Коледуването не е било разпространено по цялата територия на днешна България. И е представлявало механизъм на общностно утвърждаване на социалната зрялост при момчетата.
Текстът е публикуван в бр. 12(52) на сп. Business Global.
Проф. Николай ПапучиевСъвременната българска празнична система е сложен комплекс от множество идеологически пресичания. В дълбините си тя носи отпечатъка на определени митологически представи от политеизма и монотеистични религиозни разбирания за света. От края на ХІХ век своя белег върху нея оставя и секуларизацията, определяща характеристиките на модерната епоха. Всичко това създава динамична и променлива култура, пряко отразяваща социалните и историческите трансформации в отделните общности.
Проф. Николай Папучиев води курсове по културна антропология на българите и антропология на съвременността пред студенти филолози в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на 5 монографии, 2 учебника и повече от 100 студии и статии, в които се разглеждат въпроси на българския фолклор, музеологията и съвременната масова култура. Специализирал е във Варшава, Люблин и Грац.В резултат от промените отпадат голяма част от празниците, които са били част от културната конструкция на патриархалното общество. В тези, които са останали в календара на съвременния човек, също са отпадали редица обредни практики, които са отразявали вярата на човека в природата и Бога и са организирали битието и трудовия му ритъм. Една от ключовите характеристики на празника в традиционната култура е това, че той не е част от онова, което от началото на ХХ век разбираме като „свободно време“. Капиталистическото стопанство и наемният труд оказват силен отпечатък върху организацията на времето, което на свой ред води и радикални промени в празничността и празнуването.
Стожер на националната идентичностКакво е празник, как трябва да се празнува, каква е обвързаността му с нацията, как охранява националната ни идентичност – това са основните въпроси, които се задават в телевизионни предавания, интернет форуми, дискусионни групи в социалните мрежи в навечерието на различни празници. Имат ли основания тези въпроси и доколко отразяват някаква социална реалност, или са резултат от сблъсъка на въображаеми мисловни конструкции, последователно формирани в последните 100 години? Важността на тези въпроси се мотивира от идеята за обвързаността на празника с националната идеология. Или по-скоро с актуалността и последните тенденции в политическото мениджърство на публичното мнение, които често пъти успяват да капитализират обществените нагласи и очаквания.
Много често се създава една идеализирана етнографска картина, наситена с носталгия и романтично-умилително представяне на миналото. Всъщност идилията е резултат от редукционистки прочит на същото това минало, в резултат на което се отстраняват всички „ненужни“ културни артефакти. Изобретява се традиция, която изгражда националния стил в изкуствата, формира се представа за екзотичността и самобитността на българското, настоява се на уникалността на един или друг компонент. Модерната образователна система утвърждава тези тенденции и ги пренася в консервиран вид през последните 100 – 150 години. Което ги прави изключително удобни за употреба в различни исторически периоди и за различни идеологически визионерства.
Хелоуин е чужд културен продукт и като такъв той няма място в българските реалности. За Свети Валентин важи същото – настояват културните пуристи с фанатична упоритост. Коледа обаче е различно нещо. Хорото в Калофер също е различно. Сурвакарите, кукерите, бабугерите също. Те са част от домашните ни културни реалности и ние сме длъжни да ги съхраним, може и да ги развиваме и – в определени случаи – да ги показваме на външния свят. Те не застрашават, те пазят нашата културна и национална идентичност.
Културна хибридизацияВглеждането в празничната система показва, че точно тези „стожери“ на националното са претърпели съществени, радикални промени през целия ХХ век. „Традиционната“ Коледа, такава, каквато я познаваме от средата и края на ХІХ век, днес е изпълнена с множество елементи, които са резултат от целенасочени политики в сферата на културата и от мощното влияние на пазара. Парадоксът в случая е, че се използват лишени от съдържание компоненти от празника, за да се демонстрира неговата връзка с традицията. Те намират своето място в театрализацията на представянето, но на практика нямат функциите, с които ги натоварва националистическата идеологизация, съществуваща и днес.
Коледуването е отколешна традиция, то е ярка демонстрация на нашата идентичност като нация и трябва да бъде опазено. За съжаление на безрезервно вярващите в това твърдение, трябва да се отбележи, че то само донякъде отговаря на истината. Най-малкото защото самото коледуване не е било разпространено по цялата територия на днешна България. От друга страна, коледуването е механизъм на общностно утвърждаване на социалната зрялост при момчетата. Коледува се само веднъж – на границата между детството и мъжеството. След това момчето момък вече може да сключва брак. При това колкото е възможно по-скоро.
