Жени и думи

В края на отминалата година една публикация във Фейсбук привлече вниманието ми. Поетесата журналист Невена Борисова написа следното: „Ако стихотворенията са в женски род, това прави ли ги по-малко универсални, отнема ли от силата им?“. Следваше и стихотворение, без заглавие и най-вероятно от самата авторка. Прочетох го няколко пъти, докосна ме. И се замислих за т.нар. женско писане. В познанието за книжовността това е термин, произхождащ от френския литературен феминизъм (écriture féminine) още от 70-те години на ХХ век, но ако оставим теорията на изследователите, у нас се случва да срещнем по-горното словосъчетание с известна иронична нотка. И не че „женският“ месец ме подсеща за дамите на изящното слово, но пък защо точно през март да не погледнем с любопитно око към някои от тях.

Ето интересен факт, за който пък се замислих наскоро, след обявяването на наградите на Столичната библиотека: преди десет години, когато отличията се присъдиха за пръв път, нямаше нито една писателка или поетеса сред отличените в различните категории, а сега броят им е почти толкова, колкото и на пишещите господа. За Писател на 2024 година читателите са избрали Виктория Бешлийска („Нишка“), нейни подгласници като най-четени автори на художествена литература са Теодора Димова и Георги Бърдаров.

Мирела Иванова и проф. Амелия Личева са подгласници на Георги Константинов в категорията „Най-четен поет“. А Здравка Евтимова е сред петимата автори, отличени със Специална награда за най-четен автор на десетилетието (2014 – 2024), редом с Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Стефан Цанев и проф. Цочо Бояджиев. Тоест?! Тоест, би казал някой, „женското“ писане вероятно е на мода, а и жените са тези, които повече четат. Хм, мисля си, по-скоро дамите вече по-убедено заявяват себе си в морето от автори. Иначе талантливото, умно, нестандартно, вдъхновяващо писане няма пол – една книга или те увлича, разтваря те в себе си и не ти се иска да я оставиш до финалната ѝ точка, или просто я зарязваш още след първите страници. През изминалата 2024 година имах среща с няколко издания от първия вид. За тях ми се иска да разкажа – шест томчета, събрали емоции, мъдрост и сюжети от и за живота на хората през женските очи. Очите на шест жени от догонващи се поколения, които разголват времената ни.


1

За най-младата от тях, писателката Виктория Бешлийска (р. 1981), слушах отдавна, но все не стигах до дебютния ѝ роман „Глина“ (2020, „Софтпрес“) и до последвалия „Сърце“ (2022, „Софтпрес“). Започнах да я опознавам като автор едва с публикуваната наскоро „Нишка“ (2024, „Софтпрес“) и съм приятно удовлетворена от съпреживяното завръщане в миналото на жените от Балкана. Интересно пътуване назад от 2023-та, през 2019, 1996, 1930 и 1921 г., та чак до 1908-а и 1893 година, за да скочи отново в днешния ден – благородно завидях за родовата памет на писателката, на търпението ѝ да изследва фамилни истории и краеведски хроники, на прецизността, с която борави с времето и хората, на женската ѝ интуитивност и умението да надгражда истинското с нетленното. И макар част от героините да са донякъде плод на художествена измислица или обобщени образи, вълнуващо е да откриеш гледната точка на Бешлийска към корените – дума, банално изричана напоследък, но тук те кара да продължаваш да разплиташ нишката. 

Каква е тя? Видима или не съвсем? Нишка от слънчев лъч, от стотици поклонници на Божи гроб или… име на улица; на множество съдби или просто конец от котленски килим, изтъкан по Божия воля, пътувал от дом в дом, свързвайки времена и жени от Балкана? Всички са верни, преплитат се в обща и непрекъсваема нишка. Нижат се из редовете на романа, рисувайки животи, нрави, „къдрияви“ звезди от пъстроцветна вълна, любов и тъга, мощ и премала, силни женски и мъжки ръце, търсещи и „аз“, и „ние“. Мария, Ружа, Дана и Зорка, а преди тях Ана, Скарлада и Йова – цели 130 години се точат между Елена и Котел, стигат до София и някъде из Румънско, за да изтъкат пътеките на живота до една разплакана, търсеща себе си съвременна дизайнерка.

