Оптимист съм, изцяло, за младите, които идват след нас

Тексът е публикуван в специалния брой "Ние сме България" на BGlobal - (бр. 11 (51)).

Какво поколение идва да поеме кормилото на България, г-н Бърдаров?

Като човек аз съм изключителен оптимист, въпреки че се занимавам с етнорелигиозни конфликти и с демография в България, две тежки теми.Доц. Георги Бърдаров е български писател, демограф и географ, специалист по етнорелигиозни конфликти.Преподавател е в Геолого-географския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бил е зам.-декан и ръководител на катедра „Социално-икономическа география“. Първият му роман, „Аз още броя дните“, е издаден, след като печели литературното тв реалити „Ръкописът“ на БНТ. През 2021 г. получава наградата за литература на Европейския съюз с втория си роман, Absolvo te, излязъл година по-рано. Има редица научни трудове, основно на демографска тематика. Бил е сценарист на тв предавания като „Стани богат“ и „Аз обичам България“. Участва активно в проекти за модернизиране на образователната система в България.Много голям оптимист съм по отношение на младите хора, работя с тях постоянно и в университета, и в различни други форми, в училища. Това е поколение, изключително различно от всички други преди тях; поколение, което е изцяло рожба на света на технологиите, света на изкуствения интелект, на социалните мрежи. В никакъв случай това не ги прави по-лоши, напротив – те са много интересни. Разбира се, имат своите плюсове и минуси като поколение, но ако трябва да обобщя в контекста на въпроса – аз съм изцяло оптимист за хората, които идват след нас и утре-вдругиден ще поемат кормилото на България и на света.

Какво ги пали, какво вдъхновява младите, които са изцяло рожба на технологичното време?

Ще започна от негативите – крайно нетърпеливи са, крайно. Защото всичко в техния живот се случва изключително бързо. Така е и с вниманието им – ако не успееш бързо да го задържиш, тотално ги губиш. 

Това, което ги пали със сигурност, е смислената кауза. За тях се говори, че са крайни материалисти – не, те са прагматици. Ако каузата е смислена, ако я припознаят, винаги ги пали.

Пали ги, ако си честен и искрен с тях. Много бързо разпознават фалша и са много нетърпими към него. Ако преди години младите хора, с които работех, можеха да си премълчат и чак после да кажат, че са разпознали фалш и неискреност, сегашните тотално те режат, на секундата. Това според мен е нещо много ценно.

Така че, за да ги запалиш, за да стигнеш до тях, трябва да си честен, да си искрен и да намериш смислена кауза – защото информацията е навсякъде около тях, на един клик разстояние.

Нещо, което също много ми харесва, е, че те разсъждават много трезво за България, за света – без крайности, без фалшиви заблуди.

Казвате смислена кауза – кои са каузите, които ги вдъхновяват?

Това, което съм видял и мога да го синтезирам – защото младите са различни и различни каузи ги вдъхновяват, – е екологичната кауза, опазването на природата, на българските планини, на Черноморието. Това много ги пали.

И не е просто мода за тях?

Не, не е мода и е извън злободневната тема за Зелената сделка, за зелената енергия. Отношението им към природата е много човешко, много емпатично към всичко живо в природата. Така че това не е модерното, не е политическият дискурс на Зелената сделка.

Другото, което ги пали конкретно за България, е желанието да живеят в една по-нормална държава и вярват, че могат да я направят такава. Преди 15 години в разговорите ми с моите студенти къде ще живеят, след като завършат, съотношението беше 80:20, че ще живеят извън България. И го казваха с болка, защото те си обичаха България, но не виждаха възможност за реализация. Сега е обратното – след пандемията 80:20 искат да живеят в България и намират възможност да се развиват в България. Тази година участвах като демограф в едно проучване на „Булевард България“ за Z поколението и социологическа агенция „Посоки“ на Елена Дариева потвърди тези мои наблюдения чрез мащабно проучване.

