Приказка за две кули и едно сантасе

Текстът е публикуван в бр. 1/2022 г. на сп. Business Global.

В началото ми бе малко странно. Но после осъзнах логиката и си казах, че трябва повече да чета собствените си текстове – за разделението и медийните му корени, които изследвам отдавна.  

Но да започна отначало. През 2020 – 2021 направих интервюта с повечето основни фигури в българската политика. След това наблюдавах реакциите. Те бяха зашеметяващи, главно за здравия разум. Уж умни хора виждаха в разговорите невъобразими неща и не забелязваха други, които не би пропуснал и първокласник. Тролски атаки „пренаписваха“ интервютата още преди излъчването им. Оцветяваха черното в бяло, и обратното. После идваше следващото интервю и ролите се сменяха. Нюансът, полутонът, истината отиваха по дяволите.

Защо ли? Три ключови думи идват наум: 

медии, мрежи, Америка


Че медийните революции променят обществата, е стара теза. Нейният автор, канадският литератор Маршал Маклуън, умира през 1980 г. точно когато се ражда CNN, едно от големите потвърждения на идеите му. Ако беше поживял още двайсетина години, щеше да види как предаването Crossfire промени американската политика. Там републикански експерт се кара с демократически. Законите на жанра налагат демократът да бъде все по-ляв, а републиканецът все по-десен – за да става скандалът все по-пищен. Споровете вдигат адреналина на партийната маса. Партиите се радикализират, а умерената им периферия бавно спихва. 

Наследили британския двуполюсен модел и преживели Гражданската война през ХIХ век, Съединените щати и без това създават поляризирана политика и културни войни. Двата мандата на Ендрю Джексън започват през 1829 г. с обещанието, че „ще измете Вашингтон“, продължават с караници, дуели, флиртове с тълпата и завършват с искреното му съжаление, че не е обесил собствения си вицепрезидент. 

Но това разделение ухаеше на джентълменство, отговорност и изискан английски. И преди всичко осъществяваше се през дебат. През 1960-те консерваторът Уилям Бъкли и левичарят Норман Мейлър си организираха публични диспути. Вижте писмата на Мейлър до Бъкли: там прочутият скандалджия хвали опонента си, праща поздрави на жена му, кани го на вечеря, дори се ядосва, че вторият дебат е завършил наравно. Може би защото даже великият радикал Мейлър има сили да признае, че политиката не е черно-бяла битка. В нея „ангели и демони воюват с дяволи и светци“. 

Медийният бум от началото на ХХI в. направи всичко това да изглежда като вехт гоблен с овчарка и патици. Въпреки че Доналд Тръмп влезе в политиката от телевизионното шоу „Стажантът“, подръка с марковата реплика „Уволнен си! (You are fired!)“, голямата работа свършиха социалните мрежи, най-големият генератор на разделение в историята. 

Технопионерът и създателят на термина „виртуална реалност“ Джейрън Лениър описва как. В мрежите отрицателните стимули действат по-евтино, бързо и ефективно, отколкото положителните. По-лесно е да загубиш доверие и любов, отколкото да ги изградиш. Хейтът ти носи повече „лайкове“ от доброто възпитание; затова, за да печелиш „лайкове“, почваш да хейтиш. Така бизнес моделите на големите платформи Фейсбук и Гугъл и техните алгоритми работят в полза на омразата, параноята, нарцисизма, ехо-балоните. И се превръщат в „империи за моделиране на поведението“, които насърчават Злото. Това, казва Лениър, ни води към гибел.

Не знам чак за гибел, но към токсично разделение – със сигурност. Протестите от 2020-а (в САЩ и България) показваха една обща сцена: младежи, насочили смартфони напред. Желание да запечаташ историята? Или опит за тричане на внезапно оказал се наблизо опонент? Не е важно. Резултатът е един и същ. Всеки е на своя канал, в своя ехо-балон, на своята гледна точка. Всеки прави своя собствен стрийминг. Социалните медии са ни научили да търсим само „своите“ и да страним от „чуждите“. От ехо-балона се ражда ехо-медия: ако обичаш кайма, всеки ден ще ти сервира кюфтета, кебапчета, в краен случай карначе.  

Къде е Другият ли? 


Той няма работа тук. Да го извикаме, или дори победим на дебат, означава, че му признаваме право на съществуване. А той такова няма. Според едно изследване 40% от американците наричат политическия опонент „зъл“, 60% - заплаха за общността. Според друго за 77% той е по-слабо еволюирало същество. Голям компромис ще е да го наречеш „човек“. 

Големите американски телевизии отдавна са заприличали на ехо-балоните от Фейсбук. CNN e само за демократи, FOX – за републиканци: зрители, събеседници, спонсори. Дебат няма. Мястото на умерените не е в „своята“, а в „чуждата“ телевизия. В изборната нощ на 2020-а бившият републикански сенатор антитръмпист Рик Санторум се появи … в CNN. 