„От дълбоко идваха и те. Бяха сълзи, които текат от корема. А женският корем е свещено място. В него има врата, която води към други светове, към други времена. Той може да е мек и спокоен, когато дете полага си главата на него, да пулсира безплатно, когато жената прави любов, да се свива болезнено при всеки цикъл. И да плаче. Сълзите, дошли от женския корем, са най-хубавите. И най-страшните“… Това е може би най-проникновеното описание за женските сълзи.

А мъжете? И те са там, но в „Нишка“ въпреки сложните времена няма хайдутлук, войни, битки. Мъжете в тази книга са като в живота – и мъдри, и лукави, и силни, и слаби, и работливи, и леконравни, всякакви… като жените. Но както казва завърналият се от гурбет градинар Гено, обгръщайки с очи сътвореното вкъщи от неговата Зорка: „На чудеса се радва онзи, който узнае тайната на живота – тя е понятна единствено за тази, която следва нишката и е във всичко от началото до края“… 

„Нишка“ на Виктория Бешлийска е сред откритията ми през изминалата година. И не ми остава друго, освен да поема назад към първите и`  книги. Нейното „женско писане“ твори топли светове.


2

Ако все още не познавам лично Виктория Бешлийска и тепърва откривам книгите и`, то случаят с поетесата Мирела Иванова (р. 1962) е различен. Познавам и стиховете и`, и пиесите и`, и лилаво-зелената и` цветност, с която броди из живота. Някои не приемат шумния и` понякога смях, но зад него е неприкритият ѝ талант да облича в думи всякакви светове – и нежни, и мъжки, и тъжни, и любовни… все откровено лични. Понякога лирични, друг път (само)иронични, даже до болка откровени. Миналата есен излезе обновеното издание на стихосбирката „Любовите ни“ (2024, „Жанет 45“), но годината беше белязана и от Голямата награда „Орфей“ за принос към поезията, присъдена на авторката от едноименния международен фестивал в Пловдив, както и с номинация за приза „Европейски поет на свободата“ в Гданск, Полша.

В лириката на Мирела Иванова трудно ще срещнете „ох“ и „ах“, нейната поезия е като смеха и` – спонтанна, разнищваща, ярка, пъстра, безпощадна. Вижте само как се саморазголва в „Представяне“:


Родена през май. На единайсти. В София.

Веднъж на трамвайната спирка я срещна Дон Кихот.

Към обществото няма заслуги

освен една – обича другите,

обича ги всеотдайно и без причина.

Среща се с много хора –

с още повече се е разминала.

Решава най-безнадеждния ребус –

как завинаги да остане на себе си.

Не излизат понякога буквите, водоравно или отвесно.

Пътува сама, навсякъде, често.

Работи в Комитет по изстрадване на нещата,

вярва в думите и в един любовен инфаркт.

Затворена в стаята си, слуша с дни Окуджава.

Самотна е и ще умре такава.

Словесна мелница някой ден ще я смели –
тая еднопосочна Мирела, тая разпътна Мирела.


Е, не и` вярвам, че е самотна – по-скоро се радва, когато и` подарят творческа самота, за да излива в стихове душата си, мислите си, смеха си. И може да събере любим мъж в трите цвята на Тасос: „Това е: море, кипариси и къщи, / синьо, зелено и бяло. / Пурпурно синьо, / огнено зелено, / алено бяло. / Само твоите устни / са по-знойни от този пейзаж“. Или просто в три реда да сподели тъгата си по него: „Болят ме твоето отсъствие, / протяжната неделя утре, / душата, тялото и всичко друго“. 

Ненапразно германското издание Südwest Presse пише: „Впечатляващо е как Мирела Иванова съумява да въведе и вгради всекидневното в историята, да изпълни с празничност простичките неща – цяло чудо е... Една великолепна авторка“. Ами така е. Как иначе би сътворила поезия от банална обиколка по пазара („Нищо лично“), от женско мрънкане във „Все на нея ли ще се случи“ и дори от математическа формула в „Ирония“… А ако искате да видите и другите лица на поетесата, може да гледате постановките по нейните пиеси „Бележките под линия“ (реж. Катя Петрова) и „О, ти, която и да си…“ (реж. Бойка Велкова) в Народния театър.