За тях България се превръща в кауза, но в същото време са аполитични, не припознават политическия елит, не искат да се занимават с политика – искат някак си да изградят една нормална за живеене България. Но без политика няма как да стане, има един наивитет в тях – което е и хубаво, и лошо. Разбира се, те ще пораснат и ще се сблъскат с реалността. Но вярват, че могат да направят България по-хубаво място, и това е много искрена, дълбока вяра. Припознават хубавите неща в България – природата, автентичната храна, автентичният фолклор за тях е много ценен. Това е малко абстрактна кауза и не знам доколко те самите я осъзнават, но работят и вървят в посоката, че България може да бъде нормално място за живеене и че това зависи от тях.

И разбира се, когато говорим за каузи – младите се вълнуват много от това, което се случва в момента в света. Преди пандемията, преди войната в Украйна, говорейки с тях по време на лекции и презентации, усещах, че приемат мира, свободата, демокрацията за даденост, за нещо, което никой не може да ти го отнеме. Защото те са расли само в такъв свят – свободен, относително демократичен, защото абсолютна демокрация няма и не може да има, и мирен. И за тях това беше даденост. И изведнъж сблъсъкът – първо с пандемията, която ограничи свободите, после военните конфликти в Украйна и сега в Израел и Палестина. За тях беше много голям шок, че това се случва. Когато започна войната в Украйна, имах лекции със студенти 4-ти курс регионално развитие и техните коментари бяха: Ама как в XXI век ще има война? И то в Европа? Това е невъзможно, ние сме в информационната ера!

Сещам се за още нещо, което може би не бих нарекъл кауза, но стои много на дневен ред при тях – това е борбата с фейк информациите, с манипулациите. Младите усещат, че те вървят по всички канали, и се опитват по някакъв начин да им противостоят.

А последователни ли са в каузите си, в целите си? Имат ли търпението да ги изведат докрай?

Търпение нямат – младите винаги са нетърпеливи, ние като млади също сме били нетърпеливи. Е, сега са още по-нетърпеливи, защото всичко става много по-бързо. Но ако нещо е изключително важно за тях, те са прагматични – могат да дълбаят до откат, за да се случи. Когато припознаят своя личен интерес в дадено нещо, тогава го гонят до откат. Не са толкова последователни, когато става дума за обществен интерес, за групов интерес – ако не се случват нещата, губят интерес. Индивидуалисти са.

Значи топката е в нас – трябва да им представяме обществения интерес по прагматичен за тях начин?

Да. И трябва да усетят, че те са важни за нашето поколение, че техният глас е важен за нас, че приказките „младите са важни“ не са празни приказки. 

В същото изследване на поколението Z аз помолих една група мои студенти от втори курс да видят моя статия за това как образованието трябва да промени България, да видят социологическото проучване и да си кажат мнението. Един от въпросите в това проучване беше за политиката, а масовият отговор на младите анкетирани беше, че не се интересуват от политика. Коментарът на моите студенти на този резултат беше: А защо не погледнете, че политиката и елитът, и възрастните не се интересуват от нас? 

Те искат да бъдат чути, припознати, така че топката е в полето на обществото.

От пандемията насам като че ли се увеличават разделителните линии, темите, по които спорим и не се разбираме – и това не важи само за България. Какво е това, което може да ни свърже, което младите могат да привнесат или ни дават като идея?

Има много разделителни линии, но това са нормални, естествени процеси. Не ги драматизирам, защото винаги са се случвали. Като започнат паниките: В какъв ужасен свят живеем?! Не, аз съм го казвал многократно – ние живеем в най-благодатното време от цялата човешка история. И това, което се случва – войни, разделение, – е вечно, винаги е било и винаги ще бъде. Просто сега го виждаме, защото имаме много повече достъп до информация и възможност да пътуваме.

А конкретно на въпроса – младите също са много разделени, те са индивидуалисти, трудно се събират на групи. Но ако успеем да формулираме като общество кауза, която да е над личните дрязги, желания и т.н. – те имат огромна потребност от такава кауза. Но не могат да я формулират самите те. По-големите поколения трябва да я формулираме тази кауза и те да я припознаят. 

Ще ви дам пример с един млад човек, Денис Българанов, с когото участвах в предаването „Ръкописът“ преди години. В един разговор с него давах някакъв пример от социалистическото време и той ми каза: Колкото и да е било гадно в онази система, вие сте имали някакви устои, някаква цел, която ви е обединявала. Ние сега сме изгубени, нищо нямаме – навсякъде се говори, че България е отвратителна и ужасна, светът също е отвратителен и ужасен. Нямаме нещо, което да ни държи. И всеки се спасява сам за себе си.

