Българите сме хора с големи сърца и това е най-голямата ни сила

Изкуството и музиката са прекрасен начин да обърнем децата към красивото, към божественото в човека и с това да ги правим по-добри, казва музикантът, артист и педагог Вероника Тодорова

Българите сме хора с големи сърца и това е най-голямата ни сила
Източник: Тони Тончев
Тексът е публикуван в специалния брой "Ние сме България" на BGlobal - (бр. 11 (51)

Г-жо Тодорова, първият въпрос към Вас е не само като музикант, а и като преподавател, като човек, който от години и с голямо желание работи с деца. Всяко дете има талант, дарба – умеем ли да го откриваме и развиваме? На какво Вие искахте и учехте децата в Дебнево?

Моят стремеж винаги е бил да възпитам у децата любов към музиката, към изкуството, да търсят красивото в живота, и истински вярвам, че това ще им е от полза за цял живот. Права сте, разбира се, че всяко дете е талантливо, въпросът е по какъв начин съумяваме да мотивираме децата да разгърнат таланта си. Смятам, че изкуството и музиката са прекрасен начин да обърнем главите им към красивото, към доброто, към божественото в човека и с това да ги правим по-добри.

А на какво децата Вас ви научиха?

Най-вероятно те ме научиха на много повече, отколкото аз тях. Всеки един ден с тях те хранеха моята вяра в доброто, което може би е най-ценното. Иначе, разбира се, децата като цяло ни учат на търпение; припомнят ни колко прекрасни същества сме всъщност хората и че не трябва да губим детското, истинското и искреното в нас.

Това ли Ви вдъхновява да работите с тях?

Да, и това, че могат толкова бързо да се запалят за нещо, стига човек да е искрен, честен с тях – те толкова бързо усещат дали ние обичаме това, на което искаме да ги научим. Никога не съм ги лъгала – те винаги са усещали, че аз живея за това, на което искам да ги науча; те винаги са усещали моята любов към музиката, моята вяра в изкуството, в това, че ни прави по-добри, занимавайки се с него – усещаха го и никога не е имало нужда от много думи. Усмивката на едно дете казва всичко!Вероника Тодорова е музикант, учител, заместник-кмет на Община Троян от края на 2023 г. с ресор образование и култура. Родена в Плевен, тя е израснала в троянското село Дебнево. Учи акордеон от 6-годишна възраст. През 2005 г. заминава със семейството си за Германия, а година по-късно на световното първенство в Норвегия е обявена за най-добрата акордеонистка в света. Същата година печели и титлата „Майстор на Германия“. Студентка е в частната джаз академия на Ренцо Руджери в Италия, завършва и инструментална педагогика в Музикалната академия в Дармщад, Германия. През 2004 г. основава „Вероника Тодорова бенд“, с който издава първите си два албума – Rosso и Balkan Train. След близо две десетилетия успешна кариера на европейската сцена, както и на педагог, през 2020 г. се завръща и започва да преподава в училището в с. Дебнево, което спонсорира още преди това. Основава и международния фестивал Jam on the River край Дебнево. От две години заедно с цигуларя Веско Ешкенази и Плевенската филхармония изнасят концерта „В света на музиката“.Аз страшно много съм си обичала децата и вярвам, че любовта е ключът и към успеха в работата с деца. Защото те не могат да бъдат излъгани, те не робуват на предразсъдъците, на които робуваме възрастните. Законите при децата са много истински, много човешки, които на по-късен етап всъщност забравяме и губим. И това е ценно в работата с тях, че те ни ги припомнят – ако наистина сме близо до тях, ако искаме да ги усещаме и да имаме успех в работата с тях. Макар че тази дума ми звучи грозно, да имаме успех – не, ние само трябва да им помагаме да откриват себе си, вървейки в правилната посока, усъвършенствайки се, откривайки силните си страни. Няма нужда да ги учим на нещо повече. Всеки идва на този свят с даден потенциал и вярвайки в доброто, търсейки доброто в себе си, може да го развие пълноценно – това е най-добрият начин да направим от тях големи, добри, истински човеци. 

Като говорим за деца и за таланти – Вие имате опит и в България, и в Германия. Къде е по-лесно да те забележат, да се развиеш?

