За най-младата от тях, писателката Виктория Бешлийска (р. 1981), слушах отдавна, но все не стигах до дебютния ѝ роман „Глина“ (2020, „Софтпрес“) и до последвалия „Сърце“ (2022, „Софтпрес“). Започнах да я опознавам като автор едва с публикуваната наскоро „Нишка“ (2024, „Софтпрес“) и съм приятно удовлетворена от съпреживяното завръщане в миналото на жените от Балкана. Интересно пътуване назад от 2023-та, през 2019, 1996, 1930 и 1921 г., та чак до 1908-а и 1893 година, за да скочи отново в днешния ден – благородно завидях за родовата памет на писателката, на търпението ѝ да изследва фамилни истории и краеведски хроники, на прецизността, с която борави с времето и хората, на женската ѝ интуитивност и умението да надгражда истинското с нетленното. И макар част от героините да са донякъде плод на художествена измислица или обобщени образи, вълнуващо е да откриеш гледната точка на Бешлийска към корените – дума, банално изричана напоследък, но тук те кара да продължаваш да разплиташ нишката. 
Ако все още не познавам лично Виктория Бешлийска и тепърва откривам книгите и`, то случаят с поетесата Мирела Иванова (р. 1962) е различен. Познавам и стиховете и`, и пиесите и`, и лилаво-зелената и` цветност, с която броди из живота. Някои не приемат шумния и` понякога смях, но зад него е неприкритият ѝ талант да облича в думи всякакви светове – и нежни, и мъжки, и тъжни, и любовни… все откровено лични. Понякога лирични, друг път (само)иронични, даже до болка откровени. Миналата есен излезе обновеното издание на стихосбирката „Любовите ни“ (2024, „Жанет 45“), но годината беше белязана и от Голямата награда „Орфей“ за принос към поезията, присъдена на авторката от едноименния международен фестивал в Пловдив, както и с номинация за приза „Европейски поет на свободата“ в Гданск, Полша..jpg)
Е, не и` вярвам, че е самотна – по-скоро се радва, когато и` подарят творческа самота, за да излива в стихове душата си, мислите си, смеха си. И може да събере любим мъж в трите цвята на Тасос: „Това е: море, кипариси и къщи, / синьо, зелено и бяло. / Пурпурно синьо, / огнено зелено, / алено бяло. / Само твоите устни / са по-знойни от този пейзаж“. Или просто в три реда да сподели тъгата си по него: „Болят ме твоето отсъствие, / протяжната неделя утре, / душата, тялото и всичко друго“. 
Поетесата Валентина Радинска (р. 1951) също издаде нова книга през миналата година. За разлика обаче от предишните, когато се появиха стихосбирките ѝ „Душата расте“ (2022, изд. „Захарий Стоянов“) и „Нека бъде любов“ (2023, „Симолини 94“), сега тя се върна към своите лични изповеди със „Синът ми Степан. Разказ на една майка“ (2024, „Симолини 94“). Така споделеното от една съпруга в „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо“ (2011, „Ентусиаст“) прерасна в болезнено искрен разказ на майка, родена сякаш да износи съдбовната болка на собственото си дете. Години наред виждах отблизо битките на тази ранима, но много силна жена. Сега тя събра сили да разкаже от първо лице какво означава да се грижиш за дете, увредено при раждането му и живяло цели две десетилетия с диагноза детска церебрална парализа: „Това е историята на едно чисто и невинно човешко същество, чието ходене по мъките на този свят Господ повери на мен и на баща му, тъй като сигурно е смятал, че ще можем да го понесем. И го понесохме независимо от цената, която трябваше да платим… История за това как някой, който не може нищо, е в състояние да те научи на всичко, важно за човека тук, на земята, в този живот“…
Тези почти осемдесет странички тежат повече от многотомник. Четеш и не знаеш кое надделява – неописуемата майчина любов или мъката да знаеш, че не отглеждаш бъдеще. Прегледи, лечения, процедури, системи… и отново прегледи, лечения, процедури, системи… Всекидневна битка за всяко вдишване, за всяка глътка вода, за всяка лъжичка храна и така цели двайсет години. „Синът ми Степан…“ е колкото лично освобождаване, толкова вдъхващо увереност и сили послание към други майка с подобна съдба. Седемнайсет години тя събираше кураж за своята изповед, за да се върне пак при стиховете на финала на книгата:
