Ако има рай

Текстът е публикуван в бр. 2 (42) на сп. Business Global.

Ани Хира                                                                          Ани Хира е бизнес консултант човешко развитие. Работи в малки и големи организации за подобряване на управленските практики, работната атмосфера и взаимоотношенията за повече устойчивост и развиваща среда в екипите. Тя е с икономическо образование, но винаги се е вълнувала от хората и има придобити редица сертификати, свързани с личностно развитие, комуникация, психология. Участва активно като ментор и доброволец в организации, които подкрепя, и вярва, че всеки може да бъде „агент на промяната“.


„Ако има рай“ е заглавие на песен на Графа и малко неочакван въпрос, когато става дума за работното място. Има ли там рай? За някои – и мениджъри, и служители, няма такъв въпрос. За други – той вече е минало.

Спомням си първия ми работодател, бях на 19 години и ми удържа 10% от заплатата, защото не му бях преместила квадратчето на календара в кабинета. Тогава за мен това беше много абсурдно, а сега – още повече. Ако днес някой начинаещ в работата младеж го глобят за такава глупост, едва ли ще остане и ден. В друга ситуация, на същото място, бях уволнена, защото не съм намерила определен човек, който просто беше отишъл в обедна почивка (годината бе 1999-а и мобилните телефони бяха рядкост). Още тогава усещах, че това е нелепо, и знаех, че


искам да работя за това


то да се промени. В днешно време сме толкова презадоволени, че всичко приемаме за даденост. И лесно забравяме, че благата се ценят, когато сме работили за тяхното създаване. Имаме всички предпоставки да се чувстваме като в Рая, но сякаш нещо липсва?

Има ли Рай на работното място? Последните години говорим за работата и живота ни като Преди и След Ковид. И е факт, че бизнесът, хората и това какво ни е важно, се промени из основи. Работната етика, норма и присъствие в офиса придобиват нов смисъл и значение. Голяма част от компаниите правят опити за връщане на служителите, но май не се получава толкова успешно, колкото им се иска. Обяснението се крие в това, че когато хората веднъж открият ползите от гъвкавото работно време и виждат, че дава резултати в дейността на организацията и е в интерес на техния личен баланс, е трудно да им бъде отнета тази привилегия.


Свободата като висша ценност


сякаш все повече придобива превес над това да се съобразяваме с изискванията на работодателя особено когато сме материално задоволени и не толкова зависими от точно тази работа.

Друга тенденция, която забелязвам, е, че младите са все по-необвързани и трудно създават дълготрайни отношения вътре в организацията. Това пречи на дългосрочното планиране и ангажираност, а още по-малко създава предпоставки за усещане на принадлежност. Ако преди време да създадеш приятели, среда, а защо не и семейство на работното място, е било нещо нормално, както и да се задържиш на едно работно място 10 – 15 и повече години, то днес тази граница рязко е спаднала. Радваме се, ако успеем да задържим служител за 2 – 3 години. Необходимостта от гъвкавост, разнообразие, смисъл, както и достатъчно свободно време, което се инвестира в лични хобита и интереси, сякаш измества тежестта на това да работим, защото искаме да се развиваме професионално, да растем по корпоративната стълбица и да оставим трайна следа от труда си. Времето е такова, че утрето не е гарантирано на никого и това да не сме обвързани по начин, който да ни ограничава, сякаш става водещо. Не живеем, за да работим, а работим, за да живеем.

Как това се обвързва с въпроса „има ли рай на работното място“? Моето вярване е, че Рая и Ада сами си ги създаваме първо в нагласата към това, което правим, и начина, по който допринасяме за едното или за другото. Това се допълва и от


връзката да Правиш, или да Бъдеш


и Раят би могъл да съществува на работното място, когато са налице няколко условия:

- ТОВА, което Правиш, е свързано с основните ценности на това Кой си ти. Дали работата ти носи смисъл, удовлетворение, развитие, а защо не и удоволствие? Това да се чувстваме полезни, допринасящи, оценени, зачетени, добре платени и обгрижени на работното място, са предпоставки, гарантиращи високо ниво на удовлетвореност. Как това се постига, разбира се, е друг въпрос и той е двустранен процес на идентифициране и позициониране на правилните хора за правилните места. Тук ключова роля имат мениджърите – да са чувствителни и бдителни за това от какво имат нужда, на какво са способни и какъв потенциал крият техните служители. Може да звучи утопично, но на практика в малки екипи или организации, където е постигнат добър синхрон, има открита и редовна комуникация за това кой какво прави и за какво отговаря, както и здравословна работна хигиена (тук имам предвид морално-етични норми и нормални човешки отношения).


