Да направим образованието стратегически и бюджетен приоритет

Текстът е публикуван в бр. 9 (49) на сп. Business Global.

Г-н Вълчев, смятате ли, че образованието може да стане национален приоритет въпреки сериозните обществени разломи и политически разделения? И дори тъкмо това да е базата за постигане и на други консенсуси.

Образованието е темата, чрез която можем да водим разговор за бъдещето, темата, по която нямаме сериозни различия и можем да постигнем относителен политически и обществен консенсус. Да, можем и трябва да направим образованието стратегически национален и бюджетен приоритет. Защото можем да просперираме дългосрочно само ако заложим на образованието. Ако успеем да възпитаме децата днес, те утре ще живеят в по-добро, проспериращо и хармонично общество. Така че това е темата, която си заслужава в най-голяма степен да използваме като база за постигане на обществен консенсус и да водим градивен разговор за бъдещето. Защото лесно се делим, но трудно се обединяваме около приоритети. Бъдещето на нашите деца може да бъде това, което да ни обедини.  Красимир Вълчев е зам.-председател на Комисията по образованието и науката в 50-ото Народно събрание. През 2017-2021 г. е министър на образованието и науката в третия кабинет „Борисов“. 
Роден е през 1975 г. в София, израства в с. Априлово, община Гълъбово. Завършва Строителния техникум в Стара Загора и Икономическия университет във Варна, с магистратура по публични финанси. Учи бюджет и финансово управление в университета Дюк в САЩ. От 2002 до 2009 г. е експерт по бюджетни разходи в Министерството на финансите. От септември 2009 г. до февруари 2017 г. е главен секретар на МОН, като от ноември 2013 г. до август 2014 г. е директор на дирекция „Бюджет и финанси“ в Министерството на външните работи. През април и май 2017 г. оглавява дирекция „Финансиране на общините“ в Министерството на финансите. 


Виждате ли база за широк политически консенсус за развитието на образованието в програмите и позициите на основните политически партии?

Партийните програми не се различават много от предишни избори – има базов консенсус между партиите за основните цели и посоки, които трябва да следваме, и по основните политики, които да провеждаме. Разбира се, има и различия и е полезно да има, но тези различия не са големи. Знаем, че има политики, които трябва да продължим, че има реформи, които трябва да се извършат, знаем каква да бъде посоката на промяната. Например всички до голяма степен сме съгласни, че трябва да се променят учебните програми, да пречупим модела и културата на заучаване и възпроизвеждане на знания, да освободим време на учителите и учениците, да оценяваме учениците много повече за умения, а не толкова и само за знания, да се фокусираме върху функционалността на знанията, мотивацията за учене и формирането на отношение и нагласи – т.нар. възпитателна функция на училището. Това са промените, които не направихме добре, но без тях не можем да вървим напред. Трябва да надграждаме и политиките за приобщаващо образование, да продължим и с политиката за поддържане на възнагражденията на учителите – да са поне 125% от средната заплата за страната. Като цяло системата е добре подредена и функционира организационно, но голямото предизвикателство е да се направи реформата в учебното съдържание и в оценяването, оттам и в начина на учене.


Следваме ли Стратегическата рамка за  развитие на образованието, обучението и ученето (2021 – 2030 г.)? Какви са нейните достойнства и трябва ли нещо да се променя?

Да, следваме я. Стратегическите насоки в нея трябва да се надграждат като политики. Една част от тях изискват допълнителен бюджет, като приобщаващото образование например. Други изискват повече професионални усилия. Това, което го няма в Стратегическата рамка, е реформата на учебните програми и на оценяването на учениците, която трябва да направи прехода от култура на заучаване към култура на по-дълбоко учене, осмисляне, функционална интелигентност. Тази промяна я няма, защото рамката бе направена малко след предишните промени в учебните програми. Реформата, за която говоря, изисква повече време и за да се случи, трябва да се направи по различен начин от предишния път – да се започне с визия, с концепция какви трябва да бъдат учебните програми. МОН е подготвило такава и се надявам скоро тя да бъде представена за обществено обсъждане. 


Българското общество се гордее с постиженията на олимпийците от елитните училища. Но какво трябва да се направи, за да се вдигне качеството на средното образование в по-малките населени места, за да не е високо качеството на образованието само в София и големите градове?

