Текстът е публикуван в специалното издание „Променящите хора“ на сп. Business Global.Автор: Мария Касимова-МоасеВсяко те започва от ние. А всяко ние – от аз.
По темата за променящите се хора започвам със себе си. Аз коя съм сега? Коя бях и коя ще бъда? Промених ли се? И променям ли се непрекъснато? Ще спре ли този процес, и изобщо, ако някога промяната ми се препъне и прероди в константа, ще продължа ли да бъда аз, или ще стана вкаменелост на самата себе си, която несъзнателно очаква отмерените ѝ дни на този свят да приключат? Какво ми трябва, за да поддържам непрекъснатото преминаване от състояние в състояние, и ако сега това ме кара да се чувствам жива, какво ще правя, ако дойде момент, когато точно то ще ме изморява?
Мария Хиндова Касимова-Моасе е журналист и писател. Била е зам. главен редактор на списание ELLE в България, главен редактор на Капитал LIGHT и основател и главен редактор на HEЯR. От 2010 г. е на свободна практика. Завършила е обучения по етикет и протокол в Лондон и Брюксел. Първата ѝ книга „Близки срещи със смесени чувства“ излиза през 2017 г. През 2018 г. е публикуван и първият ѝ роман „Балканска рапсодия“, преведен и на френски. Автор е на комедийните аудиосериали към платформата „Сторител“ „Записки от Шато Лакрот“ и „Записки от Шато Лакрот: Резиденция Злокучане“, излезли и като книжни издания. През 2022 г. излиза и книгата ѝ „Монолози“. От няколко години представя пред публика и свои сторителинг спектакли – „Свободно падащи истории“ и „Червена звезда, Бл. 28“. Подкрепя каузи, свързани с домашното насилие, феминизма и равните граждански права. Всъщност не е ли това дефиницията за старост – да спреш да променяш нещата, в които виждаш неоткритото, и инатливо да твърдиш, че всяко преди е по-добре от всяко днес и утре. Или пък, че няма смисъл. Или няма за кого. Няма закъде и закога.
Разсъждавам наум в едно средностатистическо европейско кафене от хипстърски тип. Наоколо е малко
„индъстриъл“, има черна дъска с майтапчийски тебеширени послания (speak with someone; need a password? Buy something…jist kidding, here it is…; dogs, maintain your people)*, мебелите са втора ръка и някога са служили в обществено училище, тоалетните са без момченце и момиченце, менюто е веганско, а в него има поне пет напитки с матча. Матчата за младите днес е като фреша за моето поколение или кока-колата за това на родителите ми. Всичко се сервира в метални чинии, сламките са биоразградими. Барманите знаят английски, народът наоколо говори на няколко езика. Всички са с компютри. Докато чакам ред да си поръчам (направо съм старопрестолна с моята идея за студено капучино с бадемово мляко и брецел), масите и пейките наоколо се заемат и върху тях полека цъфват лаптопи и таблети. Сядам на една висока маса до витрината и от тази позиция наблюдавам цялото заведение, като имам поглед и към екраните на почти всички. Най-възрастната съм тук. Всъщност има и една индийка с побелели коси на плитка и американски английски, която разказва на две млади момичета с азиатски черти как ходила на концерт на Тейлър Суифт. Те я слушат с насилени усмивки и заинтересовано изражение. Едната така или иначе е с фланелка от световното турне на певицата, така че се включва с коментари и разговорът се оживява.
Почти в краката ми е седнало момиче с фантастична опашка от малки афро плитки, която стига до кръста ѝ. От час
разцъква някакви карти с планински терени в пясъчножълто и съсредоточено записва нещо в тефтер. До нея стои момче, което следи нещо в таблици. Пръстите му подскачат по клавиатурата, екраните се отварят един през друг и на мен ми изглеждат напълно еднакво.
От другата ми страна една азиатка с две навити гевречета като рогца на главата е потънала в някакъв текст. Срещу нея една руса глава се върти непрекъснато към прозореца, може би в търсене на точните думи за това, което се изписва на компютъра ѝ. И аз така се въртя в търсене на моите думи за ето този текст и затова, когато погледите ни се засичат, се усмихваме една на друга с разбиране.
Час по-късно вече пия поредната джинджър лимонада, когато наоколо се завърта симпатичен черен пудел. Всички посягат да го галят, той решава на кого ще даде позволение. Оглеждам се, за да идентифицирам собственика му. Разпознавам я по одеялцето и купичката вода на пода до нея. И тя е влязла във виртуалния свят, докато малкият ѝ приятел се социализира наоколо. Само от време на време, без дори да вдига поглед от дигиталната си рисунка, подвиква „Блейзаааа, към, към, бъди…“. А на Блезър не му дреме, защото е намерил кой да го гали в другата част на заведението.
Сега съм тук. В средата на своите петдесет съм и много от тези хора наоколо могат да са ми деца. След трийсет години, ако съдбата все още ме държи тук, къде ли ще съм? Може би в някой приспособен за трета възраст апартамент някъде по света, където ще наблюдавам от своята слонова кула на времето динамиката на света. Може би в някоя крайградска къща, където ще укротявам огорчението си от всичко в зеленината на домашната градина и историите на внуците си. Може би ще гасна в някоя институция и всеки ден ще се запознавам отново с възрастната жена в огледалото. А може би ще имам проект, върху който ще работя и без да мисля за годините и остаряването, ще продължавам да върша неща и да променям онова, в което виждам заключен и неоткрит потенциал…
Къде обаче ще са тези хора, които в днешния ден, по стечение на обстоятелствата, са заедно с мен в един модерен бар за дигитални номади в средностатистически европейски град?