3

Поетесата Валентина Радинска (р. 1951) също издаде нова книга през миналата година. За разлика обаче от предишните, когато се появиха стихосбирките ѝ „Душата расте“ (2022, изд. „Захарий Стоянов“) и „Нека бъде любов“ (2023, „Симолини 94“), сега тя се върна към своите лични изповеди със „Синът ми Степан. Разказ на една майка“ (2024, „Симолини 94“). Така споделеното от една съпруга в „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо“ (2011, „Ентусиаст“) прерасна в болезнено искрен разказ на майка, родена сякаш да износи съдбовната болка на собственото си дете. Години наред виждах отблизо битките на тази ранима, но много силна жена. Сега тя събра сили да разкаже от първо лице какво означава да се грижиш за дете, увредено при раждането му и живяло цели две десетилетия с диагноза детска церебрална парализа: „Това е историята на едно чисто и невинно човешко същество, чието ходене по мъките на този свят Господ повери на мен и на баща му, тъй като сигурно е смятал, че ще можем да го понесем. И го понесохме независимо от цената, която трябваше да платим… История за това как някой, който не може нищо, е в състояние да те научи на всичко, важно за човека тук, на земята, в този живот“…

Тези почти осемдесет странички тежат повече от многотомник. Четеш и не знаеш кое надделява – неописуемата майчина любов или мъката да знаеш, че не отглеждаш бъдеще. Прегледи, лечения, процедури, системи… и отново прегледи, лечения, процедури, системи… Всекидневна битка за всяко вдишване, за всяка глътка вода, за всяка лъжичка храна и така цели двайсет години. „Синът ми Степан…“ е колкото лично освобождаване, толкова вдъхващо увереност и сили послание към други майка с подобна съдба. Седемнайсет години тя събираше кураж за своята изповед, за да се върне пак при стиховете на финала на книгата:


… когато се засричам, оглушала,

когато се произнеса на глас,

когато изплача юли и забравя

чевръстия и гладен червей

в онази шепа пръст, която…

Не искам да си спомням себе си…


Радинска се върна към нейната си поезия, съкровената, която миналата година и`  донесе и Годишната награда на литературна академия „Иван Давидков“.



4

С поетесата, журналист и пътешественик Оля Стоянова (р. 1977) ни свърза професията и знам колко талантлива и мъдра е тя. Чувствителна и наблюдателна, земна и погалваща, писането и` е като дъх. Тя не е човек на парадността, затова в привичния си ненатрапчив стил покани верни приятели на премиерата на най-новата си стихосбирка „Как ни спасяват природните закони“ (2024, „Жанет 45“) в малко столично кафене, за да си почетем и поговорим. Само с няколко стиха тя също може да ти разкаже цяла история. И за „Жените, които държат света“, и за „Хората, които се хранят с изгреви“, или за „Нощния пазач на библиотеката“, да ти обясни в стих „Първи (Втори и Трети) закон на равновесието“ или „Как умират градовете“, да ти подскаже „Урок по перспектива“, „Рецепта за смелост“. Даже и „За ползите от гнева“:


Така трябва – 

нуждаем се от лошото време –

понякога трябва да гърми,

вълните да достигат седем бала вълнение,

да губим почва под краката си,

да усещаме как се движат тектоничните плочи,

да чувстваме с цялата си кожа

силата на приливите

и отливите –

порастването не е лесна работа,

гневът е стихия,

която цял живот ще овладяваме – 

 с променлив резултат.


Майка на три деца и неуморим търсач на места, птици и хора, при нея природните и човешките стихии вървят неделими. Липсват и преструвката, и суетата. Такава е Оля и като пътешестващ природолюбител, и като журналист в БНР, и като драматург („Аскеер 2011“ за „Покана за вечеря“ в Театър „София“, която не спира да се играе).



