Не виждам идеите в литературата. Другаде ги виждам

Текстът е публикуван в бр. 4 (44) на сп. Business Global

Интервю  Гергана Димитрова
Елена Алексиева има докторска степен по семиотика/литература с тема „Екзистенциалната семиотика в романите на Дон ДеЛило и в „Горски цар“ от Мишел Турние“, преводач от английски e, но преди всичко писателка, която от години печели награди за литература в България. През последните месеци тя няколко пъти се включи в дискусии за ролята на жените в литературата. Това беше и основната тема на нашия разговор. Нейната позиция обаче е различна от обичайната, която сме срещали, откакто се появи Me too.

Има ли превес на литературата, писана от жени, през последните години – като количество, като качество, като реклама, също и като предпочитание за четене на тип литература?

Трудно ми е по някакъв дори приближаващ се до обективното начин да отговоря на толкова конкретни въпроси, които изискват освен да имаш твой личен поглед, но и мнение, което е силно субективно, вероятно и статистика. Мога само да кажа какви са моите лични усещания. С уговорката, че е напълно възможно да са подвеждащи, и с втората уговорка, която всъщност трябва да дойде като първа, че аз съм един доста, доста откъснато и настрани живеещ човек – литературно, пък и всякак, си вървя в някакви свои посоки, свои пътища, преследвам си мои идеи, така че консистентно цялостен поглед нямам.

Количествено жените определено са повече – човек няма нужда да чете по тази тема, достатъчно е да мине или да минава редовно през книжарниците и да види колко са жените автори, колко са мъжете.

За качеството не мога да кажа, защото по принцип нямам добро мнение за излизащата сега или в някакъв малко по-широк обхват от време, но все пак съвременна литература. И имам недобро мнение, защото това, с което аз лично се сблъсквам, ме кара да спра да чета и да търся другаде, много често извън литературата.

Непрекъснато се сблъсквам с феномена, който за себе си съм кръстила „добре написано нищо“. Има доста хора, които пишат много добре и това, което пишат, на мен не ми говори абсолютно нищо. То е или ужасно тясно като личен опит, който обаче се споделя отново и отново от десетки, стотици автори – едно и също, едно и също, хора, които живеят в собствените си кутийки и смятат, че светът започва и свършва с тях. Те не изпитват абсолютно никакво любопитство извън тези свои собствени кутийки. А немалко от тях пишат добре. Но какво от това? Предпочитам някой да пише калпаво, но това, за което пише, да прокарва просека към света, която е чудна, чужда, невероятна. И докато чета зле написано за нея, аз започвам да я усещам ако не като своя, то да се изумявам от това, че тя е също толкова валидна, колкото много други, които съм приела за себе си.

Та, откъм качество не мога да кажа, че виждам някакви съществени преимущества на авторите по пол. Всички попадат в по-обща категория.

В българската литература, но това не е само женска черта, открай време има една такава тенденция да се смята, че стойностната, сериозната литература, тая, която има тежест, или тази, която заслужава да бъде окачествена като сериозна, винаги трябва да бъде драматично-травматична, някакви трагедии да се разиграят, да се скубят коси, ризи, някой да бъде посечен, бясно преследване и не знам си още какво. Във всякакви формати – лични, исторически, съвременни, минали. И когато се излезе от тоя доста странно как възникнал канон, всичко, в което има ирония, поглед отстрани или се опитва да избута стените малко по-далече една от друга, още повече пък пода и тавана, става странно, неразбираемо и недотам сериозно. А иронията и сарказмът да не бъдат приемани насериозно в рамките на една литература и на една култура, въобще да не бъдат виждани като нещо повече от средство за забавление, на говорене на смешки, е много лоша диагноза за хората вътре в тая култура. И понеже говорим за литература, липсата на чувство за хумор е повсеместна и сред пишещите жени, и сред мъжете.

А можем ли да приемем, че има мъжко и женско писане?

За съжаление, има. Някак си действителността го показва. Отделно от това, че има жанрове, в които пишат основно жени, които аз дори не знам как се наричат. Не говоря за „чиклит“ или любовни романи. Има връщане към някакви традиции, което сега е модерно, някакви там приказчици, рецептички, баби с ракли и не знам си какви глупости. Това е абсолютно женска работа. Но в голяма степен травматичните детства, момичешки, момчешки, основно момичешки – това са типично женски теми и преобладаващо са женски интерес. И това вероятно си има причини. Но разделянето на литературата по полов признак е страшно, страшно пагубно и това е нещо, което у нас дойде по абсолютно изкилиферчения начин, по който много често идват такива понятия в нашата култура. То обикновено става тогава, когато някой, обикновено поради недостатъчна подготвеност или по някакви други причини, ги разкачи от оригиналния им контекст, от оригиналните им концепции и просто ги плъзва.

Женското писане влезе по линия на джендър теориите, феминистките теории допреди 90-те години ги нямаше. Никой не си направи труда да обясни ясно, конкретно и достъпно за широката общественост защо, въз основа на какво едно писане евентуално може да се нарече женско или мъжко? Влезе буквално – жените пишат по женски, а мъжете пишат по мъжки. Това, първо, е страшна глупост, и второ, има пагубно значение за литературата и за литературния контекст, който и без това е калпав и винаги е бил такъв у нас. И като го разделиш и по този начин, и то вече не отива наникъде.

