Как ще ги стигнем румънците?

Текстът е публикуван в бр. 6 (46) на сп. Business Global.

Автор: Стилиян Деянов

Въпросът „кога ще ги стигнем американците“ е философски, така да се каже, въпрос за „отвъдното“, и поради това може да бъде меланхолично-иронично заглавие на песен или на телевизионно предаване. Ако заменим американците с румънците, въпросът става много по-реалистичен и болезнен. 

Румъния е може би най-добрият пример за това какво България можеше да бъде, но не е. Само преди 20 години БВП на глава от населението в двете страни беше приблизително еднакъв, а те бяха тандем за влизане в ЕС. От София дори се чуваха гласове, че Румъния ни бави и ни тежи в предприсъединителния процес. Днес Румъния е достигнала 78% от средноевропейското равнище по БВП на глава от населението, изпреварвайки държави като Словакия, Гърция, Латвия, Унгария и Хърватия, а България твърдо държи последното място в ЕС с 64%. Разликата беше достигнала дори по-големи размери през 2020 г., когато процентите бяха съответно 73% и 55%. 

Въпросът, разбира се, не е само за икономиката. Сравнение може да бъде направено и в много други области и България не излиза победител в почти никоя. Пред очевидността на числата българските медии обикновено възхваляват успехите на северната ни съседка. Но лошата новина е, че в редица насоки Румъния не се справя толкова добре, колкото изглежда. Което води до още по-болезненото заключение, че всъщност България изостава, защото „успява да се справя“ дори и по-зле. 

Сходен с нашия старт при прехода, но с ключова разлика

Синхронността на „преходите“ в двете държави през последните 30 години е впечатляваща и затова сравнението е още по-интересно. Както и България, през първата половина на 90-те години на миналия век Румъния е контролирана до голяма степен от тази част от бившите комунистически елити (осъществили това, което на север от Дунава се нарича революция), които не само успяват да превърнат своите политически капитали в икономически, но и да спечелят първите избори през пролетта на 1990 г. и да запазят политическата власт поне до средата на десетилетието. Макар и под различни наименования (от Фронт за национално спасение, ФСН, през 1990 г. до Социалдемократическа партия, ПСД, след 2001 г.), партията – наследник на Румънската комунистическа партия, се утвърждава като новата партия държава и държи важните лостове в държавата – в правосъдието, в службите, в преразпределението на ресурсите. 

Голямата разлика с началото на българския преход като че ли е контролът на насилието и неговите форми на проява. В Румъния няма мутри, няма СИК и ВИС. Държавата контролира насилието още от самото начало. Вероятно това е и наследство на много по-монолитната Чаушескова РКП от осемдесетте в сравнение с фрагментираната между стопански и политически елити БКП. Падането на режима е съпътствано с кръв, затова и се нарича революция, и то не нежна. От една страна, случилото се е породено от факта, че Чаушеску, за разлика от Тодор Живков, не разбира какво точно се случва и си мисли, че разполага с ресурси да му се противопостави. От друга, извършилите преврата ликвидират физически бившия диктатор и продължават, според един от съдебните процеси срещу Илиеску, да разпространяват идеята, че в страната действат „терористи“ и след 22 декември (датата на отвеждането на Чаушеску с хеликоптер от Букурещ и практическия край на неговия режим), за да поддържат напрежение в дните, необходими им да овладеят ситуацията в своя полза. През юни 1990 г., след победата на ФСН на първите парламентарни избори и победата на бившия номенклатурчик Йон Илиеску на президентските избори, Илиеску извиква миньорите в Букурещ (мутатис мутандис, по Петър Младенов, в Румъния „танковете идват“), за да потушат протестите на демократичната опозиция в центъра на столицата, да разрушат движението, наречено на „площада пред Университета“, своеобразен румънски „Град на истината“. Жертвите са десетки, ранените стотици. Илиеску благодари на миньорите и ги отпраща. Новата партия държава налага присъствието си и овладява всички институции. Мутри просто няма как да се появят, защото държавата е показала, че контролира насилието, макар и използвайки „здравите сили на народа“ срещу „нехранимайковците“ столичани и интелектуалци. 

Отделна прокуратура срещу голямата корупция

Неслучайно, когато партията на Илиеску за първи път губи властта през 1996 г., победилата ги опозиция не може да помръдне почти нищо в страната просто защото няма институционалните лостове за това. Логично през 2000 г. социалдемократите на  Илиеску се завръщат в управлението на бял кон. Затова, когато през 2004-та ПСД губи за втори път, победителите начело с Траян Бъсеску знаят, че ако искат да извършат някаква промяна, трябва на първо място да премахнат контрола на ПСД в правосъдието и службите. Тъй като обаче правосъдната система е консервативна, а мандатите са дълги, е избрана тактиката да се изгради отделна прокуратура за борба с корупцията в особено големи размери. 

