Брадата ми агамемнонска, краката ми животински

Текстът е публикуван в брой 8 на списание Business Global

Иван Владимиров – Нав 

Иван Владимиров – Нав има докторска степен по психология на развитието от Университета в Лас Вегас. След 13 години в САЩ, където преподава, движи бизнес, пътува по света и пише, се завръща у нас, за да развива образователни програми и културни инициативи. В момента Иван разработва семинар по когнитивно и личностно развитие и друг по намаляване на стреса и подобряване на благосъстоянието. Наскоро излезе третата му книга - „Вегаски истории за мистици и простаци“ (издателство „Парадокс“), която разказва за десетте му години в Лас Вегас през призмата на бохема, психолога и мистика.

И на мен, като всички, много ми се ще да бъда модерен. Викам си, ще си пусна една хипстърска брада като на Агамемнон, нали са тренди, ама пусто, не мога дори катинарчето да заключа. Единственият ми шанс е, ако си калемосам косми от задника. То там има да напълня цяла възглавница. А нагоре – нищо. Оказа се даже, че оригиналната фамилия на дядо ми е Кьосев, но човекът я сменил навремето, така било модерно. 

Все пак аз не се давам лесно, та си рекох, като не става с брада, ще взема да си обръсна метросексуално краката. Това беше много вървежно по едно време. Тук преживях страшен шок, казвам ви, щото ми отне три часа да си сваля чорапогащника само на единия крак, а като го видях до другия, все още космат, направо се втрещих от себе си. Ужас. От кръста нагоре човек (кьосе), а надолу животно. Даже почнах да вярвам в астрологията, нали съм зодия Кентавър. Викам си, това ако трябва да го правя всеки месец, за друго няма да остане време.

Накрая реших да експериментирам с прическата. Коса бол, разгеле, та има материал за всякакви коафьорни еквилибристики. Пробвах всичко от man bun, до висок фейд. В гей кварталите на Сан Фран и Сан Диего казвах на фризьорите да ме залижат както могат, а в най-забитите черни гета намирах бивши пандизчии, факири с бръснача, които да ми спретнат най-модните черни прически, с всичките му линии и табиети. Даже карибските бръснари пробвах, нали често почивах натам, та ми рисуваха меренге по скалпа. Обаче и това някак ми писна. Не знам дали от възрастта, или от доктората по психология, но в един момент взех да се чувствам адски плосък. За чий да следвам сляпо модата, все едно си нямам собствено мнение. То това, което е модерно, да не би да отива на всички. Та реших да се вгледам съзнателно в себе си и да си соанирам телесата и козината по мой си, специфично уникален начин, който подхожда на личните ми нужди, идеали и природа. 

Оттогава не следя каква е модата в момента. Идея си нямам сега брадите вървежни ли са, летежни или адски демоде. Имам си моя логика и тя е, че всичко трябва да се прави с мисъл и да следва много лична, направо идиосинкретична, житейска философия. Например като психолог знам, че е хубаво човек да е отворен към новото и различното, да има гъвкав ум, да експериментира и пробва различни неща. Не заради някакви суети и моди, а за да се поддържа динамичен и истински жив, да е повече днес, отколкото вчера и така да се пази от душевен мухъл.

Грижата за себе си, по мода или не, има и чисто здравословни ефекти. Когато полагаме усилия да се поддържаме физически и обгрижваме тялото, но не от суета, а от обич към себе си, в нас се активира „системата на грижата“, заложена във всеки бозайник. Тя е там, за да ни накара да не изоставим малките си, както правят земноводните. Награждава ни с окситоцин и други полезни хормони всеки път, когато сме загрижени за друг или за себе си. В този смисъл, ако си изградим ежедневен режим от малки усилия – за кожата, косата, зъбите, дрехите, ние можем не просто да изглеждаме забележително добре, но и да сме в тоталното здраве.