Младите имат нужда от обществена кауза, но те самите не могат да я формулират.

Възможно ли е такава общонационална кауза да стане качественото, еднакво доброто образование за всички; образование, което да дава възможност на всички?

По-скоро чрез едно модерно, качествено, иновативно образование може да стигнем до такава кауза. Крайна необходимост има от драстична реформа в образованието и онези общества, които успяват да я направят, те ще прогресират в близките 20 – 30 години. Сегашната образователна система е създадена за индустриалната епоха, тя не е за света, в който живеем днес. Тя е била добра и е работила в ХХ век. Огромният ѝ плюс е, че е станала общодостъпна за хората в целия свят – ето, и в Африка вече има повишаване на нивата на грамотност, което много, много ме радва – но тя вече не е адекватна на света, в който живеем. Всяка епоха има нужда от нови решения, нови методи. Виждам го с моите студенти – вече не мога един час да им говоря и те да ме слушат, трябва да са активни, трябва да участват в смислена игра, чрез която да търсят, да разсъждават. Това е едно ново поколение.

Добре, но как тогава ние от старото поколение да им помогнем да формулират общата кауза?

Утопия е да мислим за една обща кауза за цяла България. По-скоро може да се прави на отделни, локални нива, вкл. географски локални нива. Например в Бургас, където работя по проект „Първокласно начало“ – това наистина е революция в образованието в България и дава своите добри резултати, и общината продължава да го развива с идеята да направят едно общество от активни, модерни и иновативни хора в своя регион. Неслучайно Софийският университет отвори там филиал, първия филиал в над 130-годишната история на университета.

Пътят е да се започне с малки стъпки на отделни места – един град, едно училище, една фирма, един спортен клуб, за да се върви към нещо по-голямо. Няма да стане голямото да дойде от горе – дори изведнъж да се сменят всички политици и да дойдат свръхчовеци, пак не може да стане, това е утопия. Но по-малките неща – те вършат работа, защото хората усещат, че са свързани, че са в мрежа, че заедно вършат нещо добро. Дори такава „малка“ кауза като това да си почистиш пред дома, защото ти живееш в този град, на тази улица – ето такива неща харесват много на младите.

Освен работата със студентите в СУ участвате в различни образователни проекти, където се срещате с различни деца и младежи, които не са от центъра на столицата, деца и младежи от етноси, които живеят в различна семейна среда. Тях какво ги пали, те какви мечти имат?

Да, работил съм по много проекти и с ромската общност. Всеки, в зависимост от средата, в която живее, има различни приоритети. В центъра на София е едно, в по-малко населено място е друго – животът там е много по-спокоен, по-нормален, самите деца са много по-спокойни в сравнение с изнервените си връстници в столицата.

Това, което свързва младите хора от такива общности, е желанието да се измъкнат от тях особено когато говорим за ромската общност. Децата там са изолирани, затворени в тези махали и гета, в сегрегираните училища. По един от проектите, по който работих, един от въпросите, който задавахме на децата в училище в такова гето, беше: За какво мечтаете? И 90% от децата отговориха, че мечтаят да се измъкнат от този квартал. Не им харесва как живеят, не им харесва мръсотията. Спомням си разговора с едно момче, което се занимаваше с бокс и което на въпроса ми защо е избрал този мъжки спорт, ми отговори с думите: За да се измъкна оттук и да живея нормално. И ти става и мило, и тъжно едновременно, защото децата в ромските махали са много интуитивни, много готини, но не виждат шанс. Те живеят в затворена, капсулирана среда, на която цяла България не обръща внимание, а с купуването на гласове тази среда още повече се капсулира – това е национална безотговорност.

