Кевин Спейси пострада заради свидетелството на един-единствен човек за нещо, случило се преди десетилетия.
Текстът е публикуван в бр. 10/2021 г. на сп. Business Global. Елена КодиноваПомня, когато преди двайсетина години се появи новината, че преводачите скоро ще станат излишни, защото се разработва нов софтуер, който ще може напълно да ги замести. Днес всеки използва Google Translate напълно безплатно и може чрез него да придобие поне най-обща представа за текст на всякакъв непознат език. Има и професионални платени преводачески програми, които по законите на изкуствения интелект се самообучават и могат доста точно сами да превеждат техническа документация или типови договори. Но не мисля, че някога ще се появи машина, която да може да преведе The sound and the fury като "Врява и безумство" - тя би стигнала само до "Звук и гняв". Така че преводачите са в безопасност - не може без тях.
Пробват се и други подмени -да заменят актрисите с манекенки, а манекенките – с компютърно генерирани образи или холограми. Има още една професия, която е в криза – журналистиката. Проблемът е световен, не е само местен. Старият начин на издръжка на медиите – продажба на реклами в гледано или слушано време и в четено печатно издание – е мъртъв. С развитието на интернет и социалните мрежи вече не чакаме новинарските бюлетини или вестника, за да научим какво се случва. Традиционните медии се обезцениха и битката за оцеляване стана жестока. И тъй като доскоро вярвахме безпрекословно, че пазарът е най-справедливият регулатор на земята, в редакциите нахлуха специалистите по обикновен и дигитален маркетинг и оптимизация за търсачките, инфлуенсърите и секси редакторите – защото те печелят пари. И понеже с тях там настана такъв калабалък, професионалните журналисти бяха в най-добрия случай маргинализирани, а в обичайния – прогонени. Оказа се, че медиите могат да продават и без тях, стига да наемат инфлуенсъри с най-много последователи и да използват определени думи, които най-често се търсят в търсачките.
Наскоро обаче се случи един скандал, който сложи много точна диагноза на тази медийна ситуация.
Малко предистория. През 2016 г. преди избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ се появиха така наречените "Досиета Стийл". Това бе доклад от 35 страници, изготвен от бившия началник на руското бюро на МИ-6 Кристофър Стийл, който от години има частна разузнавателна фирма. В него се съдържа сурова информация, почиваща на свидетелски показания на неназован източник. Според този източник руските служби са обработвали Тръмп от 5 години, лично президентът на Русия - Владимир Путин, се е заел да подпомага кампанията на милиардера, руснаците имат обилно количество компромати срещу кандидата на републиканците, включващи заснети перверзии с проститутки. Историята излезе във всички големи и сериозни медии по света, сатиричните предавания правеха скеч след скеч за "златните душове" на Тръмп, но въпреки това той влезе в Белия дом.
През януари 2017 г. с въпросния неназован източник се свърза ФБР и срещу обещание за имунитет от наказателно преследване той разказа и пред тях всичко, описано в "Досиетата Стийл". Федералните агенти с половин уста изразиха съмнение в твърденията му. Но всички си казаха – е, Тръмп е вече на власт, прикрива скандала. Медиите продължиха възторжено да описват фактите от доклада, сатириците – да правят скечове, социалните медии се заливаха от мемета и подигравки.
През юли т.г. , когато Тръмп вече не бе на власт, правната комисия на Сената на САЩ пусна резюме от техния разпит на този въпросен единствен източник, без да съобщава името му. В края на октомври обаче медиите успяха да разкрият самоличността му – родения в Русия и живеещ понастоящем в САЩ адвокат Игор Данченко. Той заяви, че се страхува за живота си след осветяването. След това бе арестуван и обвинен, че е излъгал ФБР, а също така е скрил, че е бил в близки отношения с неназован пиар, работел за кандидата на демократите за президент през 2016 г. – Хилари Клинтън. Когато съобщи новината за ареста на Данченко, "Уошингтън Пост" дори написа бележка под линия, че тази информация хвърля нова светлина върху "Досиетата Стийл" и отразяването им на страниците на изданието. Засега това е единственото извинение от влиятелна медия по случая. В българските медии за това почти не се пише. Но пък когато излязоха "Досиетата Стийл", имаше множество пространни коментари и анализи в либералната преса, изпълнени с възхищение от начина, по който бе изобличен Тръмп.
Тръмп не е симпатичен човек – и аз не го харесвам, а и по време на президентската кампания от 2016 г. много ми се искаше Америка най-накрая да има своя пръв президент жена. Но това няма никакво значение, когато си журналист, защото
обективността е твоята длъжностна характеристикаЖурналистът работи по определени правила – проверява новината от поне два независими източника, винаги е здравословно скептичен и не фаворизира никого. А когато става въпрос за разследвания на чувствителни теми, правилото е да публикуваш само 30% от информацията, която си събрал и в която си напълно сигурен, а останалите да ги оставиш за евентуална защита от нападки. Тези правила са като Хипократовата клетва за лекаря, като конституцията за юристите. Непрофесионалният автор – граждански журналист, инфлуенсър, блогър, ютюбър, както щете, го наречете – не е длъжен да бъде обективен. Той търси лайковете, които му осигуряват повече спонсорства, търси търговския успех. Това не може да бъде сред приоритетите на професионалния журналист. Той е длъжен да напише историята си безпристрастно, да я провери, да не му личи дали харесва, или мрази някого от героите в нея. Само че този вид журналисти е, за съжаление, отмиращ. Засега.
