читателите ни своята мечта за България. Ето мечтата на Васко Василев:

За мен България е детство – моите баби, дядовци, езикът, походите с родителите ми по всички планини, синьото на морето и безгрижието на междублоковото пространство между „Люлин“ и „Филиповци“. Влюбен съм в природата и във вкуса на храната, по някакъв начин това ми е напълно достатъчно.  Васко Василев е виртуозен цигулар, главен гост концертмайстор на Кралската опера в Лондон.
Роден е през 1970 г. в София. Свири пред публика от 5-годишен, на 7 се изявява като солист с камерен оркестър в зала „България“, а 9-годишен записва със Софийската филхармония първата си дългосвиреща плоча.
На 10 години заминава с държавна стипендия да учи в училището за даровити деца към Московската консерватория, после се дипломира в Пловдивската музикална академия. В този период от седем години печели международните конкурси „Жак Тибо“ в Париж, „Карл Флеш“ в Лондон и „Паганини“ в Италия. 
През 1994 г. става най-младият концертмайстор на оркестъра към Кралската опера в Лондон. Свири еднакво добре както на класическа цигулка, така и на цигулка, чийто звук се обогатява и усилва с помощта на електронни средства. Концертирал е в над 40 страни. Преподавател е в Лондон и Валенсия.

Имам привилегията и късметът да практикувам професия, която ми дава свобода и възможност да се движа, да се срещам с хора от различни националности, да общувам с тях на най-универсалния език – този на музиката. Това, че моето изразно средство е инструментално, а не е обвързано с език, вдига всякакви бариери в общуването. 

Концертите ми ме срещат с различни хора, виждам и опознавам цели територии благодарение на музиката и със сигурност мога да кажа, че ние, българите, не сме чак толкова различни от останалите хора. Имал съм възможност да се развивам в различни страни – да използвам наученото в Москва на една от най-престижните сцени за класическа музика, тази на Кралската опера в Лондон. Никога не са ме интересували различията, а по-скоро смисълът в това да вземеш най-доброто от себе си, за да правиш това, което обичаш. 

Дългогодишните ми наблюдения ме водят до извода, че сме твърде малка територия с много големи очаквания и може би балканският нрав надделява в това да сме крайни – крайно да любим и мразим. А всъщност мисля, че ще е много по-полезно да успеем да се погледнем в контекста на света и дори на Вселената, да осъзнаем, че може и по-спокойно, че наистина не всичко зависи от нас, че невинаги задължително сме прави, но и не сме най-зле и не е най-отчайващо тук, в България. Животът е твърде кратък и нито започва, нито свършва с нас. Колкото по-рано приемем това, толкова по-голям шанс имаме да бъдем по-спокойни, по-толерантни и по-щастливи. Вярвам, че музиката много допринася за това. Скоро прочетох една мисъл на писателя Георги Господинов, който казва, че си пожелава да изпитваме спокойствие от това, че сме българи, вместо крайна гордост или краен срам. Никога не съм се притеснявал да казвам, че съм българин, но и никога това не е било причина за някакъв успех или провал, защото независимо от това колко си талантлив, в условия на конкуренция няма значение откъде идваш, а какво умееш. Моята мечта за България е да бъдем по-спокойни, по-реалистични и по-малко крайни.

Ако тя е и ваша, заповядайте да бъдем заедно на 14 октомври 2025 г. в „Арена София“.