Можем ли да бъдем, каквито сме били

Текстът е публикуван в специалното издание „Променящите хора“ на сп. Business Global.

Автор: Радина Ралчева

Този текст се появи в дневния ми ред във време, което за мен е вътрешно турбулентно. Ситуация с близък човек ме сблъска фронтално с българската здравна система и си признавам, че изпаднах в ступор от бездушието ѝ и още осмислям преживяното. Индивидуални светли хора в тази система безспорно има, но тя, уви, функционира с ненавист към болните и ги унижава, тормози и третира като неодушевени предмети. Този сблъсък буквално ме принуди да преоценя неща, с които

наивно съм си въобразявала, че съм наясно, и промени разбирането и представата ми за здравната грижа в страната. Това не е нещо, което съм си пожелавала, или съм търсила умишлено, но ето че се случи.

Мисълта ми е, че на всички нас такива неща ни се случват непрестанно. Неща, които ни променят, без да сме ги планирали. Съществуването ни е на практика невъзможно без постоянна промяна. Често тя е съвсем неусетна, естествена даже. И още по-добре, защото иначе щяхме да изпаднем в неспособност да функционираме. Не знам дали сте забелязали, но хората всъщност доста се боят от промените и по-често, отколкото по-рядко ожесточено им се съпротивляват. И то още преди дори да са опитали да направят оценка на предстоящото. Даниъл Канеман в книгата си „Мисленето“ (с оригинално заглавие Thinking Fast and Slow), която аз намирам за фундаментална и задължителна, разгръща концепцията за двете базисни мисловни системи, които всички ние притежаваме – Система 1 е бързата, интуитивната и емоционалната, а Система 2 е бавната, съзнателната и логичната. Двете невинаги се допълват (както ни се ще да мислим), понякога си противоречат и дори една от задачите на Система 2 е да преодолява или поне да компенсира

импулсите на Система 1. Изобщо не планирам дори да се опитвам да резюмирам Канеман, той е величина, с която човек би следвало да се срещне лично. Но той поставя под въпрос така удобната ни теза за рационалното вземане на решения, да не кажем, че направо оспорва предположението за нашата рационалност и самоконтрол.Радина Ралчева
е родена в София, а от 2017 г. живее в Берлин. Високопрофилен професионалист в областта на мениджмънта и комуникаците, консултант, лектор, медиен анализатор, активист и професионален доброволец. Има над 25-годишен опит в национална и международна среда, като повече от 21 години е на C-level ръководни позиции. Работила е с разнообразни индустрии и бизнеси, включително компании от Fortune 500, национални и международни институции, НПО, политически формации и други организации. Управлявала е локални и международни проекти и широкомащабни интегрирани комуникационни кампании в различни региони с бюджети, достигащи до 5,5 млн. евро, и е печелила търгове с единична стойност 90 млн. евро. От 2018 г. е EMEA Communications Manager в Corning (компания от Fortune 500), където отговаря за стратегическите корпоративни комуникации и публичността на компанията в региона. Носител е на специална грамота за принос към правозащитата и човешките права „Човек на годината“ 2014.Истината е, че нашият мозък може да е доста подличък. В атавистичната част от него, онази, която е свързана с инстинкта за самосъхранение, е закодирано, че промените обикновено означават опасност (загуба на енергия, неблагоприятни условия, усилие и т.н.), и какво прави той – изпраща ни сигнали, за да ни предпази. Това, разбира се, е полезно и важно, когато заплахата е реална. Но когато не е, може да блокира порива ни да правим нещо ново и различно и да ни потопи в рутина. И ето тук идва ролята на по-рационалната част от нашия мозък, която би трябвало да оцени ситуацията, да овладее емоционалната реакция и да предприеме (или не)

действие. Всичко това звучи логично, но невинаги става точно така. В управлението на промяната има много психология, много от индивидуалното, от „аз“-а, много от проекциите, страховете, травмите, изпитанията, триумфите, колебанията и т.н., през които сме минали. Има хора, които са по-склонни да рискуват, и такива, които обичат сигурността. Има хора, които са преживели провали и това ги е пречупило. Има хора, които винаги са живели в защитена и предвидима среда и просто нямат ресурси да работят с промяната. Има всякакви хора.

В моята лична класификация промените се делят на няколко вида. Най-напред основните два – случайни и съзнателни. Случайните са тези, които дори често не усещаме като промени. Всички остаряваме, учим нови неща, придобиваме нови умения, вървим през живота и той върви през нас и оставя следи. Тези промени често са постепенни, плавни и не ни стряскат толкова. Другите, съзнателните, са различни. Тях ги усещаме и

преработваме. Някои може да са наложени от фактори извън нас и тогава е по-страшно, а други инициираме сами по различни причини. За да дам пример – имам приятелка, която наскоро откри, че е в преддиабетно състояние, и това налага драстична промяна в начина ѝ на живот. И като казвам драстична, за нея точно така стоят нещата. Не може да яде един куп неща, налага се да избягва стреса, да спи в режим, да спортува, да не пие алкохол... Това е много тежка трансформация в целия ѝ начин на живот. Разбира се, тя имаше избор – да потегли по този път, или да не потегли, и... каквото стане. Тя избра да се промени и съм впечатлена от дисциплината и постоянството, с които го прави. От другата страна е моя милост примерно. Аз смених държавата и буквално започнах отначало. Това беше лично решение и с него дойдоха огромни базисни промени и адаптации, които продължавам да правя и вероятно ще правя и в бъдеще.