Вярвам, че е напълно постижимо


- СРЕДАТА се оказва също изключително важен фактор – както мястото, на което прекарваш основната част от времето си, но най-вече хората, с които си обграден. Има теория, че това кой си ти, се определя от петимата човека, с които най-активно общуваш в ежедневието си. И това е толкова логично, защото като социални и емоционални същества ние си влияем и с хубавото, и с лошото. Ако си обграден от добронамерени, интелигентни, дейни и активни хора, които те вдъхновяват, карат те да се чувстваш приет, провокиран по начин, който вади най-доброто от теб, съвсем естествено ти се иска да си по-добър. Ако си обграден от мрънкачи, оплаквачи, отказващи да поемат лична или каквато и да е отговорност, то дори да не си такъв, ако такава среда и поведение биват толерирани, неизбежно се принизяваш, за да се „изравниш“ със средата. В първия случай работиш да подобряваш себе си, а във втория или залиняваш, или си тръгваш, когато си осъзнал токсичността на тази среда. Тук ролята на мениджърите е да изграждат такава фирмена култура, която поощрява доверието, споделеността от личен опит, поемането на отговорност чрез личен пример и изграждане на отношения, които не са само формално обосновани. Това да се стимулира повече говорене за нещата, които вълнуват хората, които ги вдъхновяват, провокират и замислят, така че да искат да водят по-качествен начин на живот, е предпоставка да се гради среда, в която хората


не са просто колеги, а истински приятели


Работата с такива хора, които са единомислещи и от „една порода“, е притегателна сила и в тези екипи вече не парите играят водеща роля, а хората.

- РАЗНООБРАЗИЕ, придобивки и други допълнителни характерни за организацията вътрешнофирмени активности също допринасят за създаване, поддържане и стимулиране на благоприятна работна среда. Всеки иска да се чувства специален и ако човек знае, че на неговото място се случва нещо, което никъде другаде го няма, а е „запазена марка“ и е нещо, което наистина те кара да се гордееш и даваш за пример, то със сигурност и чувството за принадлежност ще бъде по-силно. Колко са организациите, за които сте си казвали „Искам да работя там, защото имат, правят, или проста са …..“ – оставям вие да допълните изречението, защото на всеки са му важни различни неща. Затова е нужно, когато правим проучване за работните места, на които кандидатстваме, да сме наясно какво се случва отвътре, какво на тях им е важно и какви практики имат, за да задържат служителите си дългосрочно. Това е отново много пряко свързано с културата в самата организация, с ценностите на хората, които управляват, както и с начина, по който всеки в екипа допринася подобни практики да бъдат живи и приложими.

Много се изненадах, когато осъзнах, че за емоционална интелигентност говорим едва от 30-ина години, защото днес това се приема като норма и нещо съвсем естествено. Замислих се, че това е преход на мисленето, с който не сме се сблъсквали преди, и принципите на работа, които изповядвам аз, са тотално различни от тези, които ще са валидни за децата ми. Въпроси като „Как се чувстваш?“, грижа за ментално или емоционално здраве са били немислими допреди 50 години. Всеки е правил, каквото е било нужно, за да се прогресира, и никой не го е било грижа какво се случва във вътрешния ти свят. Днес тези неща не са за пренебрегване и допускам, че тази нова форма в уравнението го прави по-сложно за решаване. Вярвам, че добрите мениджъри на бъдещето ще са полупсихолози, защото става все по-нужно да познаваме човешката природа отвътре – кои са стимулите, мотиваторите и елементите на свързване, които ни позволяват да разбираме как се обосновават решенията, които вземаме. За мен бъдещето е в това да търсим баланс в това кои сме днес, как функционира светът около нас, какво е нужно да придобием като нови умения и кои да преработим. В същото време, за да има стабилност, е нужно да имаме ясна рамка, поемане на отговорност, желание за принос, упорита работа и най-вече стремеж към развитие и желание за


свързване по човешки


Сещам се за един цитат на Чингис Хан, който казва: „Тежките времена раждат силни хора. Силните хора раждат лесни времена. Лесните времена раждат слаби хора. Слабите хора раждат трудни времена“. Струва ми се, че с поколението Z сме на етапа, в който сме създали прекалено лесни времена от гледна точка на изобилие, възможности, избори, което за тях допускам, че не е толкова лесно, колкото ни се струва. В същото време характер се изгражда, когато човек преодолява трудности, учи се на дисциплина, постоянство, търпение, а не чака бърза и лесна печалба, мениджърско заплащане без опит и знания и претенции без основание. Те ще се сблъскат с различни от нашите трудности и ще продължават да ни предизвикват по неочаквани начини. Иска ми се също да вярвам, че ще имат куража, смелостта, готовността и волята за създаване на наистина по-добро бъдеще за тях и техните наследници, решавайки все още неидентифицирани за тях проблеми. Какъв би бил техният Рай, ми е трудно да гадая, но ако са достатъчно разумни, активни и човечни, оставам оптимист, че


ще го създадат с повече лекота


и иновативност от нас, защото носят различна обремененост и по-свободно мислене.

От призмата на моята работа с хора и организации смея да твърдя, че Раят на работното място е възможен, когато хората се чувстват на мястото си, трудът им бива зачетен, личността им е приета и има лекота и свобода в общуването на всички нива. Това се постига с работа, желание, постоянство и непрестанна инвестиция не толкова на средства, колкото на отношение. Не са много лидерите, които имат време, разбиране или желание да се вглеждат толкова в хората, но вярвам и наблюдавам, че онези, които го правят, са изградили наистина непоклатими екипи, стабилен и процъфтяващ бизнес и завидна работна култура. Така че Раят е все още на отделни островчета, но самият факт, че го има, е доказателство, че е възможен. И за финал вярвам, че с мислене от типа WE over ME (НИЕ е повече от АЗ) бъдещето е в изграждане на общностно мислене и такова, в което всеки има своята задача, място и роля в сътворяването на желания Рай.

Мъдростта на вековете

„Тежките времена раждат силни хора. Силните хора раждат лесни времена. Лесните времена раждат слаби хора. Слабите хора раждат трудни времена.“  Чингис хан