Можем да стигнем много далеч в технологиите, но можем ли да стигнем по-далеч в себе си.
Тексът е публикуван в специалния брой "Ние сме България" на BGlobal - (бр. 11 (51)).
ИВАН МАНДАДЖИЕВ
Иван Мандаджиев е директор в мултинационална компания, лидер в сферата на технологиите и консултантските услуги с над 700 000 служители в над 160 държави. Завършил е магистратура по международни отношения в Германия. Извън работата си в корпоративния свят прилага придобитите знания и опит в международния бизнес и всекидневните си взаимоотношения с хора от над 30 националности в концепцията и провеждането на обучения на ръководни кадри по междукултурна комуникация и мениджмънт. Въпреки че не живее в България от почти 20 години, се интересува активно от публичния живот в страната.
След края на Втората световна война две държави, нека за момент ги наречем Север и Изток, разположени на противоположните краища на Европа, но много близки по демографски показатели, природни дадености, икономическо и човешко развитие, поемат коренно различни пътища на възстановяване и развитие. Днес, 80 години по-късно, Север и Изток са запазили както границите си, така и природните си дадености – в нито една от двете държави не е имало военни действия, унищожителни природни бедствия или други катаклизми. Не е открит петрол, природен газ или други природни ресурси, които внезапно и коренно да променят икономиките им. Междувременно обаче Изток и Север са толкова отдалечени една от друга по ключови показатели на човешко, икономическо и технологично развитие, колкото винаги са били географски.
През 1944 г. Север и Изток са слаборазвити икономики, базирани основно на селско стопанство. Преобладаващата част от населението и на двете държави, грубо сравними по брой (около 4 – 5 милиона северняци и около 6 – 7 милиона „източняци“), живее в дълбока бедност и няма достъп до модерно здравеопазване, образование и инфраструктура. Войната нанася сериозни икономически поражения върху двете държави, макар че Север е засегната значително по-сериозно от Изток. Около 86 000 северняци загиват през войната. Държавата губи 10% от територията си, губейки и 12 – 13% от приходите си, което води и до преселването на 400 000 северняци (над 10% от населението). Над 16 000 сгради и 700 моста са разрушени. Север е задължена да изплаща репарации на Съветския съюз, равняващи се на 5 – 6% от брутния си вътрешен продукт. Голяма част от територията на държавата е осеяна с немски мини, които водят до стотици жертви дълги години след края на войната.
Изток понася сериозни поражения от бомбардировките на Съюзниците в края на войната: разрушени са 12 000 сгради, между 12 000 и 30 000 души губят живота си (данните са предмет на дискусия от десетилетия и до днес). Изток не губи територия в сравнение с границите си преди началото на войната и не е принудена да плаща репарации. Въпреки това брутният вътрешен продукт на държавата е около два пъти по-малък от този на Север заради по-ниската индустриализация и икономическо развитие на Изток още преди войната.
Двете държави, които са между най-бедните и слаборазвити в Европа, поемат коренно различни посоки по пътя на възстановяване и развитие, които водят до абсолютно различни резултати. 80 години по-късно, Север е една от най-високоразвитите държави в света по технологични и икономически показатели, с един от най-високите индекси на човешко развитие. Въпреки все още сравнително малкия си брой жители и демографски предизвикателства населението на Север расте бавно, но почти непрекъснато през по-голямата част на последните 80 години и продължава да расте и днес, макар и в резултат на имиграция, а не на висока нативна раждаемост. Проучвания на социолози и психолози от последните десетилетия поставят жителите на Север на първо място по щастие в света вследствие на високия жизнен стандарт, политическата стабилност, високите нива на социална сигурност, достъпа до висококачествено здравеопазване и една от най-развитите образователни системи в света.
В Изток положението далеч не е толкова добро – най-бедната държава в Европейския съюз, една от най-корумпираните в света, с един от най-ниските индекси на свобода на словото, жителите ѝ са едни от най-нещастните в света. Населението ѝ се е свило с над 30% в сравнение с върха си през 80-те години и е най-бързо свиващото се в целия свят.
Вероятно вече се досетихте, че ние живеем в „Изток“, а под псевдонима „Север“ се крие Финландия, която въпреки почти същия нисък старт като България днес има около 4 пъти по-висок номинален БВП на глава от населението и оглавява множество класации за развитие и напредък.
Всички ние имаме мнения и теории за това какви са причините Финландия и България днес да са толкова различни една от друга, и обичаме да говорим за тях често със семействата и приятелите си. Освен културните различия и географските дадености не липсват и обективно доказани икономически и геополитически фактори, най-очевидните от които са плановата икономика и комунистическата диктатура в България между 1944 и 1989 г. и силното влияние на Съветския съюз и Русия и до днес.
Дали обаче историческите и геополитическите дадености са единствените или дори основните причини за коренно различното развитие на Финландия и България?
Нека обърнем погледа си към друга държава, която е минала по много по-сравним до нашия път през Студената война – Естония. Бидейки част от СССР, Естония е още по-зависима и контролирана от Съветския съюз в сравнение с България. Пропуска множество възможности за по-бързо икономическо и технологично развитие; жертва много човешки, финансови и природни ресурси в полза на Москва и по-бързото развитие на приоритетни за съветската власт региони и стратегически отрасли. Макар че липсват точни и надеждни данни като БВП на глава от населението, които можем да използваме, наличните приблизителни оценки показват, че двете държави са се намирали на почти едно и също ниво на развитие както веднага след войната, така и веднага след падането на Желязната завеса. Естония е била незначително по-индустриализирана преди началото на 1944 г., но изостава минимално в сравнение с България в периода 1944 – 1989 г. 35 години по-късно числата рисуват тотално различна картина.