Историята на Департамента за борбата с корупцията (ДНА) е добре известна в България: множество корумпирани политици (кметове, министри, премиер) главно от ПСД, но не само, са осъдени и отиват в затвора. Лаура-Кодруца Кьовеши (главен прокурор на Румъния, след това главен прокурор на ДНА, понастоящем европейски главен прокурор) става национален герой. Някои от методите на ДНА будят съмнения още тогава (често използваните в съда доказателства се събират от тайните служби, без надлежни разрешения за използване на специални разузнавателни средства; президентът Бъсеску пък е обвиняван, че е овладял службите „с помощта на американците“). Няма съмнение обаче във виновността на осъдените, както и във факта, че присъствието на ДНА разцепва монолитността на завладяната правосъдна система и намалява чувството за безнаказаност на политиците. 

Борба между старо и ново статукво

Когато ПСД дойде обратно във властта с правителствата на Виктор Понта (2012 – 2015 г.), ДНА успешно се противопостави на опитите на статуквото да възвърне старите привички и да овладее отново правосъдието. След 2016-а обаче ПСД на Ливиу Драгня предприе фронтална атака срещу антикорупционната прокуратура и предизвика големи улични протести в защита на ДНА и независимото правосъдие. Това даде повод на президента Клаус Йоханис да заговори за нуждата от борба с това, което той нарече „червената чума“: „скъпи румънци, заедно ще удържим ПСД, партията, която нападна всички държавни институции... партията, която погази правовата държава“. Парламентарните избори през 2020 г. донесоха загуба за ПСД и мнозинство на реформаторската десница от Съюза Спаси Румъния (УСР) и на Национално-либералната партия (ПНЛ, голямата дясна партия на статуквото, която няколко пъти прави неестествени съюзи с ПСД през последните 15 години и сравнена с България, може би е най-близка до ГЕРБ – с разликата, че не е управлявала самостоятелно и не е преяждала толкова с власт, че да измести традиционната партия държава ПСД). 

Клаус Йоханис не удържа на обещанието си и само девет месеца след началото на управлението ПНЛ-УСР оркестрира разрушаването на коалицията и заместването на УСР именно с ПСД, „червената чума“, в нова коалиция на статуквото, която управлява страната и днес. Причините за това не бяха изяснени докрай, но най-вероятните, изглежда, са три: 

1. Прекаленото желание на УСР за твърди антикорупционни реформи, което би могло да подрине позициите на дълбоката държава да осъществява контрол върху политическия процес. 

2. Желанието ретроградните и ултраконсервативните кръгове в ПСД да не овладеят отново партията, както по времето на Драгня и евентуално след парламентарните избори в края на 2024 г. да се коалират с крайната десница; 

3. Огромните средства, идващи от Брюксел, да успокоят местните структури и клиентелистките мрежи на двете най-големи партии и да гарантират стабилност във времена на външнополитическа несигурност.

Очаквано, коалицията на статуквото определено не се отрази добре на демокрацията и правосъдната система, макар и да гарантира стабилност и твърдо спазване на евроатлантическа позиция след пълномащабното руско нападение над Украйна. От гледна точка на борбата с корупцията обаче, макар и положението да е значително по-добро в сравнение с времето на Драгня, румънски експерти анализатори, като например Сабина Фати от „Дойче Веле Румъния“, алармираха, че правосъдието, и в частност ДНА, са били използвани политически в кампанията за местните и европейските избори през юни 2024 година. Още едно доказателство, че демокрацията не е еднопосочен път, а постоянно усилие и контрол от страна на гражданското общество. 

Политическият анализатор Сорин Йоница коментира недвусмислено: „Не че някой си е мислел нещо друго: в румънската демокрация, надзиравана от службите, на партиите и лидерите-амулети от типа на Чолаку [председателя на ПСД и настоящ премиер] им се дава ограничен периметър за игра, в който да може да се движат. Могат да правят различни политически финтове на квадратен метър, но не и да прекрачват големите червени линии и да се захващат с хората от дълбоката държава, които са над партиите (...) Това пакистанизиране с нашивки осигурява някаква последователност и предпазва от изненади на цената на правенето на демокрацията за смях и на видимата контраселекция на върха“.

Звучи страшно и познато: напомня учудващо за България, нали? 

И все пак защо Румъния е по-добре?

На първо място, в контекста на войната на Украйна, а и преди това – поради простия факт, че влиянието на Москва в румънската дълбока държава не е толкова силно. Партньорските служби и инвеститори имат доверие в страната. 

Исторически модерната румънска държава е създадена като буфер срещу Русия след Кримската война от средата на XIX век. Румънците възприемат Русия със страх. Тя неведнъж им е отнемала територии, които те считат за свои. Страхът от „големия брат“ прави така, че дори местната крайнодясна партия, която иначе прилича много на „Възраждане“, се предпазва от открит проруски дискурс. Едно евентуално превземане на Одеска област би било стратегически кошмар за страната, която би възвърнала буферната си фронтова позиция с една Русия, стигнала до делтата на Дунава и потенциално превзела, териториално или политически, Република Молдова. 