И за да завърша, в личната ми класификация промените се делят също на: необходими, неизбежни и „може и без нея“; на животопроменящи и обикновени; на такива с дългосрочен и такива от временен характер. Тази класификация ми помага малко да сложа

ред в напрежeнието и за мен е полезна. Ако решите, можетe да направите своя собствена и да видите дали ви е от полза.

Да се върнем сега към Канеман, който пише още нещо за отбелязване в контекста, който коментираме: „Нищо в живота не е толкова важно, колкото мислите, че е, когато мислите за него“. И наистина, ако си признаете честно, колко често, когато погледнете ретроспективно на живота си, неща, заради които сте се тревожили, прекарвали сте безсънни нощи и сте треперили, са се оказвали така важни, както са изглеждали в главата ви? Рядко, нали? Така е то със страшния страх, към който ни мами понякога мозъкът ни. Не че има универсално решение как да се справите с тази „измама“, но все пак има различни техники, които помагат. Според психологията причините да се съпротивляваме на промените са

закодирани в няколко базисни човешки страха: страх от неизвестното, от ангажиране, от неуспех, от неодобрение и от успех. Малко противоречиво е, но нали се разбрахме, че ние не сме рационални.

Та, какво можем да направим. Едното е да се опитаме да установим защо всъщност не искаме дадена промяна и кой от гореизброените страхове се манифестира зад това наше нежелание. В зависимост от това можем да направим рационални стъпки за овладяване на страха. Например, ако се страхуваме от неизвестното – да се информираме повече по темата, ако се страхуваме от провал – да си представим най-лошия възможен сценарий и да видим толкова ли е страшен всъщност, и т.н.

Друга възможност е да

приемем. Да приемем, че никой никога и никъде не притежава пълното знание/контрол/способност да предвиди събитията (ние включително), и след това да действаме стъпка по стъпка в посока постигане на най-благоприятно развитие.

Трета опция е да гледаме на промяната, пред която сме изправени малко егоистично – да поставим своето щастие и психологически комфорт на първо място и през тази призма да преценим това, което предстои, добро ли е за нас. Има една история, която приписват на Джон Ленън. Не знам дали е автентична, но пък е подходяща илюстрация за случая. Според нея Ленън бил казал: "Когато бях на 5, майка ми винаги ми казваше, че щастието е ключът към живота. Когато започнах да ходя на училище, ме попитаха какъв искам да стана, като порасна. Аз написах „щастлив“. Казаха ми, че не съм разбрал въпроса. Аз им казах, че не са разбрали живота“. Струва ми се, че това е доста здравословен подход към нас самите.История с  Джон Ленън

Тази история я приписват на Джон Ленън, който разказва: "Когато бях на 5, майка ми винаги ми казваше, че щастието е ключът към живота. Когато започнах да ходя на училище, ме попитаха какъв искам да стана, като порасна. Аз написах „щастлив“. Казаха ми, че не съм разбрал въпроса. Аз им казах, че не са разбрали живота“.Едно време, когато бях малка и ме беше страх, си повтарях нещо, научено от баба и дядо – „Мечка страх, мен не страх“. Нямам

спомен по какъв повод са ми го казали, но си го повтарях наум винаги, когато не смеех да направя нещо за първи или пореден път. От най-обикновеното – да се кача на ето това дърво, до нещо по-сложно за мен – примерно да рецитирам пред цялото училище. Ако се върнем към моята лична класификация на промените, това, което аз правя (или поне си мисля, че правя), е, че когато се изправя пред промяна, се опитвам първо да я поставя някъде в тази класификация и да разбера ефекта, който има за мен. И след това е малко въпрос на импровизация – как ме кара да се чувствам, колко е реален страхът ми, какво въздействие би имала не само върху мен, но и върху любими хора. И почти винаги пробвам да си представя какво толкова може да стане – най-лошото развитие – и в състояние ли съм да го понеса. Но истината е, че в центъра на моето отношение към промените стоя аз и комбинация между емоции и разум в непредвидими съотношения. Често идва момент, в който няма смисъл повече да анализирам, а просто трябва да си кажа „Мечка страх, мен не страх“, и това е.

Отново ще подчертая, че хората сме различни. Аз примерно не съм от плашливите. Все повтарям, че

животът е, за да се живее, и така и правя. За мен, ако генералната посока е вярна, дори и да сгреша, голяма работа. Смятам, че всеки човек има ресурса да се справя, дори да не го знае. Разбира се, не е необходимо насила да правим живота си труден, но пък, от друга страна, понякога точно отказът да се променяме води именно до това. Номерът е в баланса. И май това е почти универсална истина. Както и в избора ни как гледаме на резултата. Може да се тръшкаме, ако не стане, както сме го мислили. Да се самосъжаляваме, да се корим, да се обвиняваме. Или може да сложим на видно място този цитат на Мандела: I never lose. I either win or learn. („Никога не губя. Или печеля, или се уча“), да осмислим простата истина, че няма опция да сме все такива, каквито сме били, и да сме малко по-честни със себе си и малко по-смели в делата си. Мъничко само. Защото единственият начин да губим винаги, е, ако никога не опитваме.

Можете да закупите списанието в павилионите на Inmedio, големите вериги бензиностанции, търговските вериги "Фантастико", "Кауфланд", "Била" и др.