Може би индийката с белите коси ще е обиколила всички концерти на Тейлър Суифт и ще е направила социологическо проучване за силата на звезди като нея да променят общественото мнение и вота на американците. Може би ще е била в стотици страни по света и ще се е запознала с още хиляди хора, на които ще е споделила какво я вълнува. А може би като мен ще е описвала малките моменти на наблюдение в живота си и ще ги е превърнала в моментни фотографии на едно светоусещане.
Двете момичета, които сега я слушат, сигурно ще са завършили по две магистратури. Най-вероятно ще са успели да родят деца, с които да разговарят на поне два езика, да създадат семейства и дори спокойно да ги разпаднат, ако по някакъв начин са им ограничавали мечтите. Сигурна съм, че ще са направили кариера – всички в помещението на този бар ще са го направили. Може би ще се занимават с пиар, ще са собственици на нови платформи за комуникация или ще работят нещо, което още не се е родило като професия.
Момичето с афро опашката и географските карти няма начин да не реализира нещо голямо за света. Като например да открие питейна вода за цяла Африка, или да стане предприемач, който да построи модерни болници на целия Черен континент. Нищо чудно момчето с екселските таблици до нея да съумее да подреди световните финанси така, че да няма недостиг на средства. И той ще е човекът, измислил как за всеки световен проблем да има общочовешки паричен фонд, който да може да го решава за часове.
Азиатката с косата на гевречета ще е писателка. Ще разказва света такъв, какъвто го вижда и усеща в своето време, през своите години на съзряване и откривателство. Кой знае, може да е бъдеща носителка на „Нобел“ или каквото там ще е престижно след три десетилетия. Ще пише и мисли интернационално и извън границите на държавността, ще говори свободно или ще отстоява тази свобода, ако хлъзгавото днешно настояще се е опитало да я претопи в псевдоправа. Съзирам вироглавостта в малките рогца от коса на главата ѝ и почти менторски се надявам да не се откаже, когато ѝ стане трудно. Защото трудно ще ѝ става, това е сигурно, макар и в момента никак да не ми се иска да ѝ го казвам…
В обозримото все още за мен
бъдеще русото момиче, с което се споглеждаме съзаклятнически, ще е борец за граждански права. Това си представям, докато я гледам как непрекъснато става, за да говори по телефона, размахвайки ентусиазирано ръце. Познавам тази динамика на тялото, когато световни проблеми минават през теб, за да горят в ума и сърцето ти, а ти да опитомяваш този огън с малките си човешки каузи и битки. Не знам какви ще са належащите теми на нейното бъдеще. Но колкото и силно да се надявам да не са днешните, все пак си мисля, че и тя като нас ще се бори за равни човешки права, обезсилване на насилието, сексизма, национализма, расизма, антисемитизма, нехайството за бъдещето на планетата… Непроменящите се хора винаги ще са повече от променящите се и тази тъжна констатация ме кара да вярвам, че някои теми човешкият род непрекъснато ще започва да решава отначало, пак и пак, защото така и няма да е успял да ги реши окончателно.
След трийсет години всъщност мен може и да ме няма вече. Със сигурност няма да го има и малкия пудел Блейзер, който сега щъка нагоре-надолу из това дигитално номадско общество и събира нежност. Неговата собственичка ще е артист. Платната ѝ – дигитални или пък реални – може би ще са част от пространството на световни центрове и домове и ще дават на ординерните хора малки изходи към една друга подредба на света. Сигурно тогава до нея ще има друго симпатично куче (такива хора не остават без домашен любимец), което ще я кара да подвиква сред световната общественост и гласът ѝ да се разпознава и чува…
Изпих си айс капучиното с бадемово мляко. Изпих и джинджър лимонадата, и кампари шприца. Всъщност от унеса да си представям как биха се променили хората около мен тук и сега след някакви години, ме извади едно хлапе, което се блъсна с малкото си колело в масата ми. Не бях го забелязала кога и с кого е влязло. Просто се вряза в малкото ми пространство, колелцето му падна настрани, а ударът от предпазната му каска в металните крака на масата предизвика звук и вибрация, която за секунди влезе и в моите лични честоти. В някакви милимунди от световното време детето и аз имахме еднакъв ритъм. После дойде баща му, вдигна го и му каза, че that’s ok budy – that’s how you grow up**.
Всъщност май смисълът на живота е именно в тази готовност да приемаш различните вибрации и да ги пропускаш в ритъма на своето настояще. По тази неустановена още формула скоростта на собствения ти ограничен живот може да те отнесе за нула време в бъдещето. Бъдеще, към което може и да не принадлежиш физически, но не е и необходимо. Защото същността на променянето не е толкова в резултата, колкото в енергията, която то поражда. Цялата световна промяна започва с личната. С това да не спираш, да не ти е достатъчно, да ти е любопитно. Да искаш още и още от всичко, което вече си видял, и от това толкова много, което предстои. И „това е окей, приятелче, точно така се пораства“.
* „говорете с някого“; „имате нужда от парола? Купете нещо… шегувам се, ето го…“, „кучета, поддържайте хората си“.** Това е добре, приятелю – така растеш.Можете да закупите списанието в павилионите на Inmedio, големите вериги бензиностанции, търговските вериги "Фантастико", "Кауфланд", "Била" и др. 