Ако показателят са образователните резултати, т.е. оценките на външното оценяване, винаги ще има различия. Имаме деца с различни когнитивни способности, деца с различна подкрепа от семейството, с различни социални среди. Има родители, които инвестират в образованието и възпитанието на децата си от съвсем малки, пращат ги частни уроци – не само за кандидатстване, максимално ги подкрепят и са отговорни към тяхното образование. Има и родители, които са безотговорни към образованието на децата си, които дори не осигуряват да ходят редовно на училище, и те никак не са малък процент. 

Когато говорим за качество, трябва да говорим за еднакви условия и усилия, които полагат училищата и детските градини за развитието на децата. И смея да твърдя, че по отношение на материалната база няма кой знае колко големи различия, дори в малки населени места нерядко тя е по-добра от тази в училища в големите градове. Основният фактор обаче си остава учителите, а още по-важният – родителите. Има учители, които полагат много усилия, но едва успяват да докарат резултатите на децата до тройка, защото са започнали с тях в първи клас, без те да знаят български език. Тези училища не може да бъдат наказани, те трябва да бъдат подкрепяни по различен начин. Подкрепата се прави чрез финансовата формула, но още не е направена т.нар. оценка на добавената стойност, т.е. доколко едно училище допринася за подобряването на резултатите на учениците си. Това предстои да се направи.  


Бизнесът все повече страда от липсата на кадри – както висококвалифицирани, така и по-малко квалифицирани. В същото време обаче професионалното образование сякаш не се дооценява както от учениците, така и от родителите. Какво може да се направи, за да се повиши интересът към него?

Отношението към професионалното образование се променя, но бавно. Все повече се вижда, че професиите, които изискват професионално образование, дават все по-добри възможности, а то е и добра основа да го надградиш с висше образование в друга област. Професионалното образование дава един по-богат компетентностен профил. 

Инерцията от миналото прави промяната бавна – когато голяма част от индустрията не предлагаше по-доходни работни места и професионалното образование се свързваше с ниски доходи и възможности за реализация. Ако гледаме в бъдещето обаче, когато ще се реализират днешните ученици, можем с голяма доза увереност да кажем, че най-висок ръст на заплатите ще имат позициите с професионално-техническо образование, защото обикновено това са и позициите в индустриите. Също и техническото висше образование – виждаме ИТ секторът как расте. 

Какви политики трябва да извършва държавата? Първо, да продължи да увеличава приема на паралелките с професионално образование. Той скочи от 49 на близо 60 на сто от общия брой ученици в 8-и клас, т.е. мнозинството от учениците в гимназиален етап вече са в професионалното образование. Второ, да насърчава със стипендии и допълнително финансиране професионалното образование. Трето, да прави информационни кампании. И четвърто, да усилва дуалната форма на обучение, където най-пряко се вижда връзката с бизнеса и с работното място. 


Ще бъде ли наваксано изоставането в дуалната форма след края на швейцарските пари, чрез които то бе подкрепяно у нас, ако се осланяме на правителствения план по Стратегическата рамка? За тази година по него са заложени 87 млн. лв., а броят на обхванатите в тази форма на обучение ученици трябва да се увеличи с около 50 на сто – до близо 10 000 души. 

Дуалната форма бързо се разрасна и достигна предела си на желаещите да се включат в нея, най-вече от страна на работодателите. И това не е толкова заради приключването на срока на швейцарския проект и поради липса на средства, а защото големите работодатели, които можеха и искаха да се включат в дуалната форма на обучение, до голяма степен вече го направиха. Не успяваме да я разширим към средните и малките работодатели и според мен основната причина е, че те трудно се обединяват. Не им трябва цяла паралелка и не могат да поемат цяла паралелка, затова трябва 5 – 6 разпръснати компании да се обединят, за да направят една паралелка. 

Трябва, от една страна, да се направи система, която да обединява работодателите; от друга, да има по-гъвкави организационни форми, и се надявам да използваме този правителствен план, за да разширим обучението и към малките фирми. За съжаление, имаме и сектори, като селското стопанство, които не се включват достатъчно. Технологичните индустрии са най-заинтересовани и там се вижда най-голямата полза от програмата. 

