Текстът е публикуван в бр. 1 (53) на сп. Business GlobalНай-страшният ад е пустиня отвътре.ВЪН ще ни доразболее,душата щом едва се тътре.Докато не проумеем –порталът към Рая е вътре!МАДЛЕН АЛГАФАРИАКО БЯХ ИКОНОМИСТ, щях да напиша друг текст. Ако бях политик – също. Но аз съм психотерапевт. Затова се надявам да те размисля, читателю, за това какво точно е истинско постигане и какво е щастие.
МАДЛЕН АЛГАФАРИ е психотелесен терапевт и писател. Завършила е психология в СУ „Св. Климент Охридски“, както и режисура за драматичен и куклен театър. Автор е на 13 книги. Преподавател по психоантропология и неорайхианска аналитична психотелесна терапия. Водещ на терапевтични психотелесни уъркшопи, както и уъркшопи по театротерапия. Член е на УС на Института по неорайхианска аналитична психотерапия, член на българското Неорайхианско психотерапевтично дружество, член на Българската асоциация по психотерапия, член на Европейската асоциация по психотелесна терапия, главен редактор на световното списание по психотелесна терапия IBPJ (2018 – 2022), председател на XVIII световен конгрес по психотелесна терапия – София ‘2023.
Ако нямаме нищо останало за постигане, трябва да мрем. Не мислиш ли така? Какъв би бил смисълът да сме още тук, ако няма към какво да се стремим? Слава богу, че не сме съвършени, за да имаме какво да постигаме. Към какво се стреми обаче днешният човек? Все още да има, за него е по-важно, отколкото да бъде. За радост, расте броят на осъзнатите, които разбират по-голямата значимост на второто.
Новата диагноза в XXI век е синдромът ФОМО – идва от английски (fear of missing out), или страх да не изпуснем нещо.
Живеем в ера на огромен изборОт една страна, това изглежда добро, но същият този огромен избор може и да заробва. Днешният човек брои обувки, чанти, вещи, партньори, дипломи, брои пари… Изобщо брои неща. И смята броя за постижение. Ти колко чанти имаш? А колко гаджета си имал? А колко медала си получил? А колко парфюма имаш в шкафа? Колко пари получаваш? Състезаваме се по притежание. По количество. Е, понякога и по качество. Но уви, не толкова по качества отвътре.
Какво те прави щастлив, читателю? Новият ти телефон, кола, часовник, бижу, дреха? Или новото откритие за себе си, което си направил? Новите ти знания? Новият модел на поведение, който си усвоил и си разширил потенциала си? Новите приятели? Новите гледни точки, отварящи очите ти за вътрешни истини? Не казвам, че в материята няма нищо духовно. Казвам, че когато няма духовност, материята убива. Не носи щастие.
Познавам хора, които притежават много материални блага и не са щастливи именно защото духовното липсва. Други пък ми казват: „Когато нямах нищо, бях по-щастлив“.
Животът ни е низ от периоди на еволюция, последвани от периоди на революция – както впрочем е в цялата човешка история. Онтогенезата повтаря логиката на филогенезата. Всеки етап от развитието ни натрупва количествени промени, които в един момент се превръщат в качествени. На всеки етап от развитието ни усвояваме нов модел на поведение. Всяко ново нещо е революция – качествена трансформация. Но до него се достига след еволюция – множество стъпки – количествени промени. Когато критичната маса на новото надделее, се изкачваме на ново ниво на битието.
Това е истинското постиганеТо е постигане отвътре преди всичко.
Идвайки на този свят, умеем само да се молим – през плача даваме сигнал за нуждите си. Нарича се подчинителен модел на поведение. Означава още да можем да се доверяваме, да сме честни, да показваме слабостта си. Травмите и възпитанието обаче потискат този модел и оставаме без едно от най-мощните си поведенчески оръжия. След това би трябвало да усвоим агресивния модел на поведение – да се научим да казваме „не“, да отстояваме границите си. Травмите и възпитанието потискат и този модел на поведение. Отнема ни се още едно оръжие за справяне с живота. След това идва ред на умението да привличаме – да сме интересни, забелязани, да съблазняваме и печелим внимание. И този модел бива потиснат от травмите и възпитанието. Така оставаме без нито един активен модел за общуване. (Повече за правилното и грешното в развитието ни можете да прочетете в книгата ми „Поправителен за родители“.) Без изброените поведения не можем да влияем на другите. Но задоволяването на потребностите ни зависи от тези други. Когато не можем да влияем на живите други, подсъзнанието ни започва да ги замества с вещи, които илюзорно възприемаме като по-поддаващи се на контрол. Така естествената ни зависимост от другите (защото човекът е стадно същество) се замества от зависимост от неодушевени неща. Наричаме ги метаудоволствия. Или менте удоволствия: медали, вещи, дрехи, алкохол, храна. И уви, това изкривената ни ценностна система възприема като постижение. Като условие за щастие. Но мета (или менте) удоволствията водят и до менте щастие… А след това идват симптомите съюзници, които ни показват, че нещо не е наред. Тогава ние, психотерапевтите, се налага да учим отново хората на онова, което е естествената ни природа. И днес това е постигане?! Малко тъжно, но каквото сами си направим, никой не може да ни направи…
Самата дума щастие произлиза от съ-част т.е. да сме част от цяло, от нещо по-голямо от нас, от общност. Чувство за принадлежност към общност не може да се преживее с броя обувки, мебели или банкови сметки, а само с други живи хора. Такава е първоприродата ни. Тогава и само тогава може да се изпита истинското пълно щастие. Всичко друго е менте.
