Во истину

Текстът е публикуван в бр. 3 (55) на сп. Business Global.

Бъдещето ни се явява в два образа – утопия и антиутопия. Често съдържанието им е едно и също. От нас зависи дали ще го възжелаем страстно – или ще се уплашим от него. 

Смятам, че най-важният въпрос на бъдещето е истината. Затова ни се явява непрекъснато днес – ту като страх, ту като надежда. 

През 1626 г. от името на Френсис Бейкън посмъртно е публикувано класическото утопично съчинение „Новата Атлантида“. И тя, както „Утопия“ на Томас Мор, е остров; и там хората са разумни и добри до такава степен, че един от тях казва: „на нас ни са толкова омразни всички лъжи и преувеличения, че на всички членове на нашето Общество под заплахата на глоба и безчестие е забранено да се показва каквото и да е природно явление украсено или преувеличено, а само в чист вид, без всякаква тайнственост“.

СВЯТ БЕЗ ЛЪЖА. С други думи, лъжата е като маларията. Достатъчно е да се ваксинираме с дружба, разум и добродетел. После ще я забраним и тя ще изчезне.

Като заживеем справедливо и заедно, вече няма да се лъжем. Ще вдигнем дворци от стъкло и кристал, в които всеки ще вижда какво прави другият. Ще съградим Кристалния дворец, както предлага Чернишевски в „Какво да се прави“ (1863 г.), възхитен от лондонския Crystal Palace. Ето ви и Откровението на Йоан: „а градът беше от чисто злато и подобен на чисто стъкло... и спасените народи ще ходят в светлината му... и портите няма да се заключват денем, а нощ не ще има там...“.

Древната мечта за свят без лъжа върви с абсолютна прозрачност. Утопичният комунистически идеал означава глобална, споделена телепатия: аз зная какво мислиш ти, ти знаеш какво мисля аз. Вратите няма да се заключват. Ще отворим прозорците. Истината ще ни направи свободни. 

100 години след октомври 1917-а комунизмът се провали. Не и Кристалният дворец, идеалът за всеобщата, взаимна прозрачност. Обраснахме с технологии, които ни познават по-добре, отколкото ние познаваме себе си. Локационните настройки на нашите смартфони знаят къде се намираме, какво правим, как спортуваме, колко спим и високо ли ни е кръвното. Социалните мрежи са ни подлъгали да си кажем какво харесваме; и понеже са наясно с нашите желания, ни захранват с още много от същото. Виртуалната ни биография в интернет не подлежи на заличаване. Влачим шлейф от информация, която със сигурност ще ни надживее. Ние сме голи-голенички пред всеки, който реши да ни „гугълне“ или да ни „следва“. А изкуственият интелект даже не се е развихрил.

НО МОЖЕМ И ДА НЕ ИЗБЕРЕМ ИСТИНАТА. Има обаче един дребен проблем. Поискахме тотална прозрачност, но не получихме истината. Даже напротив. През отворените врати и прозорци ни обливат дъждове от лъжи. Наречете ги „фалшиви новини“, „изкуствена реалност“, „Фейсбук ефект“ или „глобална измама“. Днес фактите потъват в дълбоката тиня на субективизъм, страст и полуистина. За да ги изровиш, ти трябват специални умения, каквито 99% от нас не притежават.

Защо се прекарахме? Може би не четохме внимателно класиците. В „Записки от подземието“ Достоевски критикува Кристалния дворец с простата логика на свободния избор: „слушайте, господа, а защо да не ритнем това благообразие отведнъж с крак?“. Човек е свободен и да не избере идеала; да не пожелае истината.  

Защото кой освен Бог може да понесе истината? Кой може да се справи с нейните мрачни дълбини и неочаквани саморазкрития? Кой би отишъл до дъното на мисълта, до сърцевината на постъпките си? Кой би пуснал камерите в тоалетната, в брачното ложе, в далаверата, в низостта си? 

И понеже абсолютната истина е непостижима, под този претекст пострада и обикновената. Със смъртта на хартиения вестник и възхода на социалните мрежи нейният бизнес модел се срути. Лъжата обаче има бизнес модел. Засега никой не посмя или не успя да я забрани. 

Но „засега“ не значи „завинаги“. Смятам, че скоро ще намерим решение на въпроса с истината и лъжата. И тъкмо това е проблемът.