Днешната ни театрализация обаче позволява да коледуваме по много пъти в живота си като част от самодейна дружина. Според новия читалищен прочит на „традицията“ коледува се през деня и се рецитират няколко утвърдени от стари културни програми стихчета от коледарско благославяне. Никой не си спомня за бъдника, който е горял в огнищата, или пък за Малката Коледа, никой не се запрята да приготви специалните хлябове, натоварени по символен начин с Бога и отразяващи представите за ред във Вселената. Липсва контактът с животните и с всичко, характерно за земеделското стопанство, което е осигурявало поминъка на семейството и селището. Впрочем доста стар процес на културна хибридизация, за която пише Георги Раковски още през 1865 г., като описва практиките на Бъдни вечер и Сурва в „Българска старина“. „Тия са обрядите, творими на Бъдния вечер, доколкото е нам познато, най-паче от селците, орачите българи; защото по градищата са изчезнали, гонени от простото священство или презираеми от самите граждани, кои са зели уж друго образование…“
Ако към всичко това се добави и близостта с настъпващата Нова година, нещата изглеждат още по-цветни и по-отдалечени от традицията на старите патриархални българи. Немското коледно дръвче от ХV в., преминало през руските културни реалности, става част от българската „традиция“ – при това в градовете основно – едва след 1878 година. Украсата му, полагането му като своеобразен празничен център на дома се развива постепенно в „традиция“, която виждаме разгърната в пълнота едва през времето на социализма и след това.
Този празничен комплекс, който днес изгражда нашата представа за традиция, също е късно явление. Комунистическата идеология и механизмите на държавен контрол в сферата на културата полагат множество усилия, за да „изчистят“ религиозния елемент от наследените културни практики и морални регулации. Целият обреден комплекс, започващ с Игнажден (20.12), преминаващ през Васильовден (01.01) и завършващ с Богоявление (06.01), отразяващ раждането на Младия Бог, Обрезание Господне и Кръщението Му в река Йордан, е подменен с „гражданска“ празничност, в центъра на която се поставя посрещането на Нова година. Посещението на църковни служби, празничността, чиято знакова мощ се изразява в библейския разказ за раждането на Спасителя, са отменени и в немалко случаи дори преследвани.
Народностна екзотика в услуга на идеологията и на туризмаКултурно-масовиците в училища, предприятия, общини и читалища полагат неимоверно старание да създадат нов, годен за употреба културен продукт. Той трябва да препраща към традицията, но не към цялата, а само към онези нейни елементи, които са в синхрон с новите идеологически догми. Управляващата партия демонстрира публично вярност в принципите на интернационализма, но през 60-те години на ХХ век „освобождава“ пространство за други процеси. В сферата на идеологията се разгръщат едни повече или по-малко прикрити националистически тенденции. Те оформят културен пласт, в който на преден план започват да излизат различни възстановки на празници, обреди, обичаи, пластични и словесни форми от „традиционната българска култура“. Управляващите имат нужда от този тип легитимност на своите политики, а по този начин отговарят и на общоевропейските тенденции за стимулиране на туризма. Туризъм, във фокуса на който е етнокултурата и народностната екзотика. В средата на същото десетилетие се създават едни от най-известните ни днес събори на народното творчество, доразвива се и се масовизира до впечатляващи размери художествената самодейност, „представяща“, „възстановяваща“, „популяризираща“ самобитното ни народно творчество. Наред с ефектите върху културата, които тези политики създават, в условията на тоталитарно управляваното общество този тип активности са и форма на контрол върху свободното време на хората.

Цялата тази самодейност и административно прилаганите мерки постепенно променят представите за култура и традиция посредством подмяна на вътрешно-идеологическите предпоставки на цялата културна обредност. Опитите за „истинско възстановяване“ на значими за традиционната култура празници след падането на комунистическия режим довеждат до нови хибридни форми в сферата на културата. Деветдесетте години на отминалото столетие се характеризират с опити за отхвърляне на наложената в продължение на 45 години колективистична идеология и контрол в сферата на потреблението. Натискът на индустриалния капитализъм върху все по-слабата държава в този период променя субектите, влияещи в сферата на културата и принципите на нейната организация. Това очаквано засяга и празничността.
Коледният светско-празничен духДядо Коледа „преодолява“ леката съпротива на твърдо наложения Дядо Мраз и в края на десетилетието установява еднозначно символната си доминация и празнично присъствие. Самият той е една изключително синтезна културна фигура, в която се отразяват религиозни вярвания (за св. Николай Мирликийски), отражения на социално-религиозен сблъсък (католически монахини пускат тайно посред нощ помощи през ХVІ в. в протестантска Нидерландия) и антропоморфно рекламно изображение на компания за безалкохолни напитки. Коледният дух се превръща в ключово понятие в представите на съвременниците ни за зимния празник, като съдържанието му остава доста неясно и трудно за определяне. То варира между това семейството да е заедно (което се мисли като традиция), да се купят подаръци и да се посещават коледни базари (маркетингови проекти), да се пътува (не точно на Бъдни вечер, „това е семеен празник“, но при възможност преди или веднага след това – туристическа иновация) и много други. Светско-празничното доминира, постите се спазват избирателно и при това основно от вярващите, а чувството за социално изпълнен дълг в цялата тази ориентирана към удоволствията и приятното прекарване еуфория може да бъде удовлетворено с пожертвование в една или друга широко рекламирана благотворителна кампания.
Днешната представа за празник е изключително трудна за обобщаване. И това е така, защото самото общество е достатъчно многообразно и позволява съществуването на различия – етнически, религиозни, културни, общностни и индивидуални, локални, социални и много други. Всяка група „знае“ как да празнува така, че да се чувства празнично. А коледният дух може би се състои в това, че е възможно културното многообразие – на едно и също място и по едно и също време. Така че и Санта Клаус, и Дядо Мраз, и св. Николай да могат да пристигнат едновременно при нас.