С поетесата, журналист и пътешественик Оля Стоянова (р. 1977) ни свърза професията и знам колко талантлива и мъдра е тя. Чувствителна и наблюдателна, земна и погалваща, писането и` е като дъх. Тя не е човек на парадността, затова в привичния си ненатрапчив стил покани верни приятели на премиерата на най-новата си стихосбирка „Как ни спасяват природните закони“ (2024, „Жанет 45“) в малко столично кафене, за да си почетем и поговорим. Само с няколко стиха тя също може да ти разкаже цяла история. И за „Жените, които държат света“, и за „Хората, които се хранят с изгреви“, или за „Нощния пазач на библиотеката“, да ти обясни в стих „Първи (Втори и Трети) закон на равновесието“ или „Как умират градовете“, да ти подскаже „Урок по перспектива“, „Рецепта за смелост“. Даже и „За ползите от гнева“:
Майка на три деца и неуморим търсач на места, птици и хора, при нея природните и човешките стихии вървят неделими. Липсват и преструвката, и суетата. Такава е Оля и като пътешестващ природолюбител, и като журналист в БНР, и като драматург („Аскеер 2011“ за „Покана за вечеря“ в Театър „София“, която не спира да се играе).
И като стана дума за театър, ми се иска да разкажа и за още една дама на словото. Част от поколението, родено през 60-те, куклената актриса Роза Николова е и класически музикант, и приятен разказвач. Писането ѝ е фамилна черта – дъщеря е на писателя Цветан Николов („Последният ординарец“, роман, 1984, Военно издателство) и сестра на писателя Николай Вълчинов („Сезонът на канарчетата“, роман, 1993, ИК „I“). Фамилната им история е запечатила спомени, които тя пресъздава в кратки разкази. Вторият ѝ сборник – „Смъртта на времето“ (2024, изд. „Златно ключе“), се появи шест години след „Когато времето беше безсмъртно“ (2018, изд. „Златно ключе“). Авторката го нарича продължение, но книгата е различна. Реенето из миналото не е само в разкази. Понякога приема форма на кратка хрумка: „Светът – топче сирийче в джобчето. Без начало и без край“. Друг път е внезапно появила се сентенция, вдъхновена от библейски текстове или пък от съвременен мъдрец: „Спрете земята, искам да слязаТ“.
А после истории, истории… Всяка глава е маркирана с музикален код, има темпо, което превръща написаното в различно изкуство. Например бавното вглеждане в живота на улицата от „Passacalia – Пасакалия“: „Днес падна убито дърво пред мен. Помислих си – дърветата умират прави… Така и падат – като разстреляни. / Събра се любопитна тълпа – взеха да чупят клони, да подскачат отгоре му… / Други снимаха. / Достраша ме“. Сякаш сам си там и си безсилен пред случващото се.
Този текст не би имал логичен финал без най-новия роман на писателката Неда Антонова (р. 1940). Най-мъдрата от всички. На нея възрастта и` отива, а има и най-верните сетива за модерния ни свят. Тя, която буди размисли с историческите си романи (повече от 20, любим ми е „Първият след Бога. Любовта и смъртта на Васил Левски“), до един създадени след анализ на архивни документи, сега ни изненада със съвременен сюжет. „Плодовете зреят нощем“ (2024, изд. „Хермес“) е дълбок, разтърсващ и обичлив разказ за любовта на жените и мъжете днес, за раните от детството, пораждащи „особените“ поведения на порасналите… На един дъх се изпиват тези триста страници, в които има и болка, и страст, и недоумение, и човешки вопъл. Докъм стотната светът изглежда един, готов си да залитнеш в мисълта, че и тя се е впуснала да нищи психарията на богатите, обречеността на бедните и употребите на репродуктивното зачатие, но един челен сблъсък подрежда всичко. И се зареждат срещи, събития, думи, които се загнездват в ума ти:
Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.
