Българи от ново време

Текстът е публикуван в бр. 9/2021 г. на сп. Business Global

Иван Владимиров – Нав* 

Интересно е как нещата се обръщат. Като палачинка или траекторията на махало. Преди трийсет години българите драпаха да емигрират на Запад. Сега масово се връщат оттам. Някои ги боли гъзът, други доволно потриват ръце, а трети са направили пълния кръг като в „Алхимикът“ на дядко Коелю. Какво се случи там? – е въпросът. И като човек, който отиде, успя и се върна, а и като доктор по психология, ще споделя моите мисли по въпроса. 

Разбира се, винаги ги има неуспелите, които си идват с подвита опашка, както и принудените от ковид, но не мисля, че те са в основата на настоящата вълна. Все повече реализирали се навън хора се завръщат в България и носят своята обогатена култура и опит насам. По тази причина на много места вече има усмихнати и ведри сервитьорки, а не познатите ни кисели кифли, които са сърдити на света защо не са манекенки. Храната е презентирана като естетическа категория, интериорът дава атмосфера, а не просто функционалност. Метафората на заведенията важи и в много други отношения. Няма нужда да изреждаме всичко. Идеята е, че

много от живеещите в чужбина българи осъзнаха огромните възможности на пазара в България

и използваха придобитата си там култура, инициативност и предприемачески дух, за да успеят тук. Това е интересен процес. Комунизмът ни научи да чакаме на държавата, създаде инертност и леност, липса на мислене в перспектива. Трябваше много от нас да излязат навън, за да придобият качества, които родната ни култура не изграждаше.

Друг значим феномен е класическата човешка черта да вземаме околното за даденост и да се фокусираме върху недостатъците. При нас такива бол и ни е част от народопсихологията да се оплакваме и хленчим. Тревата все е по-зелена другаде. Все нещо не ни е наред. Когато човек се сблъска с различни култури и поживее зад граница, придобива външен поглед към родината си и започва да цени преимуществата ѝ. Особено когато те отсъстват в чуждата страна. В Америка на мен ми липсваха много неща от България – по-спокойният живот, топлото роднинско отношение между хората, хортуването на маса, живата и любознателна нагласа към света, характерна за малките страни, автентичното общуване (по-добре някой да ме напсува, отколкото да ми се усмихва перфидно), малките мащаби, позволяващи разходките пеша и с колело, уличните кафенета и сергии. Откакто се завърнах, се радвам на тези неща ежедневно, обръщам им съзнателно внимание, търся ги. Всяка седмица си поставям за цел да отида до някое интересно място – Ротондата, Боянската църква, къщите близнаци на Оборище – все

неща, които преди са били под носа ми, но съм подминавал като незначителни.

В тази връзка е любопитно да разгледаме и самия процес на емиграция. Хората често страдат от илюзията, че в по-развитите страни е лесно. Истината е далеч по-различна. Никъде не ни чакат с отворени обятия, най-често започваме от нулата и преминаваме през куп перипетии – не ни признават образованието, гледат ни с подозрение, а понякога и с ксенофобия. Аз самият измих няколко планини с чинии, чистих маси, товарих четиресет тона чували на ден, продавах в магазин, спирах хора в мола на комисиона и какво ли още не, преди да стигна до преподаване и собствен бизнес. 

Допълнителна трудност е, че човек започва да гради среда на чисто. Това не е никак маловажно, защото приятелите и семейството са фундаментален елемент в нашето психическо здраве. Те са като корени – колкото са по-трайни, толкова са по-дебели. Човек без корени е лабилен и може лесно да бъде помлян от живота или завлечен в грешната посока.

По този повод ще ви разкажа историята на много българи, които емигрираха в Лас Вегас. Наблюдавах ги в продължение на петнайсет години, от 2001-ва, когато отидох на бригада там (и до 2007-а ходих още няколко пъти), до 2016-а, когато завърших доктората си и се преместих в Лос Анджелис. Много от тези сънародници бяха студенти, които зарязаха образование, за да емигрират в Щатите. Спомням си един, който беше прекъснал в трети курс в Германия и беше дошъл в Щатите със зелена карта и без грам английски. Почнал да кара такси и един ден някакви подпийнали младежи му се возили в колата. Взели весело да му говорят „хоуми, това, хоуми онова“ (homie – приятелче). На нашият му се напълнила главата с кръв и им ревнал, „вие на кого ще викате хомо, бе“, след което ги изхвърлил. Та същият този младеж така и си остана „бакшиш“, въпреки че беше доста умен и любознателен. Сигурен съм, ако беше в Немско, щеше да има съвсем различен живот. Подобна беше съдбата и на много други, които заживяха нелегално след бригади и докато си оправят документите, най-често с фалшиви бракове, за които се плащаше към петнайсет бона, бяха минали години в безхаберна работа и мозъците им бяха безвъзвратно закърнели. Останаха си бармани, крупиета, монтьори, шофьори и разносвачи на пица. Лоша професия няма и не искам да звуча омаловажително, но все пак.

Та, идеята ми е, че

когато човек няма корени, няма и стабилни ценности.

Близките ни, освен че ни зареждат емоционално, служат за компас в ежедневните ни избори. Неслучайно един от железните закони на психологията е, че човек започва да прилича на петимата души, с които общува най-често. Когато отидеш някъде и започнеш от нула, средата ти е на сравнително ниво и може да те повлече надолу.

Искам да спомена и една причина за завръщане, която не идва интуитивно наум. А именно отговорността към родината, която ни е създала и отгледала. Както човек не се отказва от майка си в полза на съседката, щото има по-голямо виме или купува повече подаръци на децата си, така и отношението към родната страна не е въпрос само на прагматичност и ползи, а на отговорност и интегритет. Това всъщност е, което прави човека нещо повече от животно. Онзи, който тича единствено след ползите, е скот, плебей и жалък еснаф. Да успееш навън и да се върнеш, за да споделиш успеха и опита си в своята страна, е това, което прави българите специален народ. То е заложено в ДНК-то ни и се е случвало от османското иго насам (Ботев учи в Одеса, Добри Войников в Цариград), особено през Възраждането и периода между Освобождението и 9 септември. Примери са редица български политици и индустриалци като Васил Радославов и Константин Стоилов, и двамата министър-председатели в онзи период, а също и интелектуалци като Алеко Константинов, който учи в Русия и пътува активно. По време на Балканската война много българи се връщат от чужбина, за да отидат на фронта. 

Но да се върнем към днешния ден. Нещата вече не са, каквито бяха през 90-те. Все още много сънародници заминават навън, но като членове на едно глобално общество, където вземат най-доброто от световната култура. Те отиват най-често да учат, специализират или натрупат опит, а не с идеята за емигрантство. Въобще тази концепция стана някак демоде. Много хора живеят на няколко места едновременно. Или пътуват непрекъснато до далечни дестинации. Принадлежността вече не се измерва с граници, а с ценности и отношение към родното място. Без значение колко време прекарва един човек в България, ако активно допринася за изграждането на икономиката и културата, ако гласува и има активна гражданска позиция, то той е повече гражданин на тази страна от всички безхаберни и инертни хора, които са тук постоянно, но живеят „от ръка до уста“ (Гьоте).


* Иван Владимиров – Нав има докторска степен по психология на развитието от Университета в Лас Вегас. След 13 години в САЩ, където преподава, движи бизнес, пътува по света и пише, се завръща у нас, за да развива образователни програми и културни инициативи.