Благодарение на изтикването на обективния професионален журналист от редакциите и подмяната му с печелещите пари и популярност инфлуенсъри и маркетингови специалисти обаче стана възможна така наречената "култура на зачеркването" (cancel culture). Стана възможно организирането на масов другарски съд без почти никакви доказателства в традиционни и социални медии на определени личности. Техните съдби биваха напълно съсипвани и кариерите им прекъсвани само защото
някой бе казал някъде нещо неприятноза тях. Тълпата им се нахвърляше свирепо – защото тълпата така прави, нейната интелигентност е равна на една десета от интелигентността на най-глупавия ѝ член. Медиите се пускаха по течението на този публичен линч, създаваха хаштагове, включваха оптимизирани за търсачките думи, защото това пък им носеше кликове и пари. По този начин бяха изобличени много злодеи, но също така и натирени от сферата си на дейност и хора, които не заслужаваха това. Да, Харви Уейнстийн заслужено лежи в затвора, но пък талантлив актьор като Кевин Спейси пострада заради свидетелството на един-единствен човек за нещо, случило се преди десетилетия.
Да се върнем на случката с Тръмп. Колкото и да не ми е симпатичен, трябва да призная, че бе подложен точно на похватите на културата на зачеркването. Традиционните американски – а и чуждестранни – медии, телевизии, вестници и списания с огромен, граден с десетилетия, а понякога и столетия авторитет, предпочетоха да заменят добрата стара журналистика с по-модерното
тичане в глутница срещу общ врагИ всичко това на базата на вече доказано изфабрикувани твърдения, съчинение по картинка на един човек върху 35 хвърчащи листа срещу добро заплащане. Защо го сториха? Защото обективността им можеше да ги направи самите тях жертви на културата на зачеркването – да бъдат нарочени за реакционни, демодирани, про-Тръмп, крепители на най-неприятния човек на планетата. Държаха се по подобен начин и по време на войната на Буш в Ирак през 2003 г. Когато години по-късно стана ясно, че американците са нахлули в близкоизточната страна по измислен претекст, се поизвиниха с половин уста.
Но имаше и такива като Глен Грийнуолд – бивш американски адвокат по граждански права, преквалифицирал се в журналист. Той е авторът на статиите за в. "Гардиън" с разкритията на Едуард Сноудън за повсеместното следене, дори на действащи европейски държавни глави, провеждано от Националната агенция за сигурност на САЩ с оправданието, че пазят нацията от тероризъм. Заради това на Сноудън му бе отнет американският паспорт и той бе принуден да търси убежище в Русия, където е и до момента. Официалният естаблишмънт в САЩ още тогава прояви жестокост не само към Сноудън, но и към Грийнуолд – той бе особено силно мразен и нападан от консервативните републиканци, тъй като е гей и живее с много по-младия си съпруг в Бразилия, където семейството отглежда две деца. Та, за всеобщо учудване покрай "Досиетата Стийл" Грийнуолд внезапно се обяви в защита на Тръмп, с което си навлече гнева и на демократите в САЩ. Дълго време търпя подигравките на техните най-известни анализатори, че се е пребоядисал и направо оглупял. Той не помръдна. Пет години по-късно дойде време да разберем, че е бил прав, че е противостоял на цял конгломерат либерални медии с откровено пропаганден уклон, които от антипатия към Тръмп бяха готови да разпространяват всякакви новини за него, стига да са лоши. Още като адвокат по човешките права на Глен Грийнуолд му се налага да защитава членове на расистка групировка. Той успява да отхвърли съдебна заповед за отварянето на личните им имейли. Тогава пак всички са учудени – защо? Това са хората, които атакуват и гейовете, какъвто си ти? Той отговаря: "Много е лесно да отстояваш човешките права на тези, които харесваш. Но си длъжен да го правиш и за тези, които не харесваш".
Глен Грийнуолд е учебникарски пример за професионален журналист, който спазва всички неписани заповеди на професията. Наследник на горда традиция на хора като Ед Мъроу например, телевизионния водещ, който разобличава систематично маккартизма през 50-те години на ХХ век, един от най-мрачните периоди на Студената война. Тогава американското общество е изплашено до смърт от Съветския съюз, а клоуни като Джоузеф Маккарти опортюнистки се възползват от това. Журналисти като Грийнуолд все още съществуват, но са изтикани в периферията. Обаче не можем без тях.
Някой трябва да запази хладнокръвиев тази нова Студена война и да ни каже истината, без да се страхува от културата на зачеркването. Някой трябва да се усъмни и в най-популярната сред тълпата идея. Единствено професионалният журналист е лицензиран за това.
Инфлуенсърите и специалистите по дигитален маркетинг бяха паническо решение на световната криза на традиционните медии. Тяхното върховно постижение е културата на зачеркването. Времето им отминава. Медийната среда започва да се стабилизира и професионалните журналисти отново са ни нужни. А и те самите вече намират своя път и в цифровата среда, старите медии дори не им трябват. Създават влиятелни блогове, влогове и подкасти, успяват да се издържат и без договори с телевизии, вестници и списания. Съвестта и почтеността им струват много повече от лайковете, кликовете и ключовите думи и рекламните приходи. А без тях медиите се превръщат в пощенски кутии на специални служби, корпорации и партии.