Който не е 100% с мен, е против мен. Ако си дори 10% „против“, марш отсреща! Зигмунд Фройд би нарекъл това „нарцисизъм на малките разлики“: колкото е по-малка разликата, толкова по-голям е проблемът. Българската демократична десница познава този парадокс от собствен горчив опит. Нейните най-големи врагове са най-близките ѝ приятели. 

А че това променя обществото, съмнения няма. Отдясно стоят конспиративните теории в стил QAnon, отляво – cancel-културата на радикализираните университетски кампуси. По средата няма нищо. Ако „чужд“ (което често означава „само“ 90% свой) дръзне да се появи на „наша“ територия, отговаряме с no-platforming: не му даваме думата. От единия вход нахлуват тръмписти, които пият белина и вярват, че Хилари Клинтън и компания се гощават с детска кръв. От другия – крайни левичари, заменили класата с расата. Те бутат статуи, редактират „Чичо Томовата колиба“ и воюват с „Отнесени от вихъра“. Не мислиш като мен? Тогава не ща да те слушам.

Пандемията усили разделенията. Първо привърженици на мерките (главно от левицата и центъра) се караха с противниците (основно от крайнодясно). После първият лагер стана проваксърски, вторият – анти. Всяка една от групите се отнася към другата така, както са я научили мрежите: Другият е непоносим, слабоумен, вреден, купен, зъл. Плащат му да говори, затова да млъкне. Абе направо да изчезва. 

Забелязахте ли колко се забавих с въвеждането на българския контекст? Но България има собствена, богата история с разломите.

Да започнем с онова, което някои наричат „вековна гражданска война“: сблъсъка между леви и десни („източни“ и „западни“) след поражението през Първата световна от 1918 г. Според мнозина тя продължава и до днес. 

Разделенията на соца също са интересни: някои от тях – банални („Левски“ – ЦСКА, София – провинция, партийци – безпартийни), други – скрити в елита, но с продължаваща актуалност днес, 30 години по-късно (съветски възпитаници срещу местни кадри, Държавна сигурност срещу партийната аристокрация, армията срещу милицията). 

И да завършим с интелектуалците. Открай време те си блъскат главата над това, което Петко Славейков ще нарече „българската неразбранщина“. През 1934 г., една от най-добрите години на довоенна България, проф. Петър Мутафчиев и Найден Шейтанов едновременно си задават един и същ въпрос – за духа на отрицанието у българина и неговата история. В своите съчинения те търсят в българските разделения нещо вечно, мистично, национално, предопределено. Толкова дълбоки им се струват те. 

Прибавете сега към тези вековни дилеми социалните мрежи, ковида и безпрецедентната политическа криза, белязала неизбежното слизане от сцената на ГЕРБ. Ще получите поляризация от грандиозен мащаб, оцветена от деградацията на мрежите в селски клюкарник и от неизбежното балканско тежнение към раздор. 

Да се разберем: за демокрацията разделението не е непременно лошо. То движи обществата напред. С призива „да плеснем с ръце и да се прегърнем“ злоупотребяват популисти и обикновени политически измамници. Но днешното разделение е без нюанси, без уважение, без дебат: отровно, безсмислено и безплодно. Америка вече се уплаши от него, време е да се уплашим и ние. 

Един от научните анализатори на Би Би Си, Дейвид Робсън, обясни защо „умни хора вярват на конспиративни теории“. Законите на социалната психология влизат в синергия със социалните мрежи и дават накъсо. По същата логика умни хора търсят потвърждение на собствените си убеждения в своя ехо-балон. И каква изненада, получават ги! Уж искат свободен дебат с различни гледни точки. Но както ми каза за Тръмп писателят Ерик Уайнър, те „нямат против чуждото мнение, стига да е като тяхното“.

От опит мога да ви кажа, че в този „прекрасен нов свят“ 

най-трудно му е на посредника 


Агитките свиркат от всички страни, а той/тя стои по средата и събира ругатните отляво и отдясно. Чудя се само кога ехо-балоните ще мутират в квазиетноси, които ще заживеят всеки в своята кула. Алгоритмите вече разпознават „левия“ от „десния“ по фийда, автомобила, обяда, екскурзията, дори по дрехите, поръчани по интернет. Ако не утре, то вдругиден няма да срещате Другия даже по улицата. Само ще знаете, че по някаква неведома логика той все пак съществува. 

Едно ме успокоява: България и този път ще бъде изключение. Веднъж покойният Дими Паница ми разказа детски спомен за Богдан Филов. Премиерът дълго се карал с бабата на Паница за германците, англичаните и прочие геополитически въпроси. Накрая си казали: „Абе я да ударим едно сантасе”. 

Не знам защо, но тази история винаги ме е успокоявала. Може би ние ще останем единственото място на света, което ще събере двете кули – в името на ракията, салатата и едно сантасе накрая.