Варварската война на Путин в Украйна не попречи, а дори насърчи публичната изява на силни русофилски чувства в България.
Фото Getty Images
Един прикачен файл.
In memoriamТова е последния текст на Ясен Бориславов, публикуван в декемврийския брой на BGlobal. Талантливият публицист и изследовател на историята на българската журналистика си отиде на 28 декември, едва на 58 години.
Ясен БориславовЕдва ли някой е допускал, че 25 години след онази реплика на Петър Стоянов за стратегическия и необратим проевропейски цивилизационен избор България ще се окаже така гротескно разкрачена между Европа и Путинова Русия, т.е. между цивилизацията и варварството. Дори думата „разкрачена“ не отразява точно пихтиестия характер на официалната българска позиция (и поведение) относно войната на Русия с Украйна. Което изглежда трудно обяснимо, особено при очевидната морална, политическа и културна несъстоятелност на Путин и неговото обкръжение. Руската пропаганда, хибридната война и руската пета колона с нейните финансови зависимости, всичко това изглежда е само част от обяснението. Отвъд това Русия винаги е упражнявала някакво хипнотично, почти религиозно въздействие в българска среда и то няма стройно рационално обяснение. Не става дума за левите олигарси и почетни консули на Руската федерация, а за хора, които се вълнуват от ръста на минималната работна заплата. Които освен това в голямата си част никога не са били там и я познават предимно от собствената ѝ пропаганда – филмите за Щирлиц, програма „Новости“ и т.н. И въпреки това изпитват някакво непреодолимо пиететно чувство към матушката.
24 февруари 2022 г се оказа пределна дата, която радикално раздели българското общество и извади наяве тази негова парадоксалност.
Варварство под покривалото на културатаВ търсене на някакво все пак рационално зърно в защита на руската инвазия в Украйна българските русофили опитаха да наметнат варварството с покривалото на великата руска култура. Не може да се каже, че им се получи. Усилието изглеждаше твърде инфантилно, особено в контекста на една открито антиевропейска война, защото културата е нещо флуидно, изградено е от разнопосочни влияния и точно в руската култура те са предимно европейски. Изключение от правилото са само някои туземни островни култури от етнографски интерес. В Русия през XVIII и XIX век италиански и австрийски архитекти строят Петербург, а дворянството говори основно на френски и се храни със суп прентаниер, салата „Оливие“ и телешко „Строганов“. Високата руска култура е в най-голяма степен плод на онова „окно в Европу“ , което Петър Първи е пробил, според популярната фраза на Пушкин и което точно Путин сега зазида. Той, впрочем, има и точно толкова общо с руската култура, колкото и Бойко Борисов с българската.
Покрай мантрата за руската култура зазвучаха и гласовете на абстрактното миротворство. „Ние сме за мир. Не на войната! Нужни са преговори.“ И т.н. Последва още една морализаторска маневра: „А когато Америка така и така, вие защо тогава така?“ Америка, разбира се, не е образец за миротворчество и политическа порядъчност, но сега проблем е Русия, а не ланският сняг. После се появи и вездесъщата „друга гледна точка“. Нека тук обясним, че всяка гледна точка, основана на неистина, не е никаква гледна точка, а банална лъжа. Цялата тази обтекаема словесност е в най-чист вид защита на Русия и Путин. В хода на войната отделни интелектуалстващи рупори на руското присъствие дори се впуснаха да търсят някаква мистична и непроницаема за непосветени вселенска мъдрост в руската инвазия. Типичен пример е сайтът „Поглед инфо“, но не е само той. Там където властва напълно безсмислена смърт и разруха няма как да просветне мъдрост.
Между другото покрай войната се заражда и една нова, емигрантска и антипутинска руска култура, някакво съвременно подобие на някогашната белоемигрантска култура.