Моят стремеж никога не е бил да ме забележат, а да бъда полезна. И много се надявам винаги да остане така. Аз лично се чувствам по-полезна тук, в България, и затова съвсем осъзнато взех това макар и трудно решение да се прибера в България. Явно моите корени са по-дълбоки и имам усещането, че нашата татковина в момента наистина има голяма нужда от хора, които чистосърдечно, с професионализма си, и най-вече с много любов, се ангажират тук, в България. 

А иначе факторите за развитието на едно талантливо дете са много. Аз съм се развивала в България, бях на 16 години, когато заминах за чужбина. Вярвам, че пътят ми нямаше да бъде такъв, ако етапите в живота ми си сменят местата. Тук, в България, имаме прекрасни педагози, които с много повече сърце – мога да го кажа съвсем искрено – работят с децата. Които не гледат часовника и когато видят потенциал в едно дете, работят неуморно. Вярно е обаче, че от един определен етап в развитието на Запад възможностите са по-големи, по-различни и съм много благодарна, че съм имала и тази възможност – да се запозная с различни школи, с други професори, учебни заведения, конкурси, фестивали и т.н. Но за началото на развитието на едно дете вярвам, че тук, в България, предлагаме достатъчно добри възможности.

В едно интервю казвате: „Не обичам шаблонните приказки – българите сме такива, германците – онакива. Ако имаш около себе си пет или десет човека като тебе, за да можеш да работиш, тогава нещата вървят“. Имате ли ги тези хора около себе си?

Да, щастлива съм! Да, с удивителен! И в семейството, и в работата, и в приятелския ми кръг. 

Имам щастието да се срещам с много хора и в тези срещи никога не съм предубедена, винаги съм изпълнена с доверие и не се страхувам, че няма да бъда разбрана. Обичам отворено и чистосърдечно да споделям мисли, идеи, виждания, планове за проекти. Така много бързо се забелязва дали нещо ни свързва с новите хора и ако да, това само по себе си вдъхновява да споделяме повече, да мислим заедно, да творим, да създаваме заедно. 

Така ли се роди фестивалът Jam on the River?

Точно така, усетихте правилно. Така се роди, и с много търпение, което е много важно. Никога не съм имала усещането, че някой ми е длъжен за нещо, или да очаквам, че от първия момент трябва да приеме идеята, в която аз съм убедена. И това ми търпение до голяма степен е част от успеха и на Jam on the River. Първите три години организирах фестивала сама и ми беше трудно. Но за това време намерих много съмишленици и сега се радвам на прекрасен екип от хора, които истински обичат този формат, вярват във фестивала, вярват, че правим изкуството достъпно за много повече хора. Благодарна съм много и на спомоществователите, които се присъединиха през последните години; на Община Троян, която също много ни помага.

Човек просто трябва да има вярата, че ще срещне съмишленици.

Концертиращ музикант, преподавател, инициатор и организатор на събития – включването Ви в общинската администрация следваща стъпка за какво е?  

Усещах, че имам възможност и потенциал да дам повече от себе си, и по този начин го правя. Имам възможност да се ангажирам още повече в сферата на образованието, активно да оформям и културната политика на община Троян, и определено това ми носи удовлетворение. Мащабът е различен.

Говорим за добротворство – в началото на интервюто казахте, че изкуството е божественото в човека. А къде е изворът на доброто в него?

Може би във всичко това, което носим от семейството, от дедите ни и което ще оставим след нас. Аз съм изключително благодарна на моето семейство, на ценностите, които са ми дали, на любовта, с която съм израснала и с която съм възпитана. Вярвам, че там е изворът на доброто – в семейството ни и това, което ние ще оставим след нас. Което е една голяма отговорност.

И може би добрите хора, с които имаме шанс животът да ни срещне? Защото сигурно Вие сте такъв извор за много от децата в Дебнево, и не само в Дебнево…

Надявам се. Както вече казахме, доброто е заразно и понякога на човек му е достатъчно да открие дори само един човек, в който да открие същата искра, или подобна на неговата, и тогава добива много повече смелост. 

Връщам се на децата – чрез музиката всъщност се надявам да им покажа, че няма граници! Музиката ме е направила толкова свободен човек и това е безценно.

