Въпреки отрицателните оценки на „Дякон Левски“ и „Ботев“ Максим Генчев успява да намери средства за нови два проекта на историческа тематика
Текстът е публикуван в бр. 1 (29) на сп. Business Global
Горан БлагоевСъвременният или постмодерният художествен прочит на историята изглежда като огромен морски бряг, осеян с отломки от различни стилове, епохи и предназначения. Още в класическата античност обаче историята, редом с астрономията, са единствените науки (според съвременните критерии), които имат музи, подобно на почитаните от елините седем изкуства. Щом историята си има муза – Клио, ще рече, че тя може да бъде не само наука, но и творчество. А във всяко творчество художествената интерпретация не е просто позволена, задължителна е. Така всичко си идва на мястото в съвременния художествен прочит на историята. Но тогава защо игрални, художествени филми като „Дякон Левски“ и „Ботев“ например пораждат толкова много отрицателни критики?
Ден преди телевизионната премиера на „Ботев“ по БНТ преподаватели, писатели, общественици се събраха край паметника на Щастливеца на столичната ул. „Витоша“ – отбелязаха 160 години от рождението на Алеко Константинов. Надсловът им беше „Изберете патриотизма на Алеко или патриотизма на Бай Ганьо“, а събирането – обявено и като протест срещу „подмяната на патриотизма“. Стояха някак си самотно в потока от празнични минувачи. Изглеждаха като племе, племе от интелектуалци. Посланието им почти остана нечуто за целокупното общество – цитираха го единствено сайтовете за качествена публицистика и в един-единствен новинарски репортаж на популярна телевизия. Ден по-късно за пореден път имахме повод да разберем защо посланието срещу „подмяната на патриотизма“ се оказа глас в пустиня.
Алеко срещу Бай ГаньоВ праймтайма си БНТ предложи алтернативата на Алековия патриотизъм – като едно кинематографично калоферско ледено хоро за Йордановден в аванс. Хоро, което през последното десетилетие ерозира онова, което наричаме класическа народна традиция и самото то се превърна в традиция, при това с пандемичен характер. Тенденция, която съответства на творческите апетити на създателите на „Дякон Левски“ и „Ботев“ – въпреки отрицателните оценки режисьорът им успява да намери средства за нови два проекта на историческа тематика. Може би подготвя и пети?! Ще рече, че Максим-Генчевите кинематографични мании са подхранвани от съвсем неслучайни стожери на патриотичното. И тук стигаме до разделителната и по никакъв начин възможна за примиряване „подмяна на патриотизма“. Алеко срещу Бай Ганьо – интелигентният, безпристрастен прочит на историята, дори като художествена интерпретация, срещу изпъчените гърди на „българщината“ – гротесков, популистки, безвкусен опит за представяне на националното минало, израждането на патриотизма в патриотарщина. Дали тя ще е кръчмарска, площадна, или хороводно-водна, е въпрос на топос, не на идея.
Справедливо е да отбележим, че създателят на филмите за Левски и Ботев съвсем не е самотен сеяч, който на воля пръска семената на митологизираната история, на патриотичния кич, на „магическия историзъм“ (словосъчетанието е заимствано от анотацията на „Дякон Левски“). Сеячи като него наспорил Господ – не само сред хората на изкуството. Някои академични учени (отминали и настоящи) също натрупаха известност, като превърнаха историята в популизъм и сензация. Реколтата от тази сеитба масовият българин поглъща с безкритично, дори с удоволствие – чрез великите си личности героизира сам себе си, превръща ги във второто си „Аз“. Затова и исторически филми като тези на М. Генчев (и не само) отразяват нашето себевъзприемане като нация – на бабаити, и на герои; на пресметливци и страхливци, но никога подлеци и предатели. Та нали част от зрителската аудитория си отдъхна, че кинематографичният Ботев бил убит от турците, както са им преподавали в училище, а не от свои съратници заради парите на четата, както напоследък твърдели някои „купени от чужди фондации“. И претенциите за национална изключителност в тези филми също съответстват на масовия вкус – намесена е и Европа, която не разбира кои сме и все ни пречи – дали ще е през безбожието и подлостта на английския шпионин от „Дякон Левски“, или през първоначалната имперска надменност на австрийския капитан на „Радецки“ в „Ботев“, няма значение.
„Магически историзъм“Байганьовският патриотизъм е анти – анти-Европа, антицивилизацията на запад от нас. Той дори е анти към собственото ни наследство, което изобщо ни прави част от цивилизацията – на римската част от историята ни противопоставя траките; на християнството, което сме възприели от Византия – неясния за опознаване, но удобен за интерпретиране паганизъм на славяни и прабългари. Една хранителна среда на националния месианизъм, който ражда и жанра „магически историзъм“ – почти като „исторически шаманизъм“.