Румънската национална идея е изградена около усещането, че държавата представлява „латински остров в славянско море“. След Версайските договори след Първата световна война тази своеобразна „Франция на Балканите“ е подсилена с присъединяването на Трансилвания, Банат, Южна Добруджа, Бесарабия и Буковина тъкмо с идеята да бъде защитник на Европа. Дори по времето на комунизма Румъния се отдалечава от Москва и се опитва да води самостоятелна политика в рамките на източния блок. Заедно с Албания, страната единствена не праща войски в Прага през 1968 г. Френският президент Жискар Д‘Естен и американският Ричард Никсън посещават Букурещ. КГБ, разбира се, има връзки със „Секуритате“, румънските комунистически тайни служби, но те са много по-слаби в сравнение с българската „Държавна сигурност“, което е видимо и до днес. Езиковата бариера също намалява влиянието на Москва. 

В този смисъл отговорът на въпросите защо основните бази на НАТО са в Румъния или защо Букурещ получи одобрението да купи Ф-35, е пределно ясен: партньорските служби имат доверие, че скоростната кутия на самолета пето поколение няма да стигне на втория ден в Москва.  

Големи улични протести предизвикаха през 2016 - 2017 г. опитите на управляващата Социалдемократическа партия на Ливиу Драгня да ревизира антикорупционното законодателство. Протестиращите използват затворнически чучела на Драгня и други висши управници.

На второ място, макар и много да прилича на България, в Румъния има неща, които все пак не могат да се случат. Краденето на многомилионни бизнеси чрез груб натиск от олигарси е едно от тях*. Неразследването на възможни престъпления, за които има публично налична обилна информация, е друг пример. 

На трето място, дори и да я има, ръководната роля на дълбоката държава не е нещо, с което да се парадира. На никой политик не му е хрумвало да се хвали с откровения от рода на това, че който контролира медиите и правосъдието, контролира държавата. Дори и да са само привидности, привидностите в Румъния са важни. Парадоксално, но това играе роля за демократизирането на едно общество – както след Хелзинкските споразумения, когато страните от източния блок някак си са принудени да спазват определени човешки права, след като сами са твърдяли пред световната общественост, че Западът е този, който трябва да взема пример от тях. 

Като подточка тук можем да дадем пример с двете най-големи партии на статуквото, ПСД и ПНЛ, които се стараят да се отърсят от досегашните си образи на формации, ръководещи клиентелистки мрежи по места и разпределящи национални и европейски ресурси към тях. Едната се опитва да го „играе“ модерна лява партия (макар да не може да бъде либерална, защото я е страх електоратът ѝ да не я накаже, а и по вътрешно убеждение на повечето ѝ ръководители). Другата се представя за пряк наследник на едновековната ПНЛ, управлявала Румъния през по-голямата част на първата половина на ХХ век (и тя също, разбира се, разпространява повече национални и консервативни послания, тъй като електоратът в Румъния е консервативен и вляво, и вдясно). И в двата случая и самите партии, и избирателите знаят, че новият имидж не отговаря много на истината, дори съвсем, но пък привидността е важна и магически помага. Всъщност не е ли добре, че ГЕРБ, ДПС и самият Пеевски го „играят“ евроатлантици? – самозадължаването да се придържаш към някакъв образ, бил той и нереален, може да прави чудеса. 

На четвърто място, чувството за институционалност и законност. Стопанският историк Румен Аврамов описва в едно свое изследване погрома срещу понтийските гърци в Поморие в началото на ХХ век: българите от съседните села набират гняв и един ден влизат със сопите в града, запалват го и изгонват гърците. Почти в същото време в румънска Северна Добруджа има подобен проблем с местните понтийски гърци. Румънците решават въпроса много „по-европейски“ – създават закони, които правят живота на местните гърци непосилно труден, и те сами напускат. 

На пето място, има разлика между това да трябва да си близо до службите или до една от партиите държава (ПСД и стремящата се към този статут ПНЛ), за да правиш нещата по-лесно, и това да трябва да си близо до, да речем, един скандален у нас политик с инициали ДП, за да си в службите и да правиш нещо по-лесно... или въобще да го правиш.

Вместо заключение ще завърша с един случай от Евро 2024. Лаура Кьовеши отива на мач в Германия, с трамвай. Трамваят е пълен с румънски фенове, които започват да скандират името ѝ и да си правят селфита с нея. Ако чуете, че някога, някъде, в някой трамвай някой от наследниците на Цацаров, Гешев и Сарафов е бил посрещнат с овации (може и да не е на финали на Европейско първенство, да не искаме твърде много), може би и България вече няма да е това, което все още, за съжаление, е. B

* В началото на 2023 г. от румънския застрахователен пазар беше изхвърлена българската компания „Евроинс“, чието дъщерно дружество там държеше най-голям дял от автомобилните застраховки. Собственикът на компанията обвини румънския застрахователен надзор в умишлен фалит на дружеството и опит за разчистване на бизнеса. Местен съд потвърди решението на надзора, а международен арбитраж в София наскоро прие за основателни претенциите на българската компания. (Бел. ред.)