Говорейки за музика, един малко странен, може би, въпрос – за Вас каква музика е Троян, Троянският Балкан? Каква музика сме ние, българите?

Изобщо не е странен, аз даже я написах тази музика! Това произведение, което толкова много обичам, написах преди 2 – 3 години. Посветено е на фестивала Jam on the River и се казва Dance on the River, Танцът на реката. Посветено е на нашия красив край и тази музика за мен е Троянският Балкан. В нея я има свободата на джаза, има ги неравноделните български ритми, в нея съм заложила любовта си към Троянския край. И надявам се, стига до публиката, защото Георги Милтиядов направи прекрасен аранжимент за Плевенската филхармония с мен и Веско Ешкенази и смело мога да кажа, че е един от най-големите хитове на националното ни турне през последните две години. 

А за другата част от въпроса – тази година написах едно ново произведение, въпреки че никога, честно казано, не съм искала да се реализирам като композитор. Поводът беше един разговор миналата година с Веско Ешкенази и моята огромна благодарност към него. Пределно ми е ясно колко труден щеше да е моят път тук като артист, като музикант, ако той не ми беше подал ръка, ако не ме беше поканил до него, да съм рамо до рамо с утвърдил се изпълнител на българската сцена. Исках да му подаря нещо, нещо типично от нашия край, и го попитах: Кажи какво да бъде – керамика, друго, какво да бъде? А той отговори: Искам да ми напишеш произведение! Малко след това нещата при мен се промениха много, влязох в общинската администрация, ежедневието ми стана толкова пълно, че си мислех: Боже, кога ли ще ме намери вдъхновението в това забързано ежедневие! Но всяко зло за добро – януари се разболях малко по-тежко и трябваше да си остана две седмици вкъщи. Обърнах се повече към себе си, припомнях си моментите от концертите ни заедно, мислех какво ни свързва с Веско и като хора. Той от България заминава за Нидерландия, реализира се там, но също като мен усеща здравата връзка с България и се завръща постоянно. Исках в моята музика да има и много българско, но да го има и светското, да има моменти, които да казват на публиката – това се изпълнява от голям цигулар! И написах едно произведение, което, естествено, отново обединява и неравноделните български ритми, но има и много полифония, има го драматизма на филмовата музика, има и фрагменти – от „Лятото“ на Вивалди например, но в такта на Ганкиното хоро, 11/16. Много различно, много странно. 

Ето това е за мен музиката на България! Защото ние сме хора на света, защото вярвам, че българинът е отворен човек – това се опитах да покажа в тази композиция.

Българите сме хора на света – а каква е мечтата Ви за България?

Искрено се надявам да успеем да съхраним българското, защото то е достатъчно добро. Да съхраним нашата култура, нашите традиции, обичаите, фолклора ни. Да съхраним големите си сърца, защото вярвам, че българинът по природа е душевно богат човек. Надявам се да не се изгубим и да не се променим прекалено много в този динамичен свят, в този свят, обърнат към постижения. Достатъчно сме умни, изобретателни, доказвали сме го достатъчно често. Но искрено вярвам, че най-голямата ни сила е, че сме големи хора с големи сърца. Това се надявам да съхраним. Искрено се моля за това, защото затова се прибрах в България.

И ще се върна към децата, с които започнахме – днешните деца нямат нищо общо с нас. Те са различни, имат нужда от различен подход. Те много правилно усещат нещата и аз мисля, че ние, възрастните, много по-често грешим, отколкото те. Често съм казвала, че образователната ни система е абсолютно неадекватна за тези деца. Мъчим се да налагаме някакви наши си виждания – ако сме честни, ние нямаме идея в какъв свят ще живеят тези деца след 20 – 30 години, как можем да кажем тогава какво е най-правилното за тях? Защо не ги учим да бъдат хора, любознателни, които да са готови цял живот да се развиват, да търсят себе си, да бъдат възможно най-полезни на себе си, на семейството си, на обществото. 

За мен това е единственото правилно нещо. Искам моите ученици, децата – и съм се стремила да им помагам за това – да станат добри хора. Добри, щастливи, хармонични, уравновесени – тогава ще са най-полезни на себе си и на всички около тях. 
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