Днес Естония е една от най-технологично развитите държави на планетата, заемайки едно от челните места в електронното публично управление. Икономиката ѝ е базирана до голяма стенен на технологични иновации, IT услуги и логистика. Естонците живеят в политически стабилна държава със сравнително силни институции, генерират почти 1/3 по-висок БВП на глава от населението, имат значително по-висок стандарт на живот и живеят средно с 5 – 7 години по-дълъг живот от българите.
Ако приемем, анализирайки цифрите от двата примера по-горе (а и множество други: Швейцария, Словения, Сингапур, Тайван и т.н.), че размерите на територията, броят на населението и геополитическите фактори може би все пак нямат толкова голямо значение за развитието на една нация, колкото често си мислим, тогава какво ни остава? Може би социалното и културното развитие на нацията? Народопсихология, ценности, битови традиции, междучовешки отношения?
Но може би още по-важно: кои от тези множество фактори можем да променим или подобрим поне малко за малкото време, което имаме аз и вие? Със сигурност не можем да преместим България пò на запад, да увеличим територията си, да сменим съседите си, с магическа пръчка да подмладим населението си, да върнем назад или променим почти 1400 години история, културно развитие, народопсихология и битови нрави. А и не знам дали наистина искаме: въпреки недостатъците си вярвам, че всички намираме и много позитивни черти в българската история, култура, бит и изкуство.
Това, което със сигурност всеки един от нас може да направи на първо място за себе си, а заедно с това и автоматично за ближните си и за България, е да промени почти незначително начина си на мислене и действие.
Следващия път, когато Ви иде да напсувате корумпиран политик, некомпетентен държавен служител или невъзпитания си съсед, вместо това вземете метлата и изметете улицата пред къщата си или пред входа на жилищната сграда.
Следващия път, когато имате нужда да се оплачете на съпруга си от грубия, непрофесионален полицай, който неправомерно Ви е глобил за неправилно паркиране, игнорирайки автомобила за половин милион с бронирани врати, блокирал гаража на съседа, инвестирайте 1 – 2% от месечните си доходи в образование и наука.
Следващия път, когато някой разсеян или полупиян шофьор за малко не се блъсне във вас на кръстовище, вместо да го наругаете, попитайте го дали е добре и няма нужда от помощ.
Да, знам, че звучи малко налудничаво. Знам, че вече сте мислили за това, че сте го чували от други хора и чели вече на много места. Знам също така, че много капки невинаги, може би даже много рядко, правят океан. Разбирам също така, че нямате няколко десетилетия да работите върху по-светлото бъдеще или търпеливо да чакате то да дойде. Но след като вече 35 години не можем да се справим с корупцията и политическата нестабилност и вместо да развиваме образователната си система и модернизираме икономиката си, се превърнахме в най-бързо изчезващата нация на планетата, може би е време да се върнем към фундаментални принципи, да се фокусираме върху малките неща и всеки ден да се опитваме да превърнем малки негативи в малки позитиви.
Замисляли ли сте се защо понякога имаме нужда просто да се оплачем или да критикуваме другите около нас, често без да предприемаме каквито и да е конструктивни действия преди или след това? Оплакването ни позволява да „изпуснем парата“, временно облекчение от стреса и негативните емоции. Споделените оплаквания могат да създадат чувство за общност и свързаност с другите. Критиката или оплакването могат да бъдат и начин за търсене на признание или съчувствие от другите. Критиката може да служи и като защитен механизъм за отклоняване на вниманието от личните ни несигурности. Посочвайки недостатъците на другите, ние можем временно да почувстваме повишено самочувствие или контрол върху обкръжението си.
За много от нас оплакването и критикуването с времето се превръщат в навик: външен стимул (съседът ни си е изхвърлил фаса на площадката пред входната ни врата) провокира негативна реакция у нас, която води до заучено и често повтаряно поведение (агресивна критика, оплакване), чрез чието изпълнение ние получаваме възнаграждение („изпуснатата пара“, получено съчувствие, чувство за принадлежност и т.н.). Този модел е в основата на много други негативни (тютюнопушене) или позитивни (физическа активност – час гимнастика или джогинг в парка) навици.
В книгата си „Силата на навиците“ Чарлз Дюиг обобщава така нареченото „Златно правило за промяна на навиците“: за да промените ефективно един навик, трябва да запазите същия стимул (тригър) и награда, но да замените поведението (рутината).
Малко вероятно е всички да успеем да се превърнем в дзенбудисти и да станем равнодушни към случващото се около нас. Вероятно не би било и добре, защото тогава бихме имали още по-ниска мотивация да го променим. Вместо да игнорираме негативните стимули или да се откажем от наградата, нека се опитаме да променим негативното си, неконструктивно поведение с нещо по-позитивно и градивно.
Ако в оставащите години от живота си всеки ден следвате тази максима, със сигурност ще промените света около себе си поне малко и може би ще дадете позитивен пример и на други хора около себе си да направят същото. Ако обаче не съм прав, а „златното“ правило на Дюиг се окаже класически шарлатански маркетингов трик на поредния американски „помогни си сам“ гуру-шарлатанин, тогава поне улицата пред дома ви ще бъде по-чиста, няколко ученици или студенти ще имат по-нов учебник или лаптоп и поне едно друго човешко същество ще е почувствало емпатия от непознат.
Не е много, но май е по-добре от „Абе я да ти е...“.
Можете да купите списанието в павилионите на Inmedio, големите вериги бензиностанции, търговските вериги "Фантастико", "Кауфланд", "Билла" и др. 
.jpg)
