Предстоят коалиционни управления

Текстът е публикуван в бр. 9/2021 г. на сп. Business Global.

Автор: Милен Любенов*

Напоследък „коалиция“ е една от най-често употребяваните думи в публичното пространство у нас. Тази тема ще доминира и след предсрочните  парламентарни избори на 14 ноември. Въпреки преобладаващото  враждебно отношение към коалициите те могат да бъдат стабилна и ефективна управленска формула. 

Първоначално ще направя разграничение на различните видове коалиции. Еднопартийните правителства са правило в двупартийните системи, докато в многопартийните са по-скоро изключение. Формирането на парламентарно мнозинство зависи от два основни фактора – броя на парламентарните места за всяка партия и отношенията между политическите сили. Отношенията между партиите се основават на конкуренция и сътрудничество. Те могат да бъдат силно конкурентни по време на избори и с висока степен на кооперативност след тях. Това зависи от сходствата на програмите, целите и вижданията на партиите по определени политически въпроси.    

Еднопартийното управление има две разновидности в зависимост от това дали една партия има самостоятелно парламентарно мнозинство, или не. Ако дадена политическа сила има повече от половината от парламентарните мандати, е налице еднопартиен кабинет на мнозинството. Съществува и вариант, при който една партия формира самостоятелен кабинет, без да има математически мнозинство, и се подкрепя от други партии, без те да участват със свои министри в правителството. За да бъде успешно такова управление, партията – победител на изборите, трябва да е близо до самостоятелно мнозинство. Подкрепа за недостигащите гласове може да бъде набавена от по-малки формации, които твърде често са водени от различни съображения – тактически, стратегически или идейни. Пример за еднопартийно правителство на малцинството е първият кабинет на ГЕРБ след изборите през 2009 г. 

Минимално печеливша коалиция е тази, при която най-често събира в управлението една голяма и една по-малка партия, като  оттеглянето на по-малкия партньор би означавало загуба на парламентарно мнозинство. Коалиция със свръхмнозинство пък е налице, когато няколко управляващи партии имат квалифицирано мнозинство, с което могат да правят дори конституционни промени. Пример за коалиция със свръхмнозинство бе трипартийната коалиция у нас между БСП, НДСВ и ДПС в периода 2005 – 2009 г.

А голяма коалиция има, когато двете най-големи партии опоненти сформират правителство, пример за което са Австрия и Германия.

Деидеологизация на партиите

Преди 40 години коалиционните отношения между партиите са зависели до голяма степен от това в коя част на политическия спектър се намират. Левите се съюзяваха с центристи и зелени, десните – консерватори или християндемократи, с либерални, аграрни или регионалистки партии. Процесът на деидеологизация, започнал след Втората световна война, намали идеологическата поляризация и сближи партиите в политическата скала. Те станаха по-прагматични, търсейки съгласие по конкретни политики. 

Партиите се превърнаха в обединения на професионални политици, които залагат на експертните решения, а не на идеологическите визии. Така  намериха ново поле за взаимодействие, което отива отвъд класическите разбирания за ляво и дясно. Затова днес можем да видим различни коалиции, които изглеждаха невъзможни доскоро. Едва ли някой в Ирландия е вярвал, дори само преди 10 години, че е възможна коалиция между историческите съперници „Фина гейл“ („Ирландско семейство“) и „Фиана фол“ („Воини на съдбата“) или участието на „Лигата“ и Демократическата партия на Италия в коалиционното правителство на Марио Драги. Сегашната коалиция в Австрия между консерватори и зелени преди 20 години би изглеждала необичайна. 

Партиите се променят във времето, особено днес, в бързо трансформиращия се свят на глобализация и технологична революция. Така например „Фидес“ в Унгария от младежко либерално движение в началото на 90-те години на миналия век претърпя метаморфоза до консервативна партия в началото на новото хилядолетие и сега мнозина изследователи я определят като крайнодясна и авторитарно популистка партия. Унгарската партия „Йобик“, която само допреди пет години бе ксенофобско и радикално дясно движение, през последната година се придвижи към политическия център, трансформирайки се в умерено консервативна формация, част от блока на обединената демократична опозиция, която си поставя за цел да свали Орбан от управлението на изборите догодина. Десетки други примери могат да бъдат дадени за подобни партийни трансформации. 

Съвсем ненадейно дебатът за ляво и дясно в България, който отсъстваше през последните години, навлезе в публичното пространство с появата на новото обединение „Продължаваме промяната“. Едни от ревност, други от притеснение, трети може би от страх, че виждат конкурент, поставиха като първостепенен въпроса каква е новата формация – лява или дясна, към кои избиратели ще се насочи. Отговорът „ние сме център“ не прозвуча убедително за старите партии, за които изведнъж тази тема се оказа най-важна. Но същите въпроси могат да бъдат зададени с пълна сила и към традиционните партии. Какво е социалдемократическото в БСП, дясното в ГЕРБ или либералното в ДПС? 