Друг житейски принцип в модата ме споходи, докато си препрочитах „Дюна“ на Франк Хърбърт – онази епична фантастика, за която се говори, че е една от трите книги, създали нова религия (другите две са „Странник в странна страна“ на Робърт Хайнлайн и книгите на Л.  Рон Хъбард). Та, значи там, на планетата Дюна, която е цялата пясък и психеделична подправка, има едни огромни червеи, които слухтят нечовешки на сто километра и изяждат всичко, което се движи с монотонна предвидимост, държи стандартен ритъм или се повтаря. Затова местните жители, своеобразни туареги, се придвижват на прибежки или с неравноделни стъпки, така че всяка следваща крачка е непредвидима за червея и създава винаги свеж, нестандартен ритъм. 

Това ми се стори великолепна аналогия за външната поддръжка. Не ми е важно да съм в крачка с модата, а да съм в уникално моя крачка, да поддържам синкопирания джайв на истински живите. Синкопирането е отклонение от основния модел на класическия ритъм в музиката или на стъпките в танците. Затова нямам един-единствен стил на външно оформяне, а гледам всеки месец да променям нещо. Краката ту ги тримвам, ту ги щавя, ту ги оставям да пуснат брада. Мустакът варира от мусака до аспержи. Косата пък скача от етното в джаза. Много ме радва подобно концептуално лангъркане. Винаги съм на хорото. И понеже имам пълната увереност на харесващия себе си, хорото е там, където съм аз. Модата има голямо значение само когато човек не знае още кой е.

Тук е важно да направя едно пояснение. Важно е все пак да познаваме модата, за да не изпадаме в елементаризъм като в следната лична история. Имаше един период от младостта ми, когато се напъвах със страшна сила (по Ботев) да се харесам на жените. Висях по лостове, успоредки, фитнеси, обезкосмявах се, мацах се с хума и какви ли не маски и накрая се оказа, че не съм модерен. Според някакво проучване повечето жени харесвали мъже космати и с шкембета. Един приятел даже ми сподели каква разкошна мацка забърсал и как тя си падала страшно по неговите man boobs, как обичала да го гали по шкембака и да заравя пръсти в туфите му. 

Имах и личен сблъсък с това, когато една мома ми каза, че така ощавен приличам на плужек, и даже ми цитира баба си, според която „мъж без косми е като жена с косми“. Поантата тук е, че е важно да знаете каква е модата, за да не се излагате като мен. 

Има и друга причина да сме запознати с тенденциите. Това може да е признак не на суета, а на тънка интелигентност и информираност, на елегантност и финес. В най-добрия случай човек джазира модата спрямо собствените си стандарти и предпочитания, така че хем е шик, хем е себе си.  

Скоро ставам на четиридесет и четири. Не знам дали съм модерен. Знам, че се харесвам, и не бих сменил нищо по себе си. Плочките са ми гръцки, а бицепсите – по Чайковски („Лешникотрошачката“). Дрехите – маркови, но само аз си го знам. Дори да живеех на самотен остров, пак щеше да е така. Нямам никакви бижута и татуировки освен очите и усмивката. Те знаят как да приковат вниманието, така че нищо друго да не е от значение. „Познай себе си!“ Това е гласял надписът на храма на Делфийския оракул. Това са прокламирали Сократ и стоиците. Ако човек следва тази вечна сентенция, ще е винаги на мода.

Всичко това сигурно звучи малко смътно. Пък и кой съм аз, че да се давам за пример. Затова ще разкажа за срещата ми с Ал Пачино. Ал е дребен мъж, неатлетичен и с грозновати черти. Нищо от което не се забелязва на живо. Гледах го в една постановка на Бродуей, където играеше Тенеси Уилямс. Дори нисък, стар и в ролята на гей, Ал изпълваше хипнотично залата с присъствието си. Всичко беше сгъстено до осанка и глас. Този човек привличаше като черна дупка, светеше като квазар и налагаше волята си като някакъв Зевс. Това по халат, както изкара цялата пиеса. Не знам дали някога е било модерно да се излиза по халат. Но дори и да не е, след тази постановка и сблъсъка с Ал нямам проблем да отида така дори на събрание. Вече знам как се прави. Знам кой създава правилата.