Когато говорим за по-малките населени места, там мечтите на младите като че ли са по-локални, но и по-човешки. Спомням си за един младеж в Северозападна България, който на въпроса за какво мечтае, отговаряше: Да имам жена, семейство, деца, да имам работа, да мога да си плащам разходите. Как ли не го въртяха, 5 пъти му зададоха този въпрос по различен начин, и винаги отговорът му беше един и същ. И на коментарите – добре, ти си млад човек, не мечтаеш ли да живееш някъде другаде в света, да направиш революционно откритие за двигателя – той се занимаваше с автомобили, – отговорът му винаги беше: Не, не, да си имам жена, семейство, да мога да си ги гледам. Много по-човешки и на локално ниво са мечтите на такова място. Но това не е свързано само с България, то някак е нормално, естествено за по-малките общности навсякъде по света.

И като говорим за това, промяната на света, която се случва сега, ще кара младите хора все повече да се насочват да живеят в по-малки населени места и да се опитват там да си създават общности, свои неформални общности.

По-толерантни ли са младите хора в сравнение с нашето поколение?

Зависи от много фактори. Едно от нещата, което мен много ме притеснява, е тази крайна агресия в българското училище. Тя говори за болно общество, за много болно общество, защото децата са чисти създания и ние сме ги повредили, за да стигат до такава крайна агресия. 

А дали са по-толерантни – със сигурност са по-емпатични, опитват се да видят различните гледни точки. Например с войната в Украйна – моите студенти не залитаха по мейнстрийма, който тогава се налагаше в публичното пространство. Търсеха свои канали, да видят и двете гледни точки защо се е случило, припознаваха болката и на двете страни. По същия начин реагират сега и на израелско-палестинския конфликт.

Така че са по-емпатични, по-търсещи информация и по-неподдаващи се на лесносмилаемите отговори.

Те са израснали в свят, който е глобален и мултикултурен, и нямат проблем с различията – различна религия, различна раса, различен цвят на кожата за тях не е проблем. Не толкова че са по-толерантни, а те са израснали в този свят и за тях това е нормалното. За тях различното е нормалното.

А към какво са нетолерантни?

Крайно нетолерантни са към фалша и лицемерието.

След няколко години Вашите студенти ще са на ход да изградят тяхната България – каква е ролята на нашето поколение в този процес?

Всяко ново поколение е различно в сравнение с предишното, но сегашните наистина са много, много различни, затова трябва да се опитваме да погледнем през техните очи. Не да ги обвиняваме, че висят на телефоните – та те са израснали с телефона, но в същото време могат да го използват за много смислени неща. Ние можем да използваме новите технологии за много смислени неща. 

Трябва да се опитаме да ги разберем, техните страхове, техните притеснения, защото те живеят в свят, който е безкрайно отворен, с безкрайно много възможности. Ние, които сме ги нямали, сега казваме колко е хубаво. Но когато си млад човек и се чудиш накъде да поемеш, и си залят от информация, от възможности, от посоки – това те смазва психически. Младите имат много повече депресивни състояния вследствие на това изобилие и че всичко трябва да стане много бързо. Когато кажа на някой от моите студенти, че аз съм започнал да правя кариера на 32 – 33 години, когато станах асистент, те изобщо не могат да го разберат. Логиката им е: Ако до 30 не съм направил кариера, за какво съм живял? Това е много тежък натиск върху тях. 

Трябва да се опитваме да ги разбираме в контекста на света, в който са израснали и живеят, а не да очакваме да бъдат като нас. Трябва да имаме емпатия към тях, това е много важно. Не да им позволяваме всичко, не говоря за свободия, а да имаме емпатия към тях, към техните потребности. И дори тяхната не-емпатия да се опитаме да разберем откъде идва и да отговорим с емпатия, защото ние сме по-големите.

Говорейки за образователните проекти, в които участвате, те са свързани и с дарителство – на време, на знания, на пари/спонсорство, за да се случат. Отворени ли са и младите да даряват времето и усилията си?

Да, припознаят ли нещо, което има смисъл за тях, са склонни да отделят, главно от времето си. А и не само време – много млади хора, които вече са се реализирали, има много примери от ИТ бизнеса, подкрепят много проекти не само с енергия и време, но и финансово. И го правят абсолютно доброволно. Така че тези, които вече са се реализирали и още са млади хора, са много склонни да участват и да даряват. 

Доброто винаги е заразно. Всичко се променя, технологиите, условията – но човекът си остава същият. Едни и същи неща ни задвижват, плашат, едни и същи са мечтите ни. Доброто винаги е заразно, няма значение в какъв свят живееш.