Текстът е публикуван в бр. 6 (46) на сп. Business Global. 
Д-р Александър Христов Д-Р АЛЕКСАНДЪР ХРИСТОВ е управляващ партньор на пиар агенция „Параграф 42“ и преподавател по маркетинг и комуникации в УНСС и Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“. „Параграф 42“ е една от сравнително младите на пазара, но бързо разраснала се агенция благодарение на реализираните стратегически кампании за компании и организации. Председател е на Българската асоциация на ПР агенциите (БАПРА) и на Центъра за анализи и кризисни комуникации. Бил е журналист, заемал е мениджърски позиции в комуникационни отдели във финансови институции и в ПР агенции.
Автор e на пет книги и на повече от 80 публикации в наши и чужди издания, водил е и редица курсове и тренинги по пиар. Убеден е, че комуникациите могат да бъдат двигател на големи позитивни промени в бизнеса и в обществото.Сигурно е адски приключенско да запишеш да учиш нещо, което не знаеш какво е и дали ще ти хареса. Точно такъв беше случаят с онова чудесно момиче, с което се запознах на едно море в средата на 90-те години на миналия век и която беше студентка в новооткритата специалност „Връзки с обществеността“ във Факултета по журналистика и масова комуникация. А аз, студент в УНСС, я разпитвах какво е това и какво може да работи, след като завърши.
Това бяха мътните 90-те и това беше първата ми среща с пиара в живота. Интересното е, че на въпросното море това момиче все едно ми прехвърли нещо, тъй като то се превърна в моя професия, израснах до, надявам се, що-годе приличен пиар професионалист, а момичето се разви в съвсем друга сфера. Все пак това бяха мътни години, когато нямаше работа и нямаше пари, а не като сега – да няма баланс между работа и личен живот. Тогава хващаш нещо и започваш да го работиш здраво, докато не ти хареса или не се отвратиш нечовешки, не като сега да пробваш от всичко по малко – днес си ИТ специалист, утре – мачмейкинг коуч или консултант недвижими имоти. Така че, който казва, че не е започнал кариерата си през 90-те леко със зор, може би лъже.
И тъй като моят път, както и този на много други колеги, започна приблизително едновременно с пътя на пиара в България въобще, успяхме да видим, преживеем и създадем много неща. В началото не знаехме откъде да четем. Не знаехме на кого да вярваме. Нямаше и кого да питаме. В една от първите компании, в която работих, бяха докарали презрял консултант от Великобритания, когото уж слушахме внимателно, а след някакъв брой месеци установихме, че ни е говорил пълни глупости. Нормално – нямаше как да разбереш кой е читав и кой – шарлатанин. Сега е друго – имаш много авторитети в професията, на които можеш да вярваш, от които да се учиш, с които да спориш и които да опровергаваш. И това е прекрасно. А шарлатаните винаги са се познавали по обещанията им за бърз и необратим успех. Някои хора продължават да им се връзват, но се надяваме, че и това ще израстем.
В условията на всичко това, уникално или не, моят път в пиара всъщност представлява три последователни, но и взаимносвързани пътя – този на знанието, този на спечелването и този на управлението. И трите продължават, ще видим докога.
Пътят на знаниетоВъпросното знание го придобивахме както от практиката, на принципа на пробата и грешката, а и направлявани с добро или с лошо от колегите журналисти. В началото на този път, някъде към края на 90-те години на миналия век, започнаха да излизат книги, които съществено да обогатят и концептуализират това формирано в практиката познание. Такива бяха „Ефективен пъблик рилейшънс“ на Кътлип, Сентър и Бруум, „Специални събития“ на Джо Голдблат, „Наука за комуникацията“ на Роланд Буркарт. Имаше и още, а около тях се нароиха статии на представители на оформящото се вече професионално пиар съсловие. После звездите от световната комуникационна сцена започнаха да идват и пълнеха зали с млади и не толкова млади ентусиасти, които да попиват от техния ум и опит. Това бяха Пол Холмс, Алистър Кембъл, Пол Уилис и много други. Тези форуми бяха фантастични и с друго – събирахме се пиар специалисти, запознавахме се, обменяхме опит.