Нека поясня. Днешният скандал с фалшивите новини ще породи мощна контрареакция утре. Ще успеем да ги спрем. Нарочни филтри ще тестват безпогрешно и в реално време автентичността на звук и картина. Фалшивите профили и т.нар. „ботове“ ще бъдат разобличавани на мига. Всеки опит да се представиш с чужда самоличност ще пропада в сблъсъка с мощното противодействие на системите. Големите корпорации като „Фейсбук“ и „Гугъл“ ще се обзаведат с противоотрова срещу лъжливата информация – дали посредством т.нар. „публичен фийд“ (който ще проследява пътя на всяка новина), дали чрез осветяване на вътрешните си механизми; все едно. Всяко кривване във времето и пространството ще стане технически невъзможно. Смартфонът ще се превърне едновременно в паспорт, портфейл, контролна гривна и документ за алиби. Не си с него, следователно не съществуваш... тогава ще те намерим по смартфоните на тези около теб. 

„Телекранът едновременно приемаше и предаваше. Приемаше всеки звук на Уинстън освен едва доловим шепот; нещо повече – Уинстън можеше не само да бъде слушан, но и гледан...“ Това е Оруел, „1984“. Най-известната световна антиутопия нарича пропагандния орган на тоталитарната държава „Министерство на истината“. Ние обаче ще изградим това министерство доброволно, по свое желание, стреснати от всепобедния марш на лъжата. 

А ТОТАЛНАТА ИСТИНА МОЖЕ ДА Е ОЩЕ ПО-ОПАСНА. Е, тогава ще се стреснем за втори път. Ще се усетим, че сме залитнали. Ще си спомним, че тоталната истина може да е по-опасна от лъжата; че тоталната прозрачност е репресивна прозрачност. И отново ще вземем мерки. 

Политиката ще се промени из корен. Основното разделение ще бъде спрямо отношението ни към информацията и технологиите, а оттам и към истината и лъжата. Ще се появят две глобални партии: партия на голата истина (бивша десница) и партия на допустимата лъжа (бивша левица). 

Първата ще овласти технологичното всемогъщество на корпорациите – да контролират служители, да разобличават кръшкачи и да награждават с джаджи и виртуални преживявания. Втората ще търси как да им се скрие. Първата ще има „Инстаграм“ и „ТикТок“, втората ще ги забранява на децата си. 

Политическият терен ще изобилства с ожесточени полемики за това какво трябва да покажем и какво можем да скрием. Централен философски въпрос ще бъде виртуалната реалност: колко в нея е изкуственото, колко – действителното. 

Ще се появят искания за собствена, т.е. редактирана от самите нас биография – поукрасена, подобрена, поизмислена. Това ще пречи на шефа да гледа какво си правил като 14-годишен в личния си профил, когато те интервюира за работа. Ще има сурови закони за ССТV камерите. Животът без смартфони ще се запише в Конституцията. Наред с обедната почивка корпорациите ще осигуряват време за задължително зяпане и мързел. Лъжата ще стане основно човешко право. Някъде там, в дъното на душата, човекът ще пази най-човешкото си качество: правото да не хареса онова, което е добро и полезно за него.

БАЛАНС В ТЪРСЕНЕ НА РЕАЛНОСТТА. Така се движи светът: като синусоида. Уплашим се от нещо, вземем мерки, после се уплашим от мерките, после преразглеждаме и тях. 

Всяка нова медийна технология предизвиква едновременно надежди и страх, мечти и мрачни догадки, утопии и антиутопии. Хората се влюбват в азбуката, но Платон я заклеймява, защото причинявала забрава. Ентусиазират се от телевизията, но Рей Бредбъри се плаши от нея в „451 градуса по Фаренхайт“. Обожават радиото, но Брехт не харесва неговата едностранчивост и препоръчва то да стане интерактивно. Ще кажете, добре, искал е нещо като интернет. Но и в интернет виждаме както глобално спасение, така и глобална заплаха.  

Тъкмо това ни спасява. Страхът се сблъсква с надеждата и се установява баланс – до следващата технологична революция. На всеки идеалист като Бейкън се пада по един скептик като Оруел. На всеки щурм към абсолютната истина отговаря контраатаката на лъжата. И слава богу. В утрешния свят – малък, мрежови, технологичен, прозрачен и крехък като дворец от кристал – ще ни трябват и двете. 

Защото утре ще се усъмним в самия свят; в реалността, която все повече наричаме виртуална, сиреч „изкуствена“. И само балансът ще ни спаси да не се усъмним и в най-безспорното, в себе си. 

Това е Оруел, „1984“. Най-известната световна антиутопия нарича пропагандния орган на тоталитарната държава „Министерство на истината“. Ние обаче ще изградим това министерство доброволно, по свое желание, стреснати от сегашния всепобеден марш на лъжата. 

Е, тогава ще се стреснем за втори път. Ще се усетим, че сме залитнали. Ще си спомним, че тоталната истина може да е по-опасна от лъжата; че тоталната прозрачност е репресивна прозрачност. И отново ще вземем мерки. Лъжата ще стане основно човешко право – правото да не харесаш онова, което е добро и полезно за теб.