За мене има добра и лоша литература и някъде там по средата е това „добре написано нищо“, за което казах преди това, което чисто технически няма как да се съотнесе към калпавата литература. Но пък от друга страна, като не ти казва нищо, колкото и добре да е написано, няма как да е добра литература. Така че обективно има женско и мъжко писане, субективно е измислено от някакви хора. Според мен то беше вкарано, за да обслужва някакви нови за България и вече отдавна започнали да мухлясват там, откъдето дойдоха, академични интереси – просто се появиха хора, които решиха, че ще правят кариера с тия неща, и направиха, и това им беше удобно. Джурка се една такава манджа, че ако авторът е с някакви външни полови белези, присъщи на единия пол, той прави литературата характерна за тоя пол. А не би трябвало да има и всъщност няма, защото винаги, когато съм имала някакъв по-пряк или по-опосредстван досег с други литератури или литературни среди и хора в тях извън България, нито съм видяла, нито съм прочела някой да говори по тоя начин и да дели литературата на такъв принцип.

Като че ли още отпреди времето, когато Вие сте започнали да пишете, има мъжко хегемонство в литературата в България. Старите български писатели приемат ли възможността жената да може да пише?

Има мъжко хегемонство. И по никакъв начин не противоречи на това, за което си говорим до момента, просто защото тези две явления, ако и като формулировка да изглеждат полюсни или поне на голямо разстояние едно от друго, всъщност те се отнасят до една и съща форма на неприемане или омаловажаване. Но не само.

Аз започнах да пиша като тийнейджърка. Публикувах първата си книга на 19 години, през 1994 г. И тази нагласа до неотдавна изпитвах и върху себе си. И това, че съм престанала да я забелязвам, или вече не я чувствам така, подозирам, че се дължи не само на това, че вече нито съм млада жена, нито съм млад автор. Благодарение на вече почти 30 години стаж в литературата не ми пука така, както преди време. В личен разговор наскоро споменах, че в момента мога да набия всеки. Но защо човек трябва да се окаже в такава позиция – да порасне, да стане голям, за да може да набие всеки? Или да не му пука? Трябва ли да си поставен в ситуация, продължаваща във времето, която да те доведе до това да не ти пука, че да си писателка, не е било окей през цялото това време.

Много е сексистко отношението в литературата. Обаче за разлика от къде другаде? Цялото ни общество е дълбоко и примитивно сексистко.

Това настъпление на женски автори среща много сериозен отпор от мъжете. Но факт е, че действително количеството на мъжете писатели намалява. Възможно ли е причината за това да е, защото в литературата всъщност има много по-малко пари, отколкото в други сектори?

Има и други места, където в литературата пак няма пари. Ама те не са чак в такова огромно нямане, каквото е тука. И освен това там, като стигнеш някакво ниво, вече започва да има пари. Докато тук това го няма. И продължавам да се чудя при това положение защо толкова много хора искат да пишат, и то хора, на които, като им отвориш книгите, е много ясно, че пъпът им определено не е хвърлен в писането. Ако гледаме от материалната му страна, а защо пък да не гледаме и по този начин, литературните занимания според мен са за хора, които са достатъчно добре обезпечени материално по един или друг начин. Или семейството им е такова, или имат такъв партньор, или просто имат някаква професия, която ги храни, пък не им изяжда всеки божи ден по 12 – 14 часа, и могат да си позволят да пишат. Другият вариант е на хора, които го правят от пълен идеализъм – така както трябва да се прави. Като във всяко изкуство, като във всяка наука и в много други области. Но с гол идеализъм, ей богу, не се издържа дълго. И то не е само защото нещо трябва да се яде и да се пие. Въпросът е, че да бъдеш една самозахранваща се система в среда, която изпитва дълбоко презрение и подозрение към всичко идеалистично, каквато е нашата – можеш да го правиш година, две, три, пет, десет... С времето това става ужасно трудно, психически изтощаващо е.


Премиера на романа „Вулкан“ от Елена Алексиева с участието на Георги Ангелов

Така че нямам отговор на въпроса защо има толкова много жени, че и мъжете били по-малко. Ами че и жените имат нужда от пари. От друга страна пък, все си мисля, че не е лошо това, че в нашата литература няма пукната стотинка, защото може би в по-дългосрочен план ще останат само тези, на които наистина пъпът им е хвърлен в писането и това като цяло ще се отрази по-добре на качеството. Защото какво значение има мъже ли пишат, или жени? Ако говорим за добра литература, голям брой мъже и жени, независимо от пропорцията между тях, могат със същия успех да създадат една доста скапана литература.

„Букърът“ на Георги Господинов успя ли да отвори вратите за българската литература към света? Или си остава негов личен успех?

