Балансирам по въжето, опънато между тъжното и смешното

Днес има неволна цензура поради това, че се търси само печелившото, казва режисьорът Теди Москов

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 02 February 2025 13:27 >
Балансирам по въжето, опънато между тъжното и смешното
Източник: Тони Тончев
Текстът е публикуван в бр. 12(52) на сп. Business Global.

Интервю Гергана Димитрова

„Ние, пешеходците, създадохме улиците, защо? За да могат автомобилистите да ни газят!“, „И преди сме ви газили, и сега пак ще ви газим!“, „Може ли да доведа жената и нея да я хакнете и блъснете в локвата?“, „Ух, как се радвам, че ще мога да ви услужа!“, „Мечтая хубава кола да ме сгази, а не някой кьопав трабант!“, „Аз имах ли право да бутам хората, или само възрастните?“, „Трябва да купя хляб, трябва да купя мляко, трябва да купя пистолет да се гръмна“, „Ние обичаме културата... и бахура“, „Гъз голям си, шефе“, „Боят не да разгражда, боят изгражда“, „Всичко знам, всичко мога“, „Бия та, щот та обичам“... Хората, които преди години са гледали предаването „Улицата“ на режисьора Теди Москов, със сигурност разпознават всички или част от тези фрази. Но има и други, които са ги чували многократно, дори ги използват, защото през годините се превърнаха в градски фолклор. Предаването  отдавна е свалено от екран и тъжният хумор на Москов може да се види и чуе в театъра, където той е все така активен. Последната засега премиера, през 2024 г., беше на спектакъла „Дабъ дешил ине“, перифраза на „Да бъдеш или не“, който режисьорът направи с трупата на Шуменския театър, с герои пародийните образи на Адолф Кихлер и Осип Ставалин и който разказва за предотвратяването на „Фтората сФетовна Фойна“.

Срещаме се с Теди Москов в Сатиричния театър, където сега репетира, за да говорим за Шекспир и Кихлер.


Шекспир казва, че за да бъде един човек остроумен, му трябват същите качества, нужни, за да бъде мъдър. Българинът мъдър и остроумен ли е, г-н Москов?

Шекспир това не ми го е казвал, а си говорим постоянно. Доста е относително всичко относно мъдростта и остроумието у нас. Има различни видове остроумия, има и тъпоумия, които минават за остроумия. Остроумието е по-скоро безгрижие, бохемски поглед към живота и бягство от отговорност, отколкото мъдрост. Което всъщност пак си е мъдрост. Браво на Шекспир! Синът ми, като го изпитвали за Троянската война, остроумно изиграл Ахил, който се бори с Хектор, понеже нищо не знаел, и изкарал шестица. В случая остроумието му е било спасително. Аз не познавам всички българи, но при тези, които познавам, остроумието по-скоро е желание да се иронизира някой. Ние сме единствените с национален герой, който е хитър и прецаква околните. Не е смел, борбен, саможертвоготовен, бунтовен и пр. Чешкият Швейк е идиот, но не е хитрец. Той е добродушно тъп и това го спасява.  Теди Москов (Стефан Стефанов Москов) е роден през 1960 г. в София. Син на поетесата, детска писателка, драматург и сценарист Рада Москова и на фониатъра на Операта д-р Стефан Москов. Завършва куклена режисура във ВИТИЗ (1985) при режисьорката Юлия Огнянова и специализира драматична режисура в Академия д'Арте Драматика в Рим (1992). През 1995 г. поставя „Сирано дьо Бержерак“ в Хамбург, „Спящата красавица“ в Щутгарт, „Кралят елен“ в Дармщат. Носител на наградите „Златен век“ и АСКЕЕР.


Анна Каменова говори за хумора на безхуморните българи. А това е доста преди Райко Алексиев да стане жертва на хумора си. 

Няма да казвам кои са го убили, ритайки го и скачайки върху него. Влизаме в някакви анализи, които не са ми присъщи. Относно нашия хумор италианците ни завиждаха за самоиронията, която те не можеха да си позволят. Открил си операта, Ренесанса и какво ли не, пък сега и да се самоиронизираш! А ние си имаме поводи. Ако ги нямаме, си ги търсим. Самият факт, че смятаме за успял този българин, който е пробил в чужбина, а не у нас, показва специфично ниско самочувствие, но и някакво желание да се надсмиваме над себе си. 


Ана Каменова казва още, че сме млада нация, сякаш все започваме отначало както след Освобождението...

Не знам какво е казала, но не сме млада нация, а оцеляваща. Ние не сме били освобождавани, ние сме били окупирани, така че не ни е било позволявано много. За жалост, такава ни е, не мога да кажа кармата, защото не съм сигурен дали съществува такава. Но сякаш имаме някаква предопределеност ли, съдба ли, не знам...


В същото време, ако говорим все пак за проблем с хумора, българите по-скоро помнят и обичат комедийните филми преди 1989 г., а реплики от „Улицата“ са станали част от ежедневието ни, ползват се като устойчиви изрази. 

Аз съм щастлив, че две изречения от често споменаваните в комедиен смисъл са на майка ми – „Горе на черешата“ е едното, а „Татко ще ми купи колело друг път“ е другото. „Ама“ е добавено после от хората. 

Не знам мои фрази да са станали разговорни. „Улицата“ си беше насочено към по-друг вид хора, по-отворени, по-знаещи. Не мога да кажа образовани, защото човек и без образование може да знае много повече от всеки с 8 дипломи. „Улицата“ беше едно красиво лудешко занимание, спряно, не знам дали от завист, или от ченгесарски подбуди. Бих предпочел да е от вторите, за да мога да се бия в гърдите, че ето и мене ме спряха. 


