Проблемът с „хеликоптерните пари“ в България

Текст Цветелина Соколова

Раздаването на „хеликоптерни пари“ от бюджета като антикризисен икономически подход е сравнително нова политика в България. Тя датира от края на управлението на ГЕРБ и среща бурни критики от бизнеса, от макроикономистите и финансистите, което изобщо не спира политиците да се качват на „хеликоптера“ и да пръскат пари нашироко, защото знаят, че това се харесва на големи социални групи. В актуализацията на бюджет 2022 например става дума за над 2 милиона пенсионери, над 1 милион родители с деца, милиони собственици на автомобили и т. н.
Обаче т. нар. таргетиране, тоест насочване на помощта към най-уязвимите групи, изобщо не е толкова лесна задача. Едната причина е техническа – държавата няма достатъчно добри инструменти да реализира бързи и насочени мерки за подпомагане. Другата е философска и е въпрос на управленско решение – трябва или не трябва по-широки кръгове от населението да бъдат подпомагани в тежки кризи (като тази с Covid-19 и войната в Украйна) в държава, в която 22% от населението е в риск от бедност, а 90% от работещите получават под 2000 лв. на месец по официални данни.

Ситуацията

Вицепремиерът и финансов министър Асен Василев е привърженик на стимулиране на икономиката и домакинствата във времена на кризи – подход, който контрастира с водената вече 25 години консервативна фискална политика. Министърът твърди, че ако ЕС не бе „разхлабил коланите“ в последните две години, в момента щеше да е в рецесия. Василев не отрича, че стимулите не бива да са просто изсипване на пари, а предимно под формата на инвестиции, но в същото време правителството нашироко раздава пари и на домакинствата, представени като антиинфлационни мерки. С признанието, че проблем в този подход има, и с обяснението, че е трудно насочването на помощите да бъде въведено по справедлив начин.
„Антикризисните мерки не могат да бъдат таргетирани подоходно. Би било идеално, ако можем, но не можем, защото в момента държавата не знае гражданите какви доходи имат“, обяснява вицепремиерът. Стъпка в правилната посока е започналото събиране на цялата информация от Националната агенция за приходите (НАП), Националния осигурителен институт (НОИ) и Агенцията за социално подпомагане.

„Където е могло, сме ги таргетирали косвено както при бензина. Подоходното таргетиране ще може да влезе от догодина в сила, но трябва да имаме и механизъм за лесна дистрибуция, което става чрез електронна идентификация. Такава идентификация нямаме, имаме от 2016 г. поръчка за такава. Дано в рамките на тази година тя стане факт“, посочва Василев. По думите му липсата на електронна идентификация увеличава цената на социалните мерки, тоест държавата плаща за това, че няма добри институции и добри системи.
Под „таргетиране“ (насочване) на социалното подпомагане по света се разбират целенасочените политики за защита на най-бедните. Подобна политика има и в България, но тя толкова лошо изпълнява целите си, че дори финансовият министър може да не е чувал за нея.

Най-уязвимите групи са ясно определени от законодателството, но прагът на доходите, които дават право на подпомагане, е толкова занижен, че трансферите стигат до пренебрежимо малък брой хора. Освен това размерът на самата парична помощ е тотално неадекватен. В момента класически социални помощи, на база нисък доход, получават едва 34 802 лица и семейства по данни в актуализираната бюджетна прогноза за 2022 – 2024 г. Това е под 1% от населението на страната, при положение че по данни на НСИ през 2021 г. хората в риск от бедност или социално изключване в България са били 31,7% от населението, или близо 2,2 милиона души. А само тези в риск от бедност (т. нар. монетарно бедни) са 22,1%, или 1,53 млн. души.

„Социалното подпомагане за хората с най-ниски доходи или изобщо без доходи има изключително ограничен обхват“, констатира в свой анализ и главният икономист на Института за пазарна икономика (ИПИ) Лъчезар Богданов, който апелира за разширяване на достъпа до помощи. Според експерта осигуряването на адекватна социална подкрепа именно на тези домакинства е важен фактор за успеха на други политики с дългосрочно значение, например включването и задържането на уязвимите деца в училище. Публичните ресурси, насочени към подпомагане на домакинствата с най-ниски доходи, представляват едва 2% от общите разходи за социално подпомагане в бюджет 2022 г., за сметка на редица други инструменти за социални трансфери без подоходен тест или с много широк обхват. Заключението на Богданов е, че това води до „ниска ефективност на трансферите за намаляване на бедността и неравенствата“.
Според програмния директор в Институт „Отворено общество“ Боян Захариев социалното подпомагане у нас в момента е силно подценена политика и е добре то да обхване поне 4 – 5% от населението, тоест минимум 300 000 вместо сегашните около 30 000 души.

Посоката на промяна

През пролетта социалният министър Георги Гьоков предложи „исторически“ законопроект, който да сложи край на абсурдната ситуация социалните помощи за най-бедните да са обвързани с т. нар. „гарантиран минимален доход“ (ГМД) – показател, определян от правителството без каквато и да било връзка с реалната ситуация в икономиката и поддържан повече от десетилетие на унизително ниско равнище, в момента 75 лв. Гьоков предлага помощите да се изчисляват като процент от официалната „линия на бедност“, далеч по-адекватен показател, който за 2022 г. е 413 лв.

В момента право на парична помощ от държавата имат хората, чийто месечен доход е по-нисък от диференцирания минимален доход, определен в Правилника за прилагане на Закона за социалното подпомагане. Самият размер на помощта е разликата между определения диференциран доход и дохода на съответните уязвими лица и семейства.

Например право на социална помощ имат възрастни хора на 75 години и нагоре, живеещи сами, ако пенсията им е под 182% от гарантирания минимален доход, в случая – по-малка от 136,5 лв. Тъй като минималната пенсия вече е значително по-висока (370 лв. + 60 лв. добавка, а се предлага от 1 юли да стане още по-висока, 467 лв.), повечето пенсионери на практика не получават социални помощи. На подпомагане имат право също семейства, в които доходът на всеки от съпрузите е под 73% от гарантирания минимален доход; деца до 16 години, които не учат, ако доходът им е под 22% от гарантирания минимален доход; родители, отглеждащи сами децата си, бременни жени и родители с деца до 3 години, ако доходът им е под 110% от гарантирания минимален доход и т. н.

На практика социалното подпомагане на база ниски доходи в България е изключително ограничително, а помощта е прекалено занижена. Тоест държавата е изоставила хората, изпаднали в дълбока бедност, и вместо да я намалява, политиката на управляващите през годините я увеличава. По данни на социалното министерство броят на лицата, получаващи месечни социални помощи, е намалял драстично от 2005 г. до сега – от 124 635 случая през 2005 г. до 23 702 през 2020 г., или повече от 5 пъти. Голяма част от тези хора са оставени сами да се борят с безпаричието си.



С реформата на Гьоков се очаква значително увеличение на хората, които ще имат право на социална помощ заради ниските си доходи, както и на самия размер на подпомагането. Но се планира тя да влезе в сила от 2023 г., а част от най-бедните слоеве от населението са извън списъка с антикризисните мерки на правителството, ако не броим пенсионерите. Много от бедните домакинства не работят (и няма как да ползват данъчните облекчения за деца), не карат автомобили (не ги касае отстъпката за горивата) и т. н.

Текстът е публикуван в новия бр. 6/2022 на сп. BGLOBAL, който може да закупите от павилионите на Inmedio, големите вериги бензиностанции, търговските вериги "Фантастико", "Кауфланд", "Била" и др.