Имало едно време една детска градинка, където някоя си госпожа отглеждала дечица. Учела ги на много нещица и като видела, че някое детенце слушка – награждавала го с погалване по главичката. А което не слушкало – или му залепяла на шкафчето червена точка, или го наказвала да стои изправеничко в ъгъла.
И като минело еди-колко си време, да кажем, веднъж седмично, дечицата, като станели от следобедното сънче и си изядели кроасанчетата, сядали на една скамейчица. И от тази скамейчица чакали госпожата да посочи кое детенце най-много е слушкало и затова ще отговаря за чешмичките, а кое ще се грижи за реда пред тоалетните гърненца. Отделно детенце отговаряло за дръвчетата, друго за пясъчниците, лопатките и кофичките, трето за мозайките и легото в занималнята, четвърто за водните пистолетчета. Имало детенце, отговарящо хем за зайченцата и папагалчетата в живия кът, хем за доматките в опитното поленце в задния двор, докато друго пък било отговорник за дъсчените камиончета и за тенекиените влакчета на двора.
А който най-много слушкал – госпожата го назначавала за свой помощник, който пък да отговаря за отговарящите дечица.
Така че децата слушкали, защото освен погалване по главичката госпожата можела да каже на лелките на това и това дете да му се даде допълнително десертче – малебинце, сутляшче, такива работи...
Пък едно детенце било малко така лошо възпитано: госпожата уж го назначила да отговаря за една пейчица на двора, която била току-що боядисана, та то трябвало да гледа някой да не вземе да седне, а на него първата му работа била да си лепне ръката върху пейката! Искало било да провери дали е изсъхнала боята.
Изобщо детското домче било образцовичко – много майки и татковци искали и техните дечица да се отглеждат там. Обаче там приемът бил ограничен.
Веднъж госпожата видяла, че три момченца, които предния път била избрала за отговорници (на пластмасовите пистолетчета, на пясъчниците и на дъсчените камиончета в двора), са се наакали в гащичките.
Понеже била хем строга, хем справедлива, тя веднага казала, че тия тримата вече няма да отговарят, за каквото уж отговаряли, и веднага нарочила други три момченца на тяхно място.
И тогава станало страшно!
Половината дечица пляскали с ръчички и викали: „Пууу, най-сетне!” – а другите тропали с крачета и крещели, че не е хубаво това, че тях никой не ги е питал трябва ли да им се отнемат на тримката отговорностите, и че не знам си какво си.
После пък едното от новопосочените момченца станало от скамейката, казало, че то пък няма да играе – нааа! Защото едни лоши деца от съседната детска градинка били казали, че се бил срещал с едни хулигани от махалата – тъй обяснило детето.
А таткото на другото момченце дошъл и се опънал на госпожата, като отсякъл, че той пък не давал на синчето си да става отговорник на каквото и да било. „Момчето си е мое – казал, – вие, госпожо, попитахте ли ме аз дали съм съгласен да го правите отговорник за каквото и да било... Няма как да се съглася, при положение че няма съгласуване, когато се изисква при положение за съгласуване...” Тя му отвърнала, че в нейната градинка децата ги отглежда тя, а не татковците. „А аз няма да ви се подпиша!” – заял се таткото, качил се на самальота си и отлетял за Рижки проход.
И изобщо се очертала кризичка в комуникацийката между институцийките.
... И сега ще попита някой какво станало по-нататък и как свършва накрая приказката.
Е как така ще свършва?!
Няма такова нещо!
Тая приказка няма край.
И въобще – to be continued, защото казанчето ври, бяла пяна пуща, според както пеят децата в детските градинки.
Текстът е публикуван в брой 38 /2018 г. на списание "Икономист" от 21 септември, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната.
Вижте какво още може да прочетете в броя.
