Вярвам в смисъла на това, което правя

Текстът е публикуван в бр. 10 (50) на сп. Business Global.

Катя Димитрова


ПРЕДГОВОР: когато правиш това, което обичаш, не се чувстваш като на работа

По традиция у дома вечерята е време за споделяне и планове – как е минал денят, на кого какво се е случило, случайни и неслучайни срещи…   Катя Димитрова е управляващ партньор в „Интерпартнерс“. Комуникатор по професия и по природа.  Експерт по връзки с обществеността и публични комуникации, тя е от пионерите в тази професия у нас. Завършва международни икономически отношения в УНСС, след това специализира маркетинг и творческо писане в Белгия и Германия. Председател на Българската асоциация на ПР агенциите БАПРА в продължение на два мандата, член е на УС на сдружение „Дамски форум“ и член на Съвета на жeните в бизнеса в България, консултант по комуникации на Бизнес клуб Белгия – България – Люксембург. Убеден дарител за добри каузи и поддръжник на фондациите „Благотворител“ и BCause.

Имам семейство вече 25 години и през всички тях моите теми на вечеря се въртят винаги около моята работа, екип, професия. Не мога просто да спра – различни проекти, интересни хора, такива, от които учиш, и такива, които са предизвикателство за общуването, малки и големи победи, „падания“, поуки от тях. Винаги се паля, разказвам всичко това с голяма страст, понякога с гняв, смях или въпросителни…

До много скоро човекът до мен от време на време, слушайки търпеливо и съпричастно, критично ми казваше: „Спри да говориш за работа, разтовари се малко, така не можеш да изключиш“. Докато с времето това се промени и един път той каза: „Знаеш ли, моето момиче – ти толкова обичаш това, което правиш, толкова вярваш в него, че за теб това не е разговор за работа, а за онова, което пали искрата у теб и те вълнува“!


НАЧАЛОТО: случайна среща

И така… Когато преди 30 години случайна среща ми отвори вратата към комуникациите (тогава реклама), не съм си представяла, че именно тази среща ще предопредели така категорично професионалния ми път като дълга писта за маратонско бягане. Годината е 1994-та, в България се снима един от първите оригинални рекламни клипове. Модерен супермаркет е отворил врати за снимки, снимачният екип е наполовина чуждестранен и аз попадам в центъра на събитието, превеждайки на чужденците. Светът на видеото и сега е магия, но представете си преди толкова години – за няколко часа се почувствах като на кино. След приключване на проекта посетих рекламната агенция, създала клипа, за да си получа хонорара. Цветен офис в червено, дървени мебели, огромни нестандартни колажи по стените и изведнъж въпрос: „Кате, ти имаш ли интерес да се занимаваш с реклама“. На което дойде искреният ми отговор – „По-скоро не… не съм мислила“. Бях последна година студентка по международни икономически отношения, мечтата ми беше да направя кариера в голяма банка – сграда от стъкло и метал, с огромни светли стълбища и аз с костюм и токчета нося папки с документи.

Оказа се, че създадена две години преди това, тогавашната „Интерпартнерс“ е пред трансформация – мениджърският екип имаше шанса да представлява на пазара нещо по-голямо, международна верига, но не искаше да остави създаден вече бранд да изчезне. И така, след няколко срещи и очарована от магията на творческия процес, скочих в напълно непозната за мен територия. „Ако не ти се получи, достатъчно млада си, ще си намериш нова работа“, ми каза една от управляващите с усмивка. Тя и до днес е обичан от мен мой житейски ментор. Не мислех за рисковете – в моето семейство няма предприемачи, а и думата беше непозната за времето. В този смисъл нямаше и страх от провал, имаше само огромно вълнение и стремеж да уча.

След кратко „въведение в професията“ – какво е бриф, как се бюджетира, къде се записват клипове и какви изходни материали се носят в печатницата – стартът на самостоятелното начинание беше даден. Бяхме три момичета и едно момче – и до днес сме заедно с невероятния ни творчески директор Даниела Константинова. Спомняме си с усмивка празния офис на „Витошка“ (колажите си ги взеха ????), дисциплинираното отиване сутрин на работа и усвояването на презентации в Power Point. Работата в комуникациите е работа с хора, работа с отношения – естествено, че клиентите последваха предходния екип. Но пък за нас остана късметът на начинаещия. Един от първите ни клиенти беше водеща и до днес българска винарска компания, която даде шанс на нашата креативност да произведем видеоклип в България, да композираме авторска музика на база етномотиви, която би била актуална и до днес. Спечелихме награда, така се вълнувахме, че искахме да излезем на сцената целият екип (четирима души), но ни казаха, че трябва да излезе само един, и се скарахме кой да бъде.


ПИАРЪТ в края на 90-те

Постепенно портфолиото от проекти се разрасна, препоръките към нас за добре свършена работа водеха нови проекти. В края на 90-те към агенцията ни се обърна глобална инвестиционна банка със запитване за пиар проект. Респектиращо име, сериозна заявка за стъпване на пазара у нас чрез приватизация на водеща българска банка и няколко големи производствени предприятия. Моят първи досег с професионален отдел „Корпоративни комуникации“ – правила, тон на говорене, кризисен щаб и кризисни наръчници – все неща, за които бяхме чели в учебници, но не и прилагали на практика. Банката се срещаше с няколко агенции на пазара и обяви конкурс. Никога няма да забравя как за две нощи погълнах три емблематични учебника по пиар на английски език и заедно с две колежки в ролята на стратегически планьор и комуникационен експерт разписахме стратегия. Банката стана и  първият ни пиар клиент, който очерта пътя към отделянето на връзките с обществеността в отделно, фокусирано звено – второто ми „професионално дете“, пиар компанията, част от нашата група.

