Не забравяме, не отмъщаваме

Текстът е публикуван в бр. 40 на сп. Business Global

Захари Карабашлиев е роден във Варна през 1968 г. През 1997 г. заминава за САЩ. Завръща се в България през 2014 г., когато е поканен за главен редактор на издателство „Сиела“. Освен на романите „18% сиво“, „Хавра“ и повестта „Жажда“ е автор и на сборниците „Кратка история на самолета“, „Симетрия“, „Откат“, на есета, пиеси и сценарии. Последната му книга е романът „Рана“, излязъл в края на тази година, в който се пресъздава драмата на българите през Първата световна война и предшестващия период на междуцарствие в Тракия.
Носител е на наградите „Роман на годината“ на фонд „13 века България“ и на фондация „ВИК“, на Националната награда „Христо Г. Данов“, на отличията „Хеликон“, „Цветето на Хеликон“, „Комунитас“, на театралната награда „Аскеер“ и др. Негова белетристика е превеждана и издавана в САЩ, Франция, Германия, Полша, Турция, Словакия, Хърватия, Сърбия, включена е в американската антология „Най-добрата европейска проза 2018“, а пиесите му са поставяни у нас и чужбина.

Защо толкова малко знаем и толкова малко се интересуваме от Първата световна война, която е най-голямото военно усилие на Третата българска държава? Заради Ньойския договор ли, заради краха на идеала за обединение на всички български земи?

Най-вероятно защото в тази война можем да видим на какво е способен един няколкомилионен народ, когато е убеден, че воюва за справедлива кауза и единен. Тази война е само трийсет и няколко години след Освобождението и цели пет века и половина, откак сме имали своя собствена държава и армия. Тази Първа световна война е според мен продължение на националното ни Възраждане (с други средства), както и негов трагичен край. Знаем малко за ПСВ, защото комунистическите ни учебници не искаха нищо да помрачава славата на Червената армия „освободителка“. Изличаваха всяка памет за българската военна слава, а каквото не успяха да уйдурдисат и изкривят, просто го измълчаха. След 1989 г. нямаше воля за иситинска промяна, нямаше реална декомунизация — така инертността на системата и човешкия калпазанлък удължиха забравата.

Впрочем за Междусъюзническата масово също се знае много малко, особено за българските грешки и вини. В „Рана“ проблемът за страданието сякаш „се снема“ така – то не трябва да се помни, но миналото трябва да се знае.

Да. Българските грешки през 1913 г. трябва да бъдат анализирани. Най-голямата, разбира се, е, че заради малкото, което сме можели да преглътнем,  сме загубили голямото, без което не можем.

Освен това — страданията, които понася българското население в Одринска и Беломорска Тракия, в Македония по време на реокупацията и безвластието, са неописуеми.

Може би едно от посланията на романа е, че едновековната болка от нашите национални провали и страдания вече е отшумяла, но ние трябва задължително да се връщаме към това минало с пълното познание и съзнание за него, за да можем по-мъдро да градим бъдещето си?

Докато бях на среща с читатели в Стара Загора, една възрастна жена, наследник на страдалци бежанци, каза: „Ние тракийците имаме свое верую: Не забравяме, не отмъщаваме“. Аз мога да приема това и като национален девиз.

Прототипи на героите в романа са действителни исторически личности, а Сава удържа цялото повествование в един много плътен, човешки образ. Сещате ли се за други такива трагико-героични образи в нашата литература, чийто безспорен патриотизъм обаче сякаш е подчинен на един отвъднационален хуманизъм?

Не. Или не се сещам.

Можем ли като читатели ретроспективно, чрез героите на романа, да постигнем историческо помирение със съседите си – турци, гърци, румънци, сърби?

Разбира се. Ние се радваме на мир днес — етнически, религиозен, политически. Но трябва да вървим и към това, което вие споменавате във въпроса си  — помирение. То е духовният аспект на мира. И е лично. Случва се в сърцето.

Защо предците ни, мнозина от които са били ако не свидетели на Освобождението, то поне са били закърмени с признателност към освободителката Русия, са могли така непоколебимо да воюват срещу нея и да побеждават войските ѝ, а днес обществото ни е толкова дълбоко разделено по въпроса за руската агресия срещу Украйна? Или трябва не просто да сме в два различни военни лагера, а руснаците отново да нахлуят в Добруджа, за да сме единни срещу тях?

Защото предците ни са воювали на собствена територия, зашото са защитавали своя народ, имот, земя, свобода. Никой не е тръгнал да се бие с Русия — те са дошли да ни „освобождават“ от Добруджа. Дори най-големият русофил в литературата ни, Дядо Вазов, е покрусен:

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?

Обществото ни е разделено от десетилетия злонамерена пропаганда, водена от Русия срещу всяка бивша соцстрана, но особено срещу най-най-близкия съюзник във войната срещу „капитализъма“. Сигурно най-близкият сателит (каквито сме били ние) е подложен на най-силно притегляне. Но вижте, и Украйна беше покварена от руска пропаганда преди войната. А какво се случи, когато ги връхлетя „руският мир“ — обединиха се.  Дай Боже, никога да не ни се налага да се обединяваме по такава причина. Можем да се отскубнем от съветската/имперска орбита и без да даваме човешки жертви.

Ако националният идеал на българите през XXI век вече не може да е обединение на територии и население, какво за Вас следва да е нашето национално верую днес и утре?

Добро образование с цел личностно усъвършенстване и обществено благополучие.

С богатата драматургична динамика на романа смятате ли, че той би бил добра основа за сценарий за филм или сериал?

Вероятно.

---

Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!