Текстът е публикуван в бр. 10/2021 г. на сп. Business Global.„Моят свят е репетицията…“ Думите на именития германски театрален режисьор с български произход Димитър Гочев са се превърнали в творческа вяра и на Вера Немирова, една от най-интересните и преуспяващи жени – оперни режисьори, в света. Родена е през 1972 г. в София и носи завидни гени. Дъщеря е на сопраното Соня Немирова и на режисьора – новатор в оперното изкуство, Евгени Немиров, внучка е на писателя Добри Немиров и пътят й още от дете сякаш е предопределен. Баща й умира, когато тя е едва 9-годишна, но майка й се грижи талантливото дете да получи най-доброто образование. Вера завършва оперна режисура в Музикалната академия „Ханс Айслер“ в Берлин, а след това и музикална режисура в медиите – видео, телевизия и кино. От 1982 г. живее и работи в Германия, поставя оперни спектакли и в Австрия, Швейцария, Испания, Латвия, Румъния, Китай, Южна Корея… Режисьорските прочити на Вера Немирова са многократно номинирани за най-добри постановки на годината в престижното сп. Opernwelt. Паметна е постановката й на „Залезът на боговете“ от Вагнер във Франкфурт, музикалната критика не подминава и нейните „Макбет“, „Отело“ и „Риголето“ от Верди, „Танхойзер“ от Вагнер, „Момичето от златния Запад“ от Пучини, „Антигона“ от Траерта, „Севилският бръснар“ от Росини, „Лулу“ от Берг, с която дебютира в Залцбургския фестивал през 2010 г., и др. Известна е с нестандартните си сценични решения, които придават модерност на класическите произведения – във Виена още помнят появата на оркестър „Карандила“ в нейната постановка на „Графиня Марица“ от Калман. Работи с диригенти като Сейджи Озава, Рене Якобс, Себастиян Вайгле и т.н. Гост-професор е в Музикалната академия „Ханс Айслер“ в Берлин и доцент във Виенския университет.През последните години работи и с български оперни театри: „Катерина Измайлова“ от Шостакович и „Кавалерът на розата“ в Русе, „Африканката“ от Майербер в Стара Загора, „Графиня Марица“ от Калман във Варна. Най-често обаче е гост на Софийската опера – след „Момичето от златния Запад“, „Любовен еликсир“ и „Котката“ в края на ноември публиката аплодира и нейната постановка на „Ариадна на Наксос“ от Рихард Щраус (следващите представления са на 3 и 5 декември) под диригентството на Евън-Алексис Крист. Разговаряме с режисьорката дни преди премиерата, в „прозорец“ между репетициите, на които Вера Немирова е всецяло отдадена:Отново сте в Софийската опера и балет – как се чувствате в родината, г-жо Немирова?Прекрасно! Много се радвам на ентусиазма, с който хората тук работят по „Ариадна на Наксос“, много рядко поставяна опера по нашите ширини. Солистите ни работиха с маестра Анна Томова-Синтова в онлайн уроци. Присъствах на един-два от тях, вървеше отлично, а когато пристигнах, заварих напълно подготвен ансамбъл от певци.
Повечето от тях се обучаваха при маестро Тримборн за „Пръстенът на нибелунга“, след това при маестра Синтова за „Дон Жуан“ и тя сподели, че Моцарт лекува гласовете след Вагнеровата тетралогия – в кондиция ли са сега за Щраус?
Сега те са узрели за Щраус. А и много се впечатлих от хубавия немски език, който имат. Явно след школата на маестро Тримборн, а и след „Електра“, която маестро Карталов постави преди година, сега трябва да се отворят широко вратите за репертоара на Щраус.
Известно е, че пътят към Рихард Щраус започва от „Ариадна на Наксос“, а след това идва „Електра“. Тук се случи обратното – това не е ли по-трудният път?Да, по-трудният е, защото „Ариадна“ е по-лесният начин за приемственост от страна на публиката. Но ансамбълът ни се справя отлично с тази стъпка, която хронологично е вярната – Щраус е написал първо „Електра“, а после „Ариадна“. И в двата случая той се занимава с гръцката митология, затова е логично оперите да се направят една след друга.
А доколко е актуална гръцката митология днес?За мен е вечно актуална. Тематиката на древногръцката митология важи за всички времена и затова е толкова силна. Истината е, че в „Ариадна“ тя се използва само като шаблон, а съдържанието на самата опера е друго. Става дума за сблъсъка между трагедията и комедията. Животът и смъртта се преплитат, съпоставени са по много елегантен начин.
Маестро Карталов ли ви предложи това заглавие?Ооо, това заглавие ми е мечта от много отдавна и само чаках да се появи театърът, в който да го поставя. Просто в един разговор Маестрото ми го предложи и аз възкликнах (смее се).
А имахте ли условия?Когато кореспондираме, ние сме око в око и винаги си казваме много директно какви са изискванията ни. И двамата сме перфекционисти, затова беше ясно, че ще ни трябва съветник като маестра Синтова, която предварително да подготви певците.