Къде минава границата между това, което намираме за смешно, и това, което ни обижда? 

Аз балансирам по въжето, опънато между тъжното и смешното, а не между смешното и обидното. Е, обичам да обиждам други хора, но пък се нервирам мен когато ме обиждат. Така и аз ставам повод за подигравки. А на обидените от мен, които ме мразят, им прощавам омразата. 

Сега това с обиждащия ни Бърнард Шоу, дето излиза на преден план, е толкова глупаво. Бърнард Шоу винаги е бил своего рода „задник“, който поддържа Хитлер, като го съветва да не убива на расов принцип, а на социален. Също така го провокира да изобрети хуманен, безболезнен и бързо убиващ газ!? Според него единствената грешка на Хитлер е, че убива на расов принцип, а не унищожава болните, грозните и непродуктивните по принцип. Аз не мога да се обидя от такъв човек, защото не го считам за пълноценен човек. За жалост, е умрял стар, над 94-годишна възраст, като е паднал от стълба, на която се бил качил да подрязва някакво дърво. Такива зли комбинатори на идеи живеят по-дълго от чистосърдечните хора, които често умират от обида и от отчаяние, когато виждат какво става около тях. 


Защо внезапно определени българи решиха да нападнат Народния театър? 

Не, не го решиха. Просто бяха подведени и превърнати в тълпа. Мисля, че не девет десети, а ще кажа единадесет десети от присъстващите, не бяха чели пиесата. И аз не съм я чел – обясних защо не харесвам Шоу. Преди време правих „Кандид“ на Волтер в Студентския театър в Нов български университет. Там също има страхотни нападки към българите – че са изнасилвачи, пияници, убийци, крадци.* Но аз го превърнах в смешно. Просто двама българи винаги едновременно изразяваха противоположни мнения или желания. Единият викаше „Сега си тръгваме“, а другият в същото време казваше „Сега ще останем“ – по този начин намеквах колко трудно достигаме до общо мнение. Дотам се разпростря моята ирония. 


А драма или трагедия би ли предизвикала подобен отклик? 

В мен предизвика недоумение, защото протестиращите протестираха против нещо, което не са чели. Което е както много смешно, така и доста тъжно. 


Възможна ли е цензура в културата днес? 

Има неволна цензура поради това, че се търси само печелившото. Преди, когато имаше явна цензура, ни беше забранено да говорим истината. Енергията ни отиваше в това да намерим начин да я съобщим. Синът ми ни завижда за забраните, които сме имали, защото те са ни провокирали да бъдем изобретателни. Сега, когато всичко е позволено, е по-трудно. Толкова ни е трудно, защото сме след тежко трудно лечимо заболяване, което някои наричат комунизъм. Днешното не можем да го наречем капитализъм, можем да говорим за следкомунистически капитализъм. Не можем да го наречем свобода, а следкомунистическа свобода.


Преди няколко години една руска журналистка ми беше казала, че властта в Русия се вторачва много внимателно в това, което се случва в театъра, но пренебрегва примерно книгите, които излизат. Защо театърът се оказва толкова страшен? 

Защото в Русия има традиции в театъра. Сашо Морфов ми е казвал, че идва човек от Владивосток в Москва, за да гледа представление, и ако то е по-кратко от три часа и половина, се ядосва, че е дал толкова пари за билет и е пътувал с влак хиляди километри, за да гледа нещо, което е час и десет минути. Там си има традиции – все пак методът на психологическия театър, прилаган навсякъде по света, е изобретен от Станиславски, имат си също Мейерхолд, Вахтангов и много други. Те си се гордеят с театъра и си го уважават. А при нас хората се дразнят от истинската култура. Нашего брата (артистът) се нервира на успеха на другия, ако е малко по-артистичен или дори по-практичен от него. Славейков го е казал за завистта. А комунизмът би могъл да се възприеме като някаква идеология на завистта. Не съм го казал аз, а писателят Христо Троански. Това е възпитавано в нас – от къде накъде някой ще бъде по-добър от мен?! Всички сме равни. Тая малоумна идея нанесе невероятни психологически и физиологически вреди. 


Някой чувствал ли се е обиден някога от Ваше представление? Сталин и Хитлер с други имена са герои в новия Ви спектакъл, а напоследък има големи симпатии към тях... 

Хората си обичат кретените. Неграмотността и незнанието пораждат уважение към патологични фигури. Хитлер навремето печели избори абсолютно демократично. Един приятел нарече Сталин и Хитлер зли гении. Аз съм сигурен, че са зли, обаче не знам дали те са „гениите“, или тия, които са ги избутали напред. Но самият факт, че са избили толкова милиони хора и са били следвани в това, показва, че са имали неограничено влияние, дори хипнотично, което не се постига лесно сам. 


Ако получите предложение да направите новогодишната програма на Националната телевизия, как би изглеждала тя?

Първо, това въобще не ме вълнува, откакто ме спряха. Не, не бих се занимавал с това. Бих обаче се заел с кеф да направя не новогодишна, а миналогодишна програма. Защото тогава ще има с какво да се захвана. Или бих направил новогодишна пародия на петричката врачка, която казва: „Сега догодина ще има това и това“, и ще го показваме какво всъщност ще е. Но артистите ми се амортизираха, а и аз се изморих. Според мен не трябва да се захващам повече с такива шоу програми.


*В сатиричната новела „Кандид, или оптимизмът“ Франсоа Волтер, когато говори за българите, има предвид прусаците (б. ред). 
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