Постигането е в това да спечелим другия, да умеем да простим, да признаем грешка и поискаме извинение, да умеем да водим, да се оставяме да ни водят, да се осмеляваме, да умеем да се отстоим, да умеем да отстъпим, да можем да падаме и да ставаме, да се учим от грешките си, да сме способни да се разголим и доверим, да поискаме помощ, да дадем помощ, да творим и изобретяваме,
да обичаме и да даваме любовда вярваме. Нито едно от тях не се мери нито в сантиметри, нито в килограми. Нематериални са! Те са истинските постижения – условия за щастие. Те са и тези, които имат смисъл и дават чувство за смисъл. На предсмъртния си одър тях си спомняме. Не си спомняме колко обувки или дрехи сме имали. Не отнасяме със себе си нищо материално. Но опита си вероятно отнасяме, защото умира само превозното средство – тялото, но не и душата.
Постиженията – най-краткият път към щастието? Буди в мен още размисли това заглавие. Бързото постигане скъсява пътя, но скъсява и трепетното очакване. Ако обаче целта ни не е постигната, а бавно, стъпка по стъпка напредваме – не е ли това щастието? Ако постигнем веднага и мигновено целта, пътят наистина е кратък. Но именно
Пътят е щастиетоПролятата пот в пътуването е щастието. Преодолените трудни предизвикателства са щастието. Както при ухажването – всеки малък жест на внимание преди завоюването на партньора. Щастието е процес, път, а не цел.
В психотерапията ползваме един термин – „себеактуализация“ или себереализация. Тя увенчава пътя на постигането. Да постигнеш себе си. Това означава първо да търсиш кое е призванието ти, да работиш, за да усъвършенстваш уменията си в него. А в пътя да приемаш себе си на всяка крачка – и при падане и провал, и при успех и справяне. Защото най-голямото постижение е не да се гордееш със себе си, когато ти ръкопляскат и си на върха, а да почиташ и обичаш себе си, когато си паднал и сгрешил, но вярваш, че това е урок, и не спираш да редуваш краката си. Това вече не е по силите на всеки. Това е истинско постигане.
Властовата невроза е другата опасна диагноза на XXI век. Това означава да предпочиташ да си прав вместо щастлив.
Матрицата стимулира вечното препускане, скачане на летви, постигане, постигане, постигане. Но постигане на какво? На високи нива на власт и контрол, т.е. на стрес, на инсулти и инфаркти, на куп нови модерни диагнози, които убиват. Самоубиват е по-вярната дума, защото сами си го причиняваме. Ние сме свят, който се самонасилва. Така не щастие ще постигнем, а самоунищожението си.
Пещерният ни прадядо е бил щастлив, когато постигането му е било да открие пещера и да улови глиган. След това предците ни са съзерцавали небето, любили са се, пеели са около огъня. И са били щастливи, без да притежават нищо друго освен уменията си, сетивата си за красивото в тук и сега.