Лудостта, както пише Ортега-и-Гасет („Бунтът на масите“), при отделния човек е по-скоро изключение, но при големи групи хора тя е правило. Изглежда това е парадигмата, в която може да се размишлява както за ставащото в Русия, така и за поддръжниците му в България.
Антибългарската руска политикаПарадоксално е, че русофилството в България процъфтява на фона на едно трайно деструктивно присъствие на Русия в българската история. Ако през Възраждането и около Руско-турската война то изглежда съвсем естествено (митът за Дядо Иван, „пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци“), макар че и тогава има трезво критични антиимперски гласове (Раковски, Левски, Ботев и мнозина други, грижливо заглушавани след 1944 г.), през следосвобожденските десетилетия може като синджирче да се подредят примери за провежданата от Русия двусмислена или открито враждебна политика спрямо България. Разделянето на българските земи на Берлинския конгрес, Режима на пълномощията, позицията ѝ около Съединението, терористичните атаки при управлението на Стамболов, убийството на д-р Вълкович, български дипломатически представител в Цариград, координирано от руското посолство и посланик Нелидов, превратът срещу княз Батенберг (1886) и неговата принудителна абдикация, шантажът около признаването на княз Фердинанд, руските интриги около Фирмиляновия въпрос (1902 г.) и като цяло антибългарската политика в Македония, руската агресия срещу България в Добруджа (1918 г) и т.н. Събитията от септември 1923 г., както и атентатът в „Св. Неделя“ през април 1925 стават изцяло под коминтерновско, т.е. руско давление и на практика тласкат България в латентна гражданска война през следващите две десетилетия. По време на Втората световна война въпреки усилията на цар Борис да поддържа балансирана позиция спрямо Русия („винаги с Германия, никога срещу Русия“) това не е попречило на Сталин да благослови англоамериканските бомбардировки над София и други български градове. Следва обявената война на 5 септември 1944 г. без между Русия и България да са прекъсвани дипломатически отношения и повече от четири десетилетия просъветски режим.
Русия традиционно очаква раболепно и сервилно отношение от България и за жалост най-често го е получавала. И продължава да го получава. Нека в тази връзка споменем „Турския поток“ на „евроатлантика“ Борисов, свенливото нежелание на президента Радев да нарече войната война или унизителното усукване на неговите служебни министри около „Газпром“ и „Лукойл“ въпреки демонстративното незачитане на договори или пък дори това, че посланик Митрофанова нарече българското правителство „подлоги“ без веднага след това да бъде изгонена. Нещо повече, радва се на сърдечен прием в президентството, парламента, на официални събития, както и в дома на Симеон Сакскобургготски. Около нея като шаферки пърхат политици от ранга на Румен Петков и Александър Симов.
Гротесктното днешно раболепие В миналото руската хипноза спрямо българските политически елити изглежда е била свързана с някакъв атавистичен страх от практиката великите сили да се разплащат с български територии на своите балкански клиенти. Днес гаранция срещу това е членството на България в ЕС и НАТО, поради което и раболепието спрямо Русия изглежда гротескно. Нещо повече, усилията за някаква квазинеутрална позиция спрямо войната от страна на президента и отделни партии са дълбоко неморални и дори позорни. Защото за България залогът в тази война е мнооого, много голям – възможността окончателно да се откъсне от руската хипноза.
За литератори и философи Русия може да е дълбоко мистично и загадъчно духовно пространство и завинаги да си остане такова, но светът все пак е устроен по-скоро рационално и империите са обречени все някога да се разпадат. Това е природен закон. Изглежда това предстои и на Русия след Путин, макар и в някакво все още необозримо бъдеще и с непредвидима катастрофичност. Но и преди това България може да направи избор, при който „вечната и нерушима дружба“, дето е „като слънцето и въздуха за всяко живо същество“ да остане просто един сантиментален рудимент от миналото и да бъде заменена от нормални, междудържавни партньорски отношения. От което нито Чехов и Чайковски, нито Гогол и Достоевски ще понесат репутационни щети.