От 8-и до 10-и клас учениците в дуална форма на обучение получават стипендии, а в 11-и – 12-и клас са на трудови правоотношения с работодатели. Миналата година със законова промяна направихме една малка крачка към работодателите и държавата вече поема осигуровките.


Някои работодатели искаха да се намалява и обемът на паралелките, например до 15 или по-малко ученици, когато няма толкова търсене.

Може, това са гъвкавите форми. В момента в една паралелка може да има две специалности, т.е. утвърждава се прием на половин паралелка по една специалност. Но това е въпрос на планиране на местно ниво. В последните години бе подобрен и механизмът за участие на работодателите при утвърждаването на план-приема. Не във всички области и общини този механизъм работи перфектно, но приемът вече много повече се съобразява с нуждите на работодателите. 

От 2017 г. МОН започна активна политика за преструктуриране на приема, ориентиран към търсенето на пазара на труда и потребностите на обществото. Вече 3000 ученици по-малко на випуск учат в езикови паралелки, повече учат в ИТ паралелки. Този сектор задържа младите хора в регионите и в страната. И по този начин сме допринесли за развитието на този сектор. Това не означава, че те не учат език, а учат ИТ с интензивно изучаване на език – не може да си програмист без английски например. Езикът трябва все повече да се съчетава с професионално образование.  


Защо българските висши училища са относително назад в световните класации дори спрямо източноевропейските и някои балкански страни?

Няма съвършена класация, но трябва да имаме предвид, че ние сме малка страна, една хилядна от света. Софийският университет е между 500-тно и 700-тно място. Т.е. в топ 1000 имаме един университет, който горе-долу отговаря на това, че сме една хилядна от света. Преди 50 години голяма част от света е бил развиващ се, днес много повече страни са вече по-развити, а почти всички имат висши училища. Висшите училища на по-големите държави концентрират търсене и светят по-ярко на картата на международното висше образование. 

Всички европейски висши училища са малки на фона на глобалната карта на висшето образование, където американските, британските и китайските университети печелят от концентрацията на търсене на висше образование. А то става все по-международно и все повече се концентрира търсенето. Затова през 2018 г., по време на българското председателство на ЕС бе взето решение да се създадат европейски университети, но не като нови сгради на едно място, а като обединения на университети от различни страни под формата на университетски мрежи. И вече имаме над 10 български висши училища, включили се в такива мрежи под формата на общи програми. Студент, който се обучава по една програма, може да получи диплома от всички висши училища, които са в мрежата. Например, ако са 7, получава диплома от всичките 7 висши училища в нея и може да учи едновременно във всяко от тях и да има достъп до преподавателите и ресурсите му. Може например да учи една година в България, половин година в Полша, 3 месеца в Нидерландия и т.н. Това е начинът европейското висше образование да стане по-видимо на международния пазар. 

Разбира се, ако искаме да имаме голямо висше училище, трябва да инвестираме повече средства, най-вече в най-големите ни висши училища. Подобно на други малки страни като нашата трябва да насърчим, не да принуждаваме висшите училища да се обединяват в консорциуми. Когато се обединят, имат и далеч по-добри показатели в научните рейтинги. 


В кои висши училища да инвестираме?

Имаме няколко конкурентни висши училища в международен план. Репутацията ни пада най-вече от масовизацията на приема и от занижаването на изискванията. Неведнъж съм казвал на ректорите, че качественото висше образование се завършва трудно. Студентът трябва да учи всеки ден, през цялата година, а не от изпит на изпит, от сесия на сесия. Постоянно трябва да му се възлагат задачи и той да ги изпълнява – както е в средното училище. 

Разликата между едно българско и едно чуждо висше училище е главно в това, че у нас изискванията са по-занижени. Трябва да завишим изискванията към студентите и преподавателите по отношение на академичното израстване. Трябва да инвестираме повече средства и да насърчим нашите висши училища да се обединяват в национални и международни и европейски мрежи. Нашите университети трябва да привличат повече чуждестранни студенти – сега у нас  идват най-вече студенти по медицина, но можем да увеличим приема на чужди студенти основно в техническите вузове, където висшето образование е конвертируемо.