Посветихте спектакъла на нейния 80-и рожден ден…Точно така. Маестра Синтова е сред най-големите изпълнителки на Ариадна. Моята майка, Соня Немирова – също. Затова за мен тази постановка е двоен празник, въпреки че майка ми не доживя своя 80-и рожден ден.
Вашият път към Рихард Щраус кога започна?Много отдавна, още с дипломната ми работа в Берлин през 1996 г. Тогава направих „Магарешката сянка“, изключително рядка опера, миниатюра, писана за елитна музикална школа, посещавана от внука на Щраус. Също по гръцки сюжет, шедьовър, който той пише и умира над партитурата. През 2014-а във Ваймар направих „Кавалерът на розата“, която три години по-късно бе пренесена и в Русенската опера. Помогнах да се пресъздаде там в рамките на фестивала „Мартенски музикални седмици“, но за съжаление, само с едно представление. А се получи много хубаво, Найден Тодоров тогава беше директор на трупата. Така и не разбрах защо повече не се игра, може би заради смяната на ръководството. Но ето, вече имам третата си постановка на опера от Щраус, но и другите му творби много ме интересуват. И чакам.
А да очакват ли зрителите модерни елементи в „Ариадна“?Естествено! Как иначе (смее се) – аз като работя, какво друго да бъде. Тъй като проблемите в сюжета са много актуални, реших да го ситуирам в наши дни. Защото става дума за зависимостта на артистите от парите, от меценатите, от желанията на обществото, което плаща… Проблемите на културата в наши дни никак не са малки и стават все по-сериозни, затова ние просто се припознахме в произведението на Щраус. Декорът е абстрактен, без време, но с препратки и към античността, и към комедия дел арте. Очаквайте богат спектакъл със страшно много живот.
Споменахте пари и изкуство – доколко то трябва да бъде бизнес?Изкуството не трябва да е зависимо от парите и от успеха, за да е изкуство, защото става дума за творчески резултати, които публиката може да хареса, или не. То трябва да е свободно, а творецът – да може да си твори, но зависимостта от парите ни прави много… По някакъв начин трябва да се напасваме, да правим такава репертоарна политика, че да пълним салоните особено в България, където театрите са на делегиран бюджет и зависят от броя на продадените билети. Това е пагубно за творческия резултат, защото се търси лесният успех, търсят се комерсиални заглавия, но те също трябва да се правят на високо ниво и е трудно да се постига балансът между двете.
Високото ниво означава минимални компромиси. За какво сте склонна да направите компромис в условията тук, които вероятно са доста по-различни от тези в Германия?О, в COVID-ната обстановка всички трябва да имаме готовност да правим компромиси. Имаме ограничения на местата в залата, можем да пускаме само публика със сертификати, затова големият компромис е да играеш пред полупразен салон. В Semperoper в Дрезден например, където през октомври имах премиера на „Дон Карлос“, местата бяха лимитирани до 550 при възможни 1500. Е, какво да направим?! Просто се радваме на всеки зрител.
„Дон Карлос“ в Дрезден, малко преди това „Кармен“ в Нюрнберг – не е ли труден този бърз преход от Верди и Бизе към Щраус?Заради пандемичната обстановка често нямаме избор. През март 2020 г. спряхме работата по „Дон Карлос“ в Дрезден насред работния процес и сега се оказа, че това е единственият период, в който Semperoper можеше да си позволи да направи тази постановка. Затова я вмъкнаха между премиерите ми в Нюрнберг и в София, а аз просто си казах „по-добре да се случи, отколкото да падне съвсем“… Знаете ли, след загубата на моята майка през лятото за мен работата в момента е като лек. От друга страна, в притискащата ни епидемична обстановка за нас е истински еликсир да ходим на репетиции, да се срещаме с колеги, да музицираме, да играем, след като толкова дълго бяхме затворени.
Работите и с оперите в Русе, в Стара Загора, а наскоро поставихте дори оперетата „Графиня Марица“ във Варна…Да, направих „Графиня Марица“ по повод 50 години на сцената на моята майка, Соня Немирова, която за наша радост доживя премиерата. Направихме ѝ честване, а на 3 декември с постановката ще гостуваме и на Фестивала на оперното и балетното изкуство в Стара Загора.
Родителите ви са хора на операта, внучка сте на Добри Немиров – можехте ли да не станете човек на изкуството?Почти без алтернатива беше (смее се). Когато човек порасне като дете на театъра, той от много малък вкусва от неговите блага и няма начин да не се зарази. Всъщност аз първо исках да стана актриса, но много скоро реших да изуча професията на баща ми и на 19 години вече бях студентка в първи курс режисура в Берлин. На 23 – 24 години приключих следването и вече имам 80 оперни постановка зад гърба си.
