Да настъпиш мина с минните концесии

Минерално-суровинната индустрия е отрасъл със стратегическо значение, в основата на всички други индустрии и важен фактор за икономическата стабилност в България. Но отношението на държавата към нея не е особено далновидно. Последният пример, отпреди няколко месеца, отново илюстрира това. 

През май тогавашните министри на финансите Асен Василев и на енергетиката Александър Николов предложиха промени в наредбата за концесионните плащания, същността на които е повишение на таксите между два и пет пъти за различните видове ресурси (виж таблицата). Без да се променя методологията за изчисление на концесионните възнаграждения и с единствената цел да се получат повече пари. Аргументът на вносителите бе, че така „размерът на концесионното плащане ще бъде адаптиран към динамичните икономически условия, свързани с интензивното развитие на миннодобивния отрасъл, и ще се постигне по-справедливо разпределение на икономическите ползи от добива между концедент и концесионер“. Което предполага, че в момента разпределението не е справедливо – не само невярно, но и вредно, при по-внимателно разглеждане на темата.

У нас и в Европа

Оставяме настрана липсата на конкретни причини в предложението за промяна, на конкретни цели и на въздействието му върху дейността на компаниите от сектора. Ще се спрем на фактите. 

През 2021 г. на територията на България действат 533 концесии за добив на подземни богатства, като размерът на концесионните приходи от тях е 95,3 млн. лв. (без ДДС). Това е ръст от 17% в сравнение с предходната година и се дължи на по-високите плащания от всички подотрасли на бранша, с изключение на добива на въглища. Общият добив на полезни изкопаеми у нас през м.г., по данни на Министерството на енергетиката, е в размер на 117 млн. тона и бележи ръст от 10% спрямо 2020 г. Общата нетна стойност на продукцията на компаниите от сектора е близо 3,6 млрд. лв., или с 16% повече спрямо 2020 г., достигайки най-високото си ниво от последните няколко години. 

Аргументът за повишаване на размера на концесионните плащания, който по същество е свързан с разбирането, че щом компаниите се развиват по-добре, трябва да плащат повече, е несъстоятелен, защото точно това се случва на практика. Увеличените приходи на дружествата от сектора водят до повече средства и за държавата. Данните за последните години показват, че с изключение на еднократен ефект през 2016 г., концесионните плащания на компаниите към държавата се увеличават постоянно. 

Освен това концесионната такса не е единственото плащане на добивните компании към държавния бюджет. Те внасят както всички останали и данък печалба. 

Трудно е да се направи пряко сравнение между отделните държави по отношение на концесионните такси, тъй като методологиите са различни – едни разчитат на печалбата на компаниите, други на обема продукция, трети на борсовите цени на суровините, а четвърти на някаква комбинация от изброените. В повечето случаи има различни ставки за различните суровини. 

Ако вземем за пример медта, която генерира най-голяма добавена стойност в българската минна индустрия, трудно ще открием такива стойности, каквито българското правителство предложи. В Европа облагането на минните дейности варира значително, но концесионните такси като цяло са по-скоро изключение и правителствата разчитат повече на данък печалба. Финландия и Швеция, страните с основен принос за минното дело в ЕС-28, например имат нулеви концесионни такси за минни операции. 

Ролф Куби, генерален директор на Европейската асоциация на минната промишленост Euromines, заяви пред BGglobal, че това трябва да бъде подходът, ако ЕС иска да скъса суровинната си зависимост от трети държави, особено от Русия и Китай. 

Още сметки

Когато гледаме приходите на добивните предприятия, е редно да видим и какво разходват. Най-ясно моделът на приходи и разходи може да се илюстрира с примера на „Ада тепе“ в Крумовград, тъй като е първият новооткрит рудник от над 40 години в България. Той официално заработи през 2019 г., но „Дънди Прешъс Металс“ (ДПМ) започна да инвестира в него още от 2004 г. Общата инвестиция до пуска е в размер на над 450 млн. лева. Една голяма част от тази сума е вложена още във фазата на проучвателна дейност, когато не е сигурно дали ще се намерят икономически изгодни находища. Това си е риск на инвеститора. 

Повече от 15 години компанията работи, за да удовлетвори изискванията на обществеността и на законодателството, което претърпя значителни промени, вкл. нуждата от оценка за съвместимост. Проектът беше преработван и забавян многократно. През 2020 г. (първата цяла година на функциониране) приходите на дружеството в Крумовград са 340 млн. лв., а печалбата му е 148 млн. лв. Разходите за данъци са 16,2 млн. лв., а платената концесионна такса 12 млн. лв. ДПМ традиционно реинвестира 10% от приходите си за технологични обновления и иновации. 