Опаковка или съдържание

Ако говорим за опаковката, ще забравим за съдържанието. А съдържанието е много по-важно и то зависи от реалните политически действия, от конкретните политики, които партиите не само предлагат, но и реализират в управлението. Можем ли да определим като социалдемократическа партия, която започна дебат за необходимостта от „ляв консерватизъм“? Какво дясно има в партия, която не може да гарантира върховенство на правото и да пребори корупцията? Либерална партия ли е тази, която, вместо да защитава принципите на свободна пазарна конкуренция, се превърна в щит и крепител за олигархията? Затова много по-градивно е партиите да се ориентират около конкретни цели и решения, които ги обединяват като истински ценности, а не идеологически етикет, който понякога може да бъде използван като удобно оправдание, зад който обаче се крие нещо съвсем друго като политическо поведение.   

Коалиционните управления могат да бъдат не по-малко стабилни от еднопартийните. Това може да зависи от степента на фрагментация на партийната система, дали има наличие на поляризация, съществуват ли антисистемни партии със значителен електорален потенциал. Наличието или отсъствието на тези фактори оказва съществено влияние върху формиране на устойчиво коалиционно управление. 

Споразумение и програма

Най-важната предпоставка за стабилно коалиционно правителство е подписването на споразумение между партиите с конкретна управленска програма, която в детайли и в срокове предвижда реализирането на заложените управленски решения. На първо място, това гарантира  предвидимост и второ, публичност и прозрачност на управлението. 

При воденето на коалиционни преговори, освен програмата и политиките, не по-малко важни са изпълнителите, т.е. кой какъв ресор ще заеме в управлението. Разпределението на постовете винаги е част от преговорния процес. В България силният клиентелизъм през последните години направи хората скептични и резервирани, когато става дума за кадрова политика на институционално ниво. Затова и новите партии след изборите на 4 април и 11 юли предпочитаха да говорят, че за тях са важни политиките и програмата, а не постовете. А това само по себе си бе грешка, която те бързо осъзнаха след предложения от „Има такъв народ“ състав на Министерски съвет, който скандализира всички останали партии и голяма част от хората. 

Поляризацията и фрагментацията на партийната система в България доведоха до невъзможност да се състави правителство и така в рамките само на 5 месеца да бъдат провеждани на два пъти предсрочни парламентарни избори. Желанието на мнозинството от гражданите за промяна на корупционния модел на управление доведоха до ръст в подкрепата за новите партии, която обаче не бе достатъчна за сформиране на парламентарно мнозинство. 

Все нови и нови формации

Търсенето на алтернатива ще продължи да държи отворена вратата за появата на нови формации. От действията им ще зависи доколко устойчиви ще бъдат електорално и дали след резкия възход няма да последва бърз електорален отлив, какъвто се наблюдава вече при „Има такъв народ“. Този случай не е уникален само за България. В Словакия се наблюдава идентична ситуация. След вълната от антикорупционни протести, избухнали по повод убийството на разследващия журналист Ян Куциак и неговата приятелка,  дългогодишният премиер Роберт Фицо изпадна в изолация, подаде оставка и отстъпи премиерския пост на своя съпартиец в партия „Смер“ (Посока) Петер Пелегрини, който довърши мандата. Изборите през 2020 г. бяха спечелени от новата партия ОЛаНО („Обикновени хора и независими личности“) с 25% от вота, а нейният екстравагантен лидер Игор Матович оглави сложна четирипартийна коалиция с други десноцентристки партии. Неподготвен за премиерския пост, година по-късно Матович подаде оставка. В момента неговата партия има подкрепата на едва 8% от словаците, а създадената наскоро партия „Хлас“ („Глас“) на бившия премиер Пелегрини води в електоралните класации с 21%. Пелегрини, който наследи Фицо след неговата оставка, бе високо одобряван като премиер през мандата си. Поради дискредитираното управление на „Смер” обаче той напусна партията и създаде своя формация, която, изглежда, ще бъде основен фактор в следващото управление на страната. 

 Резултатите от двата парламентарни вота през тази година в България – на 4 април и 11 юли, показаха, че българската партийна система е в процес на коренно преструктуриране. Настоящият политически пейзаж е просто моментна картина, която е само началото на тази трансформация. Дали тя ще се запази и утвърди като характеристика на новата партийна система, е въпрос с много неизвестни. Това ще зависи от действията на самите партии – нови и стари. 

Основно предизвикателство пред новите формации е дали ще се институционализират трайно като политически субекти и носители на промяната, способни да извършат реални политически реформи, които гражданите очакват. Бъдещето на старите партии ще зависи от способността им да се реформират политически, кадрово и най-вече имиджово. Това изисква тежки вътрешнопартийни решения и откровен разговор. Принципът „да се снишим, докато премине бурята“ не е решение. Ако старите партии се водят от него, то те ще останат задълго в изолация. Никой няма да ги чака да се реформират и техните избиратели ще потърсят или ще създадат други алтернативи.

Едно е сигурно обаче, тази нова партийна система ще бъде силно фрагментирана в следващите години, а това е предизвикателство за формиране на стабилни правителства. Решението на тази задача изисква диалогичност, компромис и висока коалиционна култура.

*Доц. д-р Милен Любенов е преподавател в катедра „Политология“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава „Политически партии и движения“, „Партийни фамилии и системи“, „Партийната система в България“, „Европейски партии и партийни системи“ и „Основи на политологията“. Бе секретар по вътрешна политика на президента Росен Плевнелиев. Автор е на три монографии за партийните системи.