Когато лидерът не носи отговорност, няма партийна промяна

Текстът е публикуван в бр. 12 (28) на сп. Business Global

Променя ли войната на Русия срещу Украйна радикално политическата матрица? Ще погълне ли геополитиката политиката, г-н Попиванов?
Борис Попиванов е доктор по политология, доцент в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на политическата теория, политическата социология, проблеми на гражданството и на младежта. Автор е на научни публикации на български, английски, френски и сръбски език.

Геополитиката и политиката в един глобализиран свят са толкова тясно свързани, че трудно можем да кажем кое какво поглъща. Дори има много примери за обратното – как значими геополитически събития биват погълнати от ежедневната политика и използвани за различни цели. Ковид пандемията доведе до различни вътрешнополитически сблъсъци в много страни. Същото е и с войната в Украйна. За мен най-любопитният  индикатор е в. „Гардиън“, който в течение на 7 – 8 месеца имаше блог на живо за войната и предаваше новини оттам по часове и минути. Това приключи и бе заменено с обичайни новинарски статии и коментари, т.е. войната излезе от фазата на извънредност и стана част от целия информационен поток. Нашите общества и политически елити сякаш вече свикнаха с тази война и очакванията са тя да е по-дългосрочна. Но тя  ескалира и засили някои процеси, започнали още преди това и преди Крим 2014-а, като освобождаването на Европа от зависимостта ѝ от руския нефт и газ и превъоръжаването на страните от НАТО. Т.е. войната може в някакъв добър смисъл на думата да бъде използвана за решаването на от десетилетия отлагани проблеми и перспективи на развитието на сигурността и икономиките. Вече започваме да се питаме не какво ще се случи след дни или седмици, а след месеци и години. 

Защо обаче това поглъщане на домашната политика в България изглежда доста по-различно, отколкото в Европа? Защо левите в България, за разлика от колегите си в останала Европа, са путинофили?

Според мен България като цяло, а не само лявото пространство, стои по особен начин. Голямата част от политическите сили не възприемат сериозно войната и опасностите от нея. Или по-скоро я възприемат като удобен повод за взаимни обвинения и бакалски сметки. Колкото до левите, не бих обобщавал генерално за путинофилия, мнозина от левите не са путинофили. Тези хора не разглеждат украинския конфликт като инвазия в  Украйна, все едно с какви мотиви и независимо че всичко това се случва на нейна територия, с нейни жертви, в нарушение на нейния суверенитет, а я гледат в рамките на един световен ред, доминиран от САЩ и НАТО, в който малкият не е Украйна, а Русия. Русия е малката сила, тя е онзи Давид, който се е осмелил да се изправи срещу американския Голиат и който се е изправил да протестира срещу световния ред, установен след Студената война. Не че левите са променили навиците си да са на страната на по-слабия, но за тях в случая по-слабият е Русия спрямо  мощните САЩ. 

Но това не влиза ли в колизия с едно изконно ляво усещане за  справедливост и отхвърляне на агресията? Голямата шахматна дъска може да се чете всякак, но кой е агресорът и кой жертвата – това е черно и бяло, далеч не като на шах.

Изобщо не са черно-бели нещата, защото всеки от тези хора ще ви каже, че конфликтът започна още през 2014 г. в Донбас. И че всъщност жертвите и страдалците са рускоезичните и с руска идентичност граждани на Донецка и Луганска област, които бяха оставени без пенсии, без вода и електричество и бяха бомбардирани в продължение на 8 години от силите  на Украйна. В най-добрия случай това е отмъщение на Русия срещу случила се преди това украинска агресия. 

Дори и без да оспорвам фактически казаното от Вас, по тази логика не можем да осъдим нито едно актуално събитие, без да извадим предшестващи исторически събития и контексти. 

Преди да заклеймим, трябва да се опитаме да обясним. Вместо да говорим за някаква ирационална путинофилия, лишена от морал, съвест и ценности, нека се опитаме да обясним откъде тръгва тя. И според мен тръгва от подобно обяснение – че агресията на Русия в Украйна представлява втори епизод след агресията на Украйна спрямо хора с руско самосъзнание. И че двата процеса са взаимносвързани – това е обяснение, не е оправдание. 

Единствено българските леви ли имат такъв прочит и разбиране за 2014 г., защо другите леви партии и леви хора в Европа са слепи за такива прозрения?

Не само у нас, на Балканите това го има. Иначе да, огромната част от левите политически сили и хората с лява политическа идентичност в Европа без съмнение заемат друга позиция, срещу империалистическата агресивна война, която Русия провежда в Украйна, това е несъмнено. Но позицията на българските леви не е защита на империалистическата война и на агресора, а изхожда от противоположна база – че изобщо не става дума за това. Това не е проруска позиция в смисъла, че Русия винаги е права, а е проруска позиция, при която действията на Русия се обясняват с неизбежна самоотбрана.

Неизбежна самоотбрана на територията на друга държава, с избиване на цивилно население, а живото оставено без ток и вода?!

Нали знаете, че при неизбежна самоотбрана можете дори да убиете човек, за да не ви убие той.

Разбира се, Русия е застрашена от Украйна! Но да продължим с нашето ляво. Защо в България никога не се появява „ново ляво“, а новите формации винаги са реинкарнация на лица и структури, принадлежали на старото ляво – БСП? Какъвто е и последният опит за обединение, иницииран от Георги Първанов.

БСП по принцип е най-големият вълнолом срещу лявата вълна в България. Първата причина е, че лявото пространство и БСП съществуват у нас в условия на културна дясна хегемония. Те съществуват в условията на такъв политически бизнес модел, при който пари в политиката влизат за десни, а не за леви политики, т.е. левицата не може да разчита на подкрепата на бизнеса за леви политики, а само за десни – така е навсякъде по света. Поради което тя разчита за леви политики единствено на собствени сили, на избирателите си. В Западна Европа и на други места обаче има много силни, ляво ориентирани профсъюзи, които създават организационна основа за диалог, за мобилизации, формиране на дневен ред.