5

И като стана дума за театър, ми се иска да разкажа и за още една дама на словото. Част от поколението, родено през 60-те, куклената актриса Роза Николова е и класически музикант, и приятен разказвач. Писането ѝ е фамилна черта – дъщеря е на писателя Цветан Николов („Последният ординарец“, роман, 1984, Военно издателство) и сестра на писателя Николай Вълчинов („Сезонът на канарчетата“, роман, 1993, ИК „I“). Фамилната им история е запечатила спомени, които тя пресъздава в кратки разкази. Вторият ѝ сборник – „Смъртта на времето“ (2024, изд. „Златно ключе“), се появи шест години след „Когато времето беше безсмъртно“ (2018, изд. „Златно ключе“). Авторката го нарича продължение, но книгата е различна. Реенето из миналото не е само в разкази. Понякога приема форма на кратка хрумка: „Светът – топче сирийче в джобчето. Без начало и без край“. Друг път е внезапно появила се сентенция, вдъхновена от библейски текстове или пък от съвременен мъдрец: „Спрете земята, искам да слязаТ“.

А после истории, истории… Всяка глава е маркирана с музикален код, има темпо, което превръща написаното в различно изкуство. Например бавното вглеждане в живота на улицата от „Passacalia – Пасакалия“: „Днес падна убито дърво пред мен. Помислих си – дърветата умират прави… Така и падат – като разстреляни. / Събра се любопитна тълпа – взеха да чупят клони, да подскачат отгоре му… / Други снимаха. / Достраша ме“. Сякаш сам си там и си безсилен пред случващото се.

За Роза Николова „на дама си играе времето“ и тя с него прескача ту в селския двор на детството, ту в София, където е животът ѝ, питайки се „умират ли улиците, чешмичките, всички ония места, които обичаш“ или тъгувайки за „купища книги, изхвърлени и пред библиотеките“… Не се изживява като гениален писател и се мери „само с мечтата си“. И се хвърля при куклите в Театър 199, където е любимият ѝ свят.



6

Този текст не би имал логичен финал без най-новия роман на писателката Неда Антонова (р. 1940). Най-мъдрата от всички. На нея възрастта и` отива, а има и най-верните сетива за модерния ни свят. Тя, която буди размисли с историческите си романи (повече от 20, любим ми е „Първият след Бога. Любовта и смъртта на Васил Левски“), до един създадени след анализ на архивни документи, сега ни изненада със съвременен сюжет. „Плодовете зреят нощем“ (2024, изд. „Хермес“) е дълбок, разтърсващ и обичлив разказ за любовта на жените и мъжете днес, за раните от детството, пораждащи „особените“ поведения на порасналите… На един дъх се изпиват тези триста страници, в които има и болка, и страст, и недоумение, и човешки вопъл. Докъм стотната светът изглежда един, готов си да залитнеш в мисълта, че и тя се е впуснала да нищи психарията на богатите, обречеността на бедните и употребите на репродуктивното зачатие, но един челен сблъсък подрежда всичко. И се зареждат срещи, събития, думи, които се загнездват в ума ти:

… Животът е примамлива малолетна уличница, която ти обичаш, а тя принадлежи едновременно на всички останали и никога не помни името ти. И не бинарността, приятелю, а троичността е законът, който принадлежи на живота. Пред човека винаги има три възможности – тази, която е избрал, онази, която е пренебрегнал, и третата… Той не знае каква е тя, но вярва, че ако бе избрал нея, непременно щеше да бъде щастлив.

Или: „Човешкият живот е изплетен от връзки. Има връзка по кръв, връзка по любов и връзка по нещо, което не можеш да опишеш с думи, но заради което ти се иска да си жив и да можеш… всичко да можеш и да го постигнеш… Това аз наричам връзка по смисъл. Щото, ако питате мене, само един човек може да бъде смисъл на друг човек“…

Не искам да разказвам сюжети, нито да описвам героите от „Плодовете зреят нощем“. Те са си на Неда Антонова, чийто следващ роман вече е на път. И когато през март излезе „Моят любовен август“, тя ще е почти на 85, но ще ни разкаже история за… тийнейджъри.

Ето така и нишката не спира да се ниже през „женското писане“.