И тук Максим Генчев не е уникален. След 1989 г. производството на български филми пръкна криминално-приключенските сериали „Колобър“ (2003) и „Знакът на българина“ (2014), в които българите са възвеличени като носители на велико тайнствено познание, което ще спаси света. Втората лента е неприкрито обладана и от „магическия историзъм“ на масонството. А БНТ предлага сега нова порция национална изключителност – сериала „Войната на буквите“, за някакво тайно, непостижимо българско (езическо) знание, което правело войската ни непобедима. Побългарени Дан-Браунови инвенции с елементи на исторически екшън-фентъзи.
Изглежда, че част от историческата българска художественост продължава да върви по отъпканите пътища на идеологемите от времето на тоталитаризма за българите като „един от най-древните и просветени народи на Европа“, народ, за който окултното и езотеричното е по-ценно от монотеистичното, народ, който предпочита орфизма или богомилството пред истинската вяра в Христос. Патриотичните клишета и митове са удобни похвати за притъпяване на чувствителността към истината и справедливостта във всяко общество, но „успешно“ избиват комплексите на бедната, малка и незначителна в геополитически план нация. Всъщност това не е изкушение само на определени кръгове художествени интерпретатори на родната ни историческа памет.
Национална пропагандаПоради обстоятелството, че винаги са свързани с конкретни събития и личности от нечия националната история, която формира националната памет, художествените творби на историческа тематика не са застраховани от капана на пропагандата, която клишира, идеализира, митологизира. Това важи за всички кинематографии, които обслужват нечия държавна идеология и национална идентичност. Проблемът обаче винаги се свежда до съучастието на режисьора в поръчителите на националната пропаганда – дали ще допусне тя да бъде наложена като главен герой, или фино ще бъде прикрита в мизансцена. Ако беше проявил режисьорски хъс още по времето на соца, Максим Генчев със сигурност би бил сред последователните нагаждачи към партийно-държавната повеля за пропагандиране на клишираната българска история.
Историческите филми „Дякон Левски“ и „Ботев“ отразяват нашето себевъзприемане като нацияВ сравнение с „Дякон Левски“ и „Ботев“ трилогията „Хан Аспарух“ и двусерийният филм за княз Борис Покръстител и сега изглеждат като проява на умерено дисидентство срещу вкарване на националното минало в доктринален калъп. Два нелоши примера от новото балканско кино също илюстрират как патриотичната пропаганда ненатрапчиво може да присъства в художествения прочит на конкретната национална история. Вероятно и затова сръбският „Крал Петър I“ на Лазар Ристовски (2018) или румънско-италианският „Кралица Мария Румънска“ на Алексис Кхейл (2019) от няколко години имат място и в програмата на европейските филмови канали. Където със сигурност няма да видим последните екранни интерпретации на тема Левски и Ботев.
Безспорно е, че кинематографията подобно на други прояви на изкуствата може да бъде разновидност на историческата интерпретация. Хората, които се занимават с историята като наука, също интерпретират. Но интерпретират факти, а не фантазии. Затова и гаранция за художествените качества на историческия игрален филм е умението на режисьора да вкара зрителя в кожата и съзнанието на героя, в автентичния свят на епохата, да оживява реални човеци – с изкушенията, страсти и съмненията им, вместо да ги „изсушава“ в схемата на иконографския образ и клишето. Както и творческото му въздържание да интерпретира под напора на съвременните вкусове и послания.
Чърчил е непоносим, Жана д`Арк не е светицаГероите от „Възвишение“ на Виктор Божинов разсъждават и действат като хора от българския ХIХ век, докато Максим-Генчевите Ботев и Левски сякаш са израснали в наше време. „Успешна“ компания им прави и неестествено еманципираната за патриархалните времена героиня на Зорница-София във „Воевода“ (2017). Да си представим колко убедителен би бил идеализираният образ на британския премиер в игралните филми „Чърчил“ и „Най-мрачният час“, ако авторите им бяха решили да не гелосват непоносимия му характер. Дори Жана д`Арк, канонизирана впоследствие, не е представена като светица от Люк Бесон. Както и сладострастният хулиган Караваджо, когото Микеле Плачидо интерпретира в съвсем достоверните очертания на реалната личност на художника. Тези режисьори също си позволяват художествена интерпретация – и то каква! Интерпретация, в която се оглежда талантът им, иначе казано – въображението, което успява да превърне историческите факти в художествен образ, без да превръща сюжета в кич, пародия или бутафория.
Героите от „Възвишение“ на Виктор Божинов разсъждават и действат като хора от българския ХIХ векПатриотарското и претенциозното до арогантност кинематографично-художествено представяне на историята ни я отдалечава от глобалния екран. И то остава само за вътрешна употреба. Често натрапчива – като прожектирането на тези филми пред класове от ученици. Дори на необятния бряг на съвременния художествен прочит на историята, осеян с множество стилове и интерпретации, нашето богато на сюжети минало е все така незабележимо, неоткриваемо, анонимно. Европа и светът не ни разбират, защото говорим език, който те не разбират. Доказа го, апропо, и големият ни външнополитически провал с Република Северна Македония. „Булгар, булгар“ извън границите на държавата предизвиква само ирония или тъжна насмешка.
Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!