Животът на рудника е 8 години, което означава, че печалбата на инвеститора би била 1,2 млрд. лв., ако приемем, че пазарната конюнктура ще се запази, каквато е била през 2020 г. Към 450-те млн. лв. първоначална инвестиция трябва да прибавим 8-годишни плащания за данъци и концесионни възнаграждения, което на база на първата година означава още 224 млн. лв. разходи. Ще трябва да изчислим и около 15 млн. лв., които ще са необходими за рекултивация на рудника, когато той спре да работи. 

Това обаче не е всичко, защото ДПМ ежегодно участва с около 3 млн. лв. в инвестиционната програма на община Крумовград. Средствата са за здравеопазване, инфраструктура, социални дейности, спорт, култура и т.н. Освен това дружеството финансира с 5 млн. долара Фонд за подкрепа и подпомагане на микро-, малък и среден бизнес, който финансира местни предприемачи да развиват бизнес, различен от добивния. 

Ако дръпнем чертата, ще видим, че разходите надхвърлят 700 млн. лв., и ако държавата изпълни заканата си да вдигне концесионните такси 5 пъти, ще се добавят още 400 млн. лв. нови разходи. И икономическата логика за тази инвестиция ще се загуби, въпреки че нашата екстраполация е на базата на оптимистичната 2020 г., когато цените на металите бяха на рекордни нива.

Т.е., ако се приложи детайлна оценка на въздействието, както би трябвало, ще излезе, че конкретното предложение за повишаване на концесионните такси ще доведе до загуби на всеки проект в сектора.

Политическо късогледство 

Фиксацията в една екселска таблица с приходите от концесии пропуска голямата картина на добавената стойност, която компаниите в добивния сектор дават на икономиката и обществото. Примерът с „Ада тепе“ е само един от тях.

Без претенция за изчерпателност ще се опитаме да очертаем контурите на тази картина, започвайки от очевидното. Средносписъчният брой на наетите лица в добивната промишленост през 2021 г. е близо 20 000 души. Средната годишна заплата на заетите в отрасъла е 25 796 лв., като увеличението спрямо 2020 г. е с 12%. Заплащането е 40% над средното за страната и е на четвърто място сред икономическите дейности след IT, финанси и енергетика. Тези работни места, освен че са първокласни, са в отдалечени райони, а в много случаи съответната добивна компания е основен работодател за цели общини. Доказано е и че в минната индустрия едно работно място генерира допълнителна заетост от страна на доставчици и подизпълнители, която се равнява на още поне 5 работни места. 

Държавата се опитва да изземе ресурс от предприятията, за да го вкара в националния бюджет и оттам поне на хартия да го инвестира в обществото. Циничното е, че големите добивни компании отдавна са поели тази роля вместо държавата. Най-драстичният пример е Панагюрище и „Асарел Медет“, където вложенията на компанията на практика водят до качествена промяна на живота в общината. Само за построяването на местната модерна болница дружеството похарчи над 100 млн. лв., благодарение на които е осигурен достъп до здравеопазване на целия регион. Нещо, което е работа на държавата, но тя едва ли щеше да стори, ако не беше частният инвеститор. 

Друг пример – дарителската програма на "Елаците-Мед" е пословична със своята щедрост, а общините Мирково и Етрополе, където дружеството оперира, разчитат за почти всеки непредвиден разход на него. 

Всъщност Зеленият преход е невъзможен без метали и ЕС вече осъзна този проблем, като обяви, че ще развива суровинната си индустрия, като същевременно запази високите си стандарти. Единственият начин да го постигне е, като търси по-ниски преки приходи от добивната индустрия и да я разглежда като двигател на регионалното развитие и основа за цялата икономика. Но съблюдава да има високи заплати и осигуровки, тежки изисквания и големи разходи за условията на труд, здраве, безопасност и опазване на околната среда. Сегашната ситуация в България е подобна, но новото предложение няма да има аналог в света – и високи концесионни такси, и високи стандарти. Просто сметката няма да излезе. Нещо повече, ако наистина, а не просто декларативно държавата вярва, че трябва да отстоява своята суровинна независимост, е нужно да направи крачки в посока облекчаване на условията. Защото не е нормално да отнеме 15 години откриването на една мина в страна, в която рудите и бездруго са бедни. И този рудник заработи единствено заради упорството на инвеститора. В същия период други се отказаха или замразиха намеренията си. 

Дискусията по проекта заглъхна, но темата е любима дъвка за някои политици особено в предизборна обстановка. Без да си дават сметка, че дори самият факт, че се обсъжда подобен подход, ще принуди потенциалните инвеститори, колкото и да са малко, да зачеркнат България като подходящо място за развитие на бизнес.

Според августовския доклад на Международната агенция за енергетика ще са нужни стотици нови мини, за да се покрие търсенето на метали за батерии през 2030 г. Българската индустрия има ноу-хау, потенциал и възможности да се включи, но трябва предвидимост и умно отношение от страна на държавата, за да извлече полза цялото общество.