Кои са големите личности, от които се учихте?Моите учители са немските режисьори Рут Бергхаус и Петер Конвични, които имат най-силна връзка с Бертолт Брехт. Рут Бергхаус (1927 – 1996) дори е била дългогодишен директор в неговия театър Berliner Ensemble (основан от прочутия драматург през 1949 г., б.а.), танцовата ѝ школа е плод на обучението ѝ при Грета Палука (значимо име в модерния балет, създателка на собствен стил на преподаване и техники, б.а.) и беше сътворила много интересен, по-скоро абстрактен движенчески език за оперни певци. А пък Петер Конвични умее да разчита партитури като никой друг, винаги намира и нещо скрито зад съдържанието.
А как се справяте с големите звезди – знаем, че някои от тях са доста капризни...Ооо, работя много добре и с големи звезди, и с ансамбли. Много обичам да работя в ансамбъл, където има хора, играещи от дълги години заедно – напр. в театъра в Нюрнберг или тук, в Софийската опера. От друга страна, в Semperoper в Дрезден, да речем, идват хора като Илдар Абдразаков, Юсиф Ейвазов и т.н., които пеят в Metropolitan Opera и навсякъде по света – те са много работливи, важно им е да постигнат, но и да поддържат най-високо ниво.
Единственият проблем с тях e, че често нямат много време и не могат да присъстват на цял репетиционен период от 5 – 6 седмици, а идват в края и режисьорът много бързо трябва да се адаптира и да ги вкара в играта. Например с Роберто Аланя, който изпълни главната роля в „Африканката“ от Майербер в Deutsche Oper в Берлин, нямахме много време за репетиции. Но певците от неговата класа притежават висок професионализъм и се справят лесно и бързо. Понякога обаче именно заради ограниченото време не могат достатъчно дълбоко да проникнат в идеите, които режисьорът има за даден образ.
По-трудно ли е да си жена режисьор?Не, не е до пола. Има добър режисьор и лош режисьор. Когато си добър професионалист, всички те уважават и те приемат. Един театър веднага разбира дали този, който им е насреща, е печен, или не е; разбира ли си от занаята, или им губи времето и силите; знае ли какво иска, или не; знае ли как да го поиска, или не (смее се).
Наскоро Соня Йончева ми сподели, че отказва роли, когато режисьорът отива неподготвен на репетиции – това допустимо ли е?Изобщо не е допустимо! Но то важи за всеки, не само за нас, режисьорите. Трябва да сме добре подготвени, да си знаем материала. Някои колеги, които идват от театралните среди, не знаят да четат партитури – не е беда, но ако някой примерно седи с либретото, чуди се защо в операта повтарят непрекъснато един и същи текст по петнайсет пъти и пита „не може ли да го съкратим“ (смее се)… Тези хора не могат да намерят себе си в операта, затова по-добре да се откажат.
По върховете на политиката в Германия стават промени, у нас – също. Има ли нещо общо в обществените нагласи тук и там според вас?Според мен, каквото се случва там, ние тук сме огледален образ. Едва ли не нещата се повтарят, но епицентърът на сътресенията е там, а ние просто сме в обсега на вълната. Няма как, част сме от Европейския съюз и трябва малко или много да приемаме, да се напасваме.
За съжаление, в Германия също се пести точно от културата. Режат се цели театри, ансамбли, бюджетите се съкращават, закриват се оркестри, хорове… В последните десет години имаше подобно много нелепо развитие. Периодически се затваряха театри или сливаха два-три по-малки в един състав, който гостува на вече пустеещите им сцени.
Докога е запълнен творческият ви график?Вече правя договори за 2026 г. Иначе ще започна новата година с „Дама Пика“ от Чайковски. Първо във Виена ще възстановим моя постановка във Wiener Staatsoper от 2007 г., но с нов, изключително интересен руски състав и маестро Валери Гергиев на диригентския пулт. На 3 януари 2022 г. започваме репетиции, а премиерата е на 21 януари. След това се връщам във Варна за още една „Дама Пика“ с маестро Павел Балев – различна постановка, няма да пресъздавам тази от Виенската опера на българска сцена. Премиерата е планирана за средата на април.
От това, което виждате и чувате в Софийската опера, бихте ли поканили български изпълнители във ваша постановка в чужбина?Ооо! Има някои, които направо бих ги отвлякла, не поканила! Бих ги отвлякла, и то веднага! Обаче те са много заети, а и все пак тук публиката също трябва да се наслаждава на добри солисти. Затова го разбирам Пламен Карталов, че много си държи на тях…
Казахте, че „Ариадна“ ви е била стара мечта. Имате ли и друга непостигната мечта?Една „Саломе“ чака да се сбъдне, „Турандот“ не съм правила все още. Има разни несбъднати мечти (усмихва се). Но сега искам да благодаря на българската публика – толкова интелигентни хора, толкова добре подготвени отиват на опера, на театър, а след това продължават да си говорят… много е хубаво. Изключителна публика има тук.