Но днес? Днес… Тук ще продължа в рими, както често правя (стиховете ще са включени в следващата ми книга, още не са публикувани никъде):
Как изглежда Адът, братко?Болка? Имаме достатъчно.Метарадост – за сравнение. Но кратко!Греховете? – предостатъчно.Страховете? – в изобилие.И безверие? – до арогантност.Егоизъм? – до насилие.Къщища? – до импозантност.Вещите? – до задушаване.Власт? – до пълна самота.Истините? – изоставени.И загърбена тъга.Имане? – до мегамания.Слепота? – до вечен сън,щом във външното внимаваме,щом умът препуска вън.Най-страшният ад е пустиня отвътре.ВЪН ще ни доразболее,душата щом едва се тътре.Докато не проумеем –порталът към Рая е вътре!—
Да, животът е низ от разни факти, случки и тяхното редуване.А опитът е нещо друго – това е начинът, по който случките тълкуваме.Само тогава животът е опит, растеж, не просто съществуване.Тогаз разбираш смисъла на болката, трудното, лошия родител, самотата.На болестите, враговете, грешките, конфликтите и тишината.На срещите, разделите, на загубите и тъгата.На любовта, търпението, срама и благодарността.На секса, удоволствието, парите и властта.На егоизма, принадлежността, заедността.Тогава трупаш уроци, себе си повдигаш.Тогава трупаш мъдрост, смисъла постигаш.Така си част от Бога и до Бога в тебе стигаш.Така си хем частица, хем вълна.Тогава трупаш опит.Иначе... трупаш лайна.Всъщност трупаш нещастие. Днешният човек определя себе си като по-нещастен, отколкото предците ни са се изживявали. А днес живеем в ерата на най-големите постижения. Изглежда парадоксално, но не е. Защото постигането е отвън: технологии, машини, роботи, изкуствен интелект, а отвътре – застой. Най-постигнал отвън е днешният човек. И най-нещастен. А нещастието, както и щастието впрочем, са заразни. Но нещастието е заразно предимно за неосъзнатия! Нещастният човек твори нещастие за другите – осъзнато или не. Щастливият няма нужда да наранява или руши.
Абсурдно изглежда да живеем външно по-комфортно от всякога, а отвътре да сме нещастни. Но това е така,
защото сме се отклонили от верния пътТъжно е, но днес постижение би било да си го спомним. Единственият верен път е този на любовта. Това нито е поетична метафора, нито патетичен драматизъм на една психотерапевтка. Това го знае душата ти, читателю. Умът и Егото – невинаги.
Ако ни обичат, значи ни има! Ако едно цвете е изсъхнало, има шанс да се възроди, ако го полеем. Зависи обаче дали не е късно. За любовта не е късно никога. Професията ми позволи да го видя многократно за 30 години. Бавно се появяваме като стара снимка в легена с проявител. Така любовта ни ражда отново, втелесява, легитимира, проявява!
Така майчината любов бавно проявява детето в зората на живота му. Когато е дефицитна, сме недопроявени, недооконтурени. После ни е трудно да познаваме границите си, дефиницията си, идентитета. Така из света се движат разфокусирани образи. Силуети от минало без фокус. Когато не са се фокусирали в теб, живееш впоследствие с фокус върху себе си в търсене на недополученото внимание. И често си неясен и неразбираем за света, който не може да бъде компенсаторна майка или отказва да бъде.
Живеещият без очертания ходи и търси чертите си. Това ли съм аз? Или това? Поведението му пита отчаяно: кой съм, а за останалите това звучи като постоянно „АЗ Съм“! И чака светът да го прегърне, за да го очертае. А после да счупи очертанията, за да се отдели от него.
Недостигът на безусловна заедностот зората на живота му го кара навсякъде да я търси отчаяно и да бяга от нея отчаяно. Като бездната, която те притегля и плаши едновременно. Така се формират нарцистичните черти. Модерното име на това отчаяние е „връзкофобия“. Връзкофобията, която ни разделя – точно обратното на човешката същност. Човекът обаче, ще повторя, е социално същество. Нищо голямо в човешката история не е постигнато от сам човек. Той не може сам нито катедрала да построи, нито мост, нито ракета – казва Ювал Ноа Харари. Логичният извод е да търсим отново лепилото за заедността, която да ни върне човешкия облик. Защото това, което сме постигнали днес, е да променим смисъла на хуманизма. Днес хуманизъм вече не означава добронамереност, а е синоним на разруха.
Твърдо смятам, че основният проблем на днешния човек не е икономически, не е политически, не е социален, а е духовен! Докато не скочим в бездната любов, в която да открием, че можем да летим, а ако падаме, има кой да ни хване. Това е постигането – условие за щастие. Всичко друго е менте. Всичко друго е постигане на болест, нещастие и смърт. Щастлива съм, че професията ми дава шанс да акуширам този процес на най-висше постигане – прегръщането на любовта към себе си и ближния.
Изборът е твой, читателю. А най-голямото постигане е да осъзнаеш, че никога не е късно да избереш любовта. Ако ти е трудно сам, потърси психотерапевт. Това вече е истинско постигане – да потърсиш помощ – първото нещо, което прави човекът, когато идва на този свят, и признак на сила и вяра в собствената ти стойност.
Щом прочете до края този текст, имаш шанс да си от хората, които имат сили за такова постигане – връщането назад към първочовешкото. Тогава „напред“ би било безопасно и щастливо.
Можете да купите списанието в павилионите на Inmedio, големите вериги бензиностанции, търговските вериги "Фантастико", "Кауфланд", "Билла" и др. 