Аз по принцип поддържам тезата, че всяка една такава награда – не че имаме друга, съизмерима с тази на Георги, всяка една такава награда е лична, въпреки че зад онова, което наричаме литературна индустрия, стоят много хора. Зад един автор стоят издатели, агенти, реклама, критика... Всички тези неща са много по-оплетени помежду си, отколкото един читател може да си представи. Това наистина е машина с много, много елементи, с много намесени хора, с много роли. Напълно възможно е един сам по себе си гениален автор, написал гениална книга, никога да не се види, за нея никой да не разбере. Ясно е, че се случва непрекъснато. Това е масовият случай.

Но така или иначе, когато се получи награда, каквато и да е тя, тя е лична. Защото в крайна сметка, каквато и машина да стои зад едно име и зад една книга, тя е за човека, който е написал книгата, нали? Толкова по-добре, че тя е била оценена и е получил тая награда. За мен беше доста нелепо, че още като му дадоха наградата, и всички скочиха и почнаха да цвърчат какъв голям успех било това за българската литература и как цялата ни литература ще цъфне и върже.

Не, това е много голям успех за Георги Господинов и така и трябва да бъде. Не може едно име да бъде влекач на цяла една литература след себе си, съставена от много голям брой други имена и други книги. Нещо повече, страшно е нечестно да обесиш на врата на човека една национална литература и да му кажеш „ето тука, благодарение на твоето постижение, малко ще ни извадиш от гьола, в който сме затънали“.

Дали обективно има интерес? Най-вероятно има, защото това е пак някаква форма на реклама, някаква форма на разчуване. Защото до съвсем неотдавна в най-различни държави, доста по-развити от нас, общо взето съществуваше мълчаливата нагласа, че е странно, че българите знаят да пишат, че изобщо са грамотни, камо ли пък, че пишат там някаква литература. Като че ли вече сме в друга фаза. От там нататък обаче какво ще се случи, първо, никой не знае, и второ, нито Георги Господинов, нито друг български автор, който евентуално би се изстрелял толкова напред, могат да ни го гарантират или да ни го уредят. И няма нужда да го правят. Но това са пак нашите комплексарски реакции след тая награда. Ще дойде един автор и ще ни спаси със своя личен успех. Ама защо? От къде накъде?

Как се промени световната литература през последните десетилетия?

Аз не следя световната литература, но имам усещането, че западноевропейската литература много страда от политкоректността – по начина, по който се пише или се говори, което винаги си личи в литературата, как си прехапват езика да не изговорят дума, която е обидна за някого. Обидно е това, което влагаш в една дума. Има еднозначно обидни думи, но те не са толкова много. Цялото това самовъзпиране се вижда ясно в литературата. Смятам, че живеем във времена на изключително тежка цензура. Тя дори не е автоцензура, но цензурата работи най-добре, когато слезе на подсъзнателно ниво. И доведе до това, че литературата престана да бъде този бич божи, който до късно през ХХ век тя беше. В момента литературата в огромната си преобладаваща част е още един източник на развлечение, стана декоративно изкуство. Да, понякога това декоративно изкуство е много изкусно направено и това само потвърждава неговата декоративна стойност. В онова, което литературата казва, тя е толкова необратимо архаична, толкова изплашена, толкова се наложи понятието за успех, а той винаги е външен – пари, награди, потупване, преводи.

Не мога да кажа за испаноезичната, те винаги са по-различни от нас.

Възможно ли е да се появи автор като Фокнър или Сол Белоу в свят, в който писателите пишат така, че книгата им да се филмира после?

Не знам. Защото в крайна сметка да се появи такъв автор, с такъв мащаб, няма да е толкова невероятно, всъщност може и да има такъв писател, не знаем. За да го узнаем като читатели обаче, въобще като хора, ние трябва да имаме нужда от такъв автор – иначе няма да го разпознаем, няма да разберем какво ни казва. И се опасявам, че вече сме там – тези наши способности вече са закърнели и са закърнели, защото вече гледаме на литературата като средство за интелектуално развлечение, себеутвърждаване. Защото четем някакви важни, препоръчани книги и се чувстваме готини, че ги четем. Но нещо друго правят ли тези книги с нас? Все по-малко виждам хора, с които барем една книга нещо да е направила. А някои от тях четат като луди. Не виждам идеите в литературата. Другаде ги виждам.

А в днешния свят възможно ли е писател като Фокнър да постигне успех?

Вижда ми се невероятно, ние нямаме нужда от него. Ние няма да го разпознаем. Но защо ни е друг Фокнър, вече имаме един. А колко хора днес го четат? Говоря за четящи, които се занимават с литература. Вероятно са го чували – известен американски автор, който има Нобелова награда за литература и който е супертруден за четене и затова не го пипаме. Защо ни е друг Фокнър, като ние този не можем да смелим? Че книгите оставали вечно, че един автор приживе може да не бъде оценен, но пред него е вечността – това са глупости. Колкото примери има за това, много повече примери има за обратното.

Второ, това днес технически ще бъде все по-трудно – да остане материален ръкопис – там има шанс да бъде открит някой ден, файл е трудно да се запази. Една дълга и важна епоха в съществуването на литературата и нашите отношения с нея приключи. Какво следва от тук нататък, нямам представа.