А нашите профсъюзи са десни, казионни, така ли?

Нашите са казионни, да. Или поне не чувстват себе си като леви. Освен това в западноевропейските общества по традиция има много висока степен на неполитическа гражданска самоорганизираност. Хората членуват в най-различни организации и клубове, т.е. има голяма гражданска активност, хората се самоорганизират дори за съвсем малки каузи. А това дава основа за леви мобилизации, за мощни леви партии. В България след свръхорганизираното общество при Тодор Живков загубихме всякакви практики на организация. Хората често не знаят как да извършат ефективни колективни действия, защото нямат организационна подготовка. Единствените, които могат да създават някакви събития в лявото пространство, са хората, минали през школата на Комсомола и на БСП. Те имат определени рефлекси, знаят как да събират хора, да организират, да оказват натиск. Всички останали леви хора, които нямат нищо общо с БСП и комсомола, са организационно безпомощни. Така при липсата на пари от бизнеса и на организационни възможности теренът вляво продължава да бъде свит до наследството от комсомола и БКП.  Т.нар. ляво пространство наподобява торта, която режеш на части и трохички, после отново ги събираш в торта, после отново режеш тортата. 

Корупция – антикорупция, евроатлантизъм – русофилски национализъм, ляво – дясно – как тези основни политически разделения у нас ще съжителстват през 2023 г. и кое ще надделее? Дали например основна ще бъде борбата за отстояване на евроатлантическия избор, или пък ще се появи нов ляво-десен дневен ред?

Аз съм привърженик на ляво-десния дневен ред, защото смятам, че ляво-дясното политическо разделение е действително, автентично разделение, то съдържа в себе си реални алтернативи, като и едната, и другата може да бъде смислено защитена и отстоявана. Докато останалите споменати разделения са евентуални малки изключения. Те са реални, но в политическия процес представляват пропагандни инструменти. Защото в тези разделения не съществува субект, който да се идентифицира с другата страна на разделението. Не може да има например политическо разделение корупция – антикорупция, ако никой не казва – ние сме корупцията. 

Освен ако не се появи партия, бореща се за демократизация на корупцията, за правото на равен достъп до корупция. 

Да (смее се). Ако изключим „Възраждане“ и винаги неясната, конюнктурна поза на Корнелия Нинова, геополитическото разделение не може да се окаже трайно, защото и в лагера на евроатлантиците има вътрешна битка между автентичен и лицемерен евроатлантизъм. За да може да има по-стабилен политически процес, той трябва да стъпи на стабилни себеидентификации, при които едната страна е склонна да застане и от другата страна на барикадата. А българските партии, за да избягат от отговорност, точно това не искат да направят. За да не носят отговорност пред българското общество, за да не кажат ясно към какво се стремят, за какво се борят, предпочитат тези флуидни, плаващи идентичности, които днес застават зад една кауза, утре зад друга, за да могат да се възползват от конюнктурата и после да не бъдат обвинени за нищо. Най-големите виртуози на тази игра са ГЕРБ, които непрекъснато прескачат от лагер в лагер и се опитват да се представят едновременно като водещи във всеки възможен лагер. Например още в първите седмици на извънредното положение при ковид пандемията Борисов стоеше едновременно зад Националния оперативен щаб на ген. Мутафчийски и едновременно обясняваше колко прав е доц. Мангъров, и дори създаде контращаб. Борисов обича да бъде от двете страни на барикадата, да бъде и корупция и антикорупция, и евроатлантик и русофил, и десен и ляв. Тази амбиция да се обхване цялото политическо пространство нанася една от най-тежките вреди на българската политика, защото постоянно дезориентира избирателите и политическите сили и не дава възможност да се очертаят различни гледни точки. А само когато има ясно очертани различни позиции, тогава ще има мотивация за събиране на повече подкрепа, за защита на кауза, за движение напред. Когато няма такова разделение, се губи мотивацията за отстояване на каузи – виждаме как се сменят точките в дневния ред, без да бъдат разрешени поставяните проблеми. 

Това размиване е и структурно – появиха се нови формации като ИТН и ПП, първата почти изчезна. Стари формации като НДСВ ще се съживяват,  а такива като СДС стоят като хербарий върху ревера на ГЕРБ. Тази постоянна криза на партийната система ще роди ли някакви нови форми на партиен живот, или може да продължи още дълго, с появата на нови, но пак бързо повяхващи партии?

Това може да продължи много дълго време по няколко причини. В последните две години напълно се загуби смисълът на понятието политическа отговорност, която се носи чрез оставки. На изборите на 2 октомври доста партии се представиха много по-зле от очакванията и не само не беше подадена нито една лидерска оставка, но дори и не беше повдигнат въпросът за това. За последно преди 2 години Красимир Каракачанов и Валери Симеонов подадоха оставки като партийни лидери. Корнелия Нинова подаде фиктивно, Христо Иванов и Атанас Атанасов имаха също интересен опит в запазването на постовете си. А когато не се носи отговорност, няма никакъв стимул да се търси партийна промяна. Защото лидерите знаят, че не рискуват нищо в личен политически план, ако продължават както досега. Партиите се самоутешават, че са свели живота си до под половината от избирателите, при което обаче и рискът е сведен единствено до преразпределение на гласове, но не и до борба за нови вълни избиратели. Кризата на партиите може да се прикрива с множество технологични ходове – промени в изборното законодателство и пр., но това в крайна сметка не компенсира дефицита на съдържание.

---

Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!