Проектът беше с голяма видимост на пазара. Ярка следа у мен са оставили първата ни пресконференция (наета зала в приятелски офис, запознанство с журналистите на вратата, но запазвайки спокойствие, ги представяме на клиента като отработени контакти), първите ни обучения в публично говорене, първата ни криза – изтичане на заблуждаваща информация към медиите. Продължил две години, този проект даде на мен и екипа ни много. Медия мониторингът се правеше физически, няма събота, няма неделя; купувахме тонове вестници и правехме синопсис на най-важното на английски език. Безценен опит, който ни позиционира категорично като експерти в полето на връзките с обществеността.

Следващото предизвикателство не закъсня – сливане на водещи автомобилни дилърства и обединяването им под нов бранд  с цел IPO на компанията собственик. Представяме го пред управителите на дилърствата, а след края на презентацията в залата настава малък бунт – на тези екипи, градили брандовете си години наред, се струваше абсурдно да загърбят утвърден бранд и да се обединят под единен нов.

Пазарът се развиваше и ставаше все по-професионален, комуникациите – интегрирани, границата между реклама и пиар – все по-размита, дигиталното пространство – все по-важно.

На дневен ред дойдоха кампаниите за работодателска марка, след това предизвикателството на пандемията, за да стигнем днес до изкуствения интелект и темите за устойчивостта.

Мога да разказвам много, но си представям съпруга ми, който поставя точка, а аз не мога да овладея вълнението на спомените. Съзнавам, че това вълнува основно мен – не непременно читателя, но също така помня репликата на една от създателките на бранда „Интерпартнерс“ преди мен, която каза: „За да ти се получи, трябва гориш в това, което правиш“.


ЕКИПЪТ

Каза и още нещо, че най-сложното нещо са взаимоотношенията с хора. Изграждането на екип през годините за мен винаги е било на първо място – избор на хора не просто с професионални качества, а с еднакви ценности, с позитивен поглед към живота, с искра в очите – такива, които търсят път, а не си поставят граници и не търсят извинения. Когато започнахме, не се говореше за корпоративна култура, ценности, цели и смисъл – гордея се, че в нашия екип сме ги изградили заедно, по естествен начин и именно затова и днес в общността на групата ни те са толкова автентични.


ЦЕЛИ И СМИСЪЛ

Значението на споделеното целеполагане също научих „в крачка“ – дадох си сметка, че ако екипът не знае къде трябва да стигне, трудно би намерил и пътя. Очаквано научих и това на принципа на опита и грешката, но пък трудните начини ме направиха убеден привърженик на ученето през целия живот и професионален път. Днес информацията е богата, достъпна, човек трябва само да има желание да учи.

След целеполагането дойде ред на смисъла – смисълът от това, което правиш, е нещо много различно от изпълнението на цели. Комуникационната ни група днес е сред най-разпознаваемите и ценени на пазара, имаме репутация на прецизни професионалисти, които гонят резултати, а не самоцелни награди, гордеем се, че сме отговорен работодател с грижа за щастието и баланса в екипа ни. Всяка сутрин се събуждам с вълнение от това, което ми предстои, притеснявам се преди всяко събитие, преди всяка публична изява и разбира се, всяка вечер започвам дълъг разказ за деня ми пред моя съпруг. И наскоро си зададох въпроса „защо“ – като в популярната книга Start with Why, – но някак през всички тези години растеж не съм имала време да спра и да се замисля. И отговорът дойде от само себе си – аз ВЯРВАМ В СМИСЪЛА на това, което правя:


ДА ДАВАМЕ ГЛАС НА ХОРА, КОМПАНИИ И БРАНДОВЕ

Да им даваме трибуна, да предаваме посланията им по автентичен и красив начин и да намираме пътя, по който те да достигат до правилната публика, да правим кампании с кауза.

Да развиваме млади хора в стажантската ни програма, да им даваме вяра и увереност, че могат да работят нещо, което има смисъл, и чрез работата си да оставят следа, с която да се гордеят.

Какво по-смислено от това? Работа, която оставя следа, има обществен отпечатък, променя бизнеси, променя обществото ни с малко, но всеки ден.

Аз и екипът ни работим зад кулисите, но това ни харесва. Ние горим в това, което правим, и вярваме в неговия смисъл. И това ме прави щастлива…


ПОСЛЕСЛОВ

Решила съм, че ще работя това, докато се събуждам сутрин с очакване и трепет от предстоящия делови ден. Щастлива съм с подкрепата на семейството ми, на съпруга ми и на моите син и дъщеря. Дъщеря ми избра да сподели с мен „искрата“ на комуникациите и вече трета година развива успешно дигиталното звено на групата. Синът ми върви по свой успешен път във финансовата сфера, а ние като родители се радваме, че децата ни се завърнаха в България и избраха нелекия път да оставят своя принос тук, а не в чужбина. Най-голямото предизвикателство за една жена (пък била тя и пиар ????) е да възпита децата си и да изгради семейство – това ми дава много. Дава ми възможност да творя всеки ден. Да мечтая и да вярвам. Ние, комуникаторите, сме устремени напред дори повече от други – защото най-добрият начин да предвидиш бъдещето е да го създаваш.