Самият аз подхванах пътя на знанието още през 2001 г. с началото на докторантурата ми по комуникации. Вече доктор и преподавател, имам честта да обогатявам това знание, и надявам се, да го умножавам – дали е така, другите ще кажат. Но се захванах с важни проблеми за целия пиар бранш в страната ни и въобще – това е на първо място, измерването и оценката на ефективността в пиара (за което имам и специално разработен университетски курс), саморегулация и етични предизвикателства пред комуникациите, напоследък и свързани с изкуствения интелект. И още – фалшивите новини и дезинформацията и отговорността на комуникационните специалисти за справянето с тях.
Пътят на спечелванетоЕлегантно казано, това е практиката. За тези немалко години се научихме – повече заедно, отколкото поотделно – да печелим много неща, и то в дългосрочен план. На първо място, да печелим доверието на потребителите с чиста и автентична пиар комуникация. На второ място, да печелим клиенти – големи и малки компании, чиято професионализация вървеше с нашата и които или поставяха по-високи международни стандарти пред работата, или ние им ги поставяхме на тях, а те ги разбираха и възприемаха. Стигнахме дотам, че на един скорошен конкурс с разработване на комуникационна стратегия направо предложиха заплащане на отпадналите агенции, без това да е фиксирано предварително. На трето място – да печелим лидерите, хората от бизнеса. Ако в началото пиарът се асоциираше малко или повече с човек, който изглежда добре и върви след шефа и препредава какво прави, сега много повече стоим на масата като ключови съветници и opinion influencers. В което няма нищо пропагандно, просто даваме комуникационната гледна точка за вземаните решения.
Спечелихме и доверието на медиите, спечелихме авторитет пред инфлуенсърите. На моменти на политиците и мениджърите им се иска да сме магьосници, но пък ние спечелихме и смелостта да казваме кога можем да сме и кога не можем. В личен план – спечелих много клиенти в битието ми като специалист и мениджър в агенции и може би успях да спечеля и да натрупам авторитет, който с удоволствие да предам и на пиар професията. Защото нейният авторитет продължава да се гради от сбора на авторитетите на всички нас.
Пътят на управлението Кариерата ми в управлението на пиара на ниво професионални организации започна със сблъсък с една абсолютно безумна статия в тогавашното списание „Егоист“, озаглавена „Малоумните BG PR-и“. 19 години по-късно „Егоист“ не съществува, а професията процъфтява. Само и единствено благодарение на индивидуалните усилия на всеки един от нас и на управлението на професионалните организации, работещи за имиджа на пиара. Съществена част от моя път също е свързан с тях. В момента като председател на Българската асоциация на пиар агенциите (БАПРА), а преди това два мандата като председател на Българското дружество за връзки с обществеността (БДВО), с удоволствие и ентусиазъм управлявам процеси, довели до това бурно развитие на професията. Защото знаем, че ако направим така, че корабът да плава уверено напред в бурното море, всички на борда ще са щастливи. А това е усилие, което може да бъде направено от всеки един от нас.
Другата част от пътя на управлението е свързана с пиар агенцията „Параграф 42“. Продължаваме да се стремим да направим така, че не само да я управляваме добре, а чрез нея да управляваме развитието на пазара. Как? Като даваме предложения и реализираме кампании с висока добавена стойност, които не само ще донесат ползи, а ще имат и надяваме се, дългосрочен ефект. Това е и начинът, по който работим за разширяването на пазара, към привличането на все повече клиенти в него, които да комуникират с аудиториите и със заинтересованите страни все по-добре.
Пътищата продължават. И хубавото е, че се засичат с пътищата на много други лидери и таланти, взаимодействието с които неизбежно обогатява. И винаги тези, които идват след нас, вървят първоначално по по-отъпкани пътища, което обаче им позволява да вървят по-бързо и да стигнат по-напред.
