Добряк, принуден да се бие

Избрал България пред Франция, Седрик Жоакимсман повежда колективен иск от името на българските си клиенти, когато международен индустриален скандал съсипва бизнеса му. След десетилетие в съда победата е пълна

Стефан Антонов
Стефан Антонов / 12 September 2021 10:00 >
Добряк, принуден да се бие
Източник: Тони Тончев
Седрик Жоакимсман пристига в България през 1995 година.
Текстът е публикуван в бр. 6 на сп. Business Global.

Седрик е сред най-усмихнатите хора, които може да срещнете. Готов е да подаде ръка и с детска наивност да стане приятел на всеки. И също по детски да покаже разочарованието или възмущението си, след което да не иска да ви погледне. Той е един от многото французи, намерили своята причина да заживеят в България. Решение, за което не съжалява, макар да си дава сметка за всички лоши неща, с които обществото сякаш не може да се пребори вече три десетилетия демокрация.

Седрик Жоакимсман пристига в България през 1995 година. Възползва се от законодателна възможност, която позволява на хората с университетско образование във Франция да не служат в наборна военна служба, ако прекарат две години в работа за държавата или френска компания зад граница.

У нас идва със задачата да участва в налагането на търговското подразделение на една от първите чуждестранни компании, които стъпват на българския пазар . Времената са тежки, кризата мъчи както българите с недоимъка им, така и чужденците, които трудно могат да продадат нещо. Французинът наблюдава ежедневното обедняване на хората и как магазините сменят цените на хранителните стоки повече от веднъж в рамките на един работен ден. Въпреки това той се наслаждава на това, което нарича неподправени човешки отношения.

Оценява откритостта на българите

и създава приятелства, които ще го връщат у нас дълго след като отбие задълженията си и напусне България през 1996 г., точно в навечерието на хиперинфлацията.

Седрик не спира да мисли за България. Ползва летните си почивки да се връща и да се вижда с приятелите си тук. Така се стига до 2001 г., когато решава отново да дойде и да намери начин да се установи дълготрайно.

„Хората във Франция започнаха да се роботизират. Това, което наблюдавахме в Америка – работа и работа, по-малко човешки контакт и човешки отношения, започна да се случва и във Франция. В България харесвах естествеността на хората и факта, че мога да поддържам нормални човешки отношения. Затова и се завърнах“, спомня си Седрик. Дава за пример как през април 1995-а, след като си купил пица от една от първите международни вериги в страната, на път към дома непознати хора, които вечеряли в един двор, му казали: „Защо ядеш този боклук, заповядай да опиташ истинска храна“. И го поканили на масата си.

Освен за българското гостоприемство и естествеността на хората Седрик си спомня и за големия контраст в икономиката. Напуснал държава на колене, той не е видял нищо от последвалото управление на Иван Костов, но твърди, че държавата, която заварва година след като СДС слезе от властта, била несравнима с тази, която оставя в средата на 90-те. Не влиза в директен спор „за“ или „против“ последния син премиер, но набляга на промяната в страната, която се е случила именно през неговото управление. „Знам, че има много хора, които са огорчени от управлението му и смятат, че той е навредил на България. Аз не знам тези неща, но такъв рязък и видим прогрес като по време на неговото управление България не е отбелязвала след това“, споделя наблюденията си Жоакимсман.

XXI век идва с период на глобален икономически подем. България е класически пример за това, което в учебниците по икономика се нарича „нововъзникващ пазар“. Зараждащата се средна класа има нужда да подобри качеството си на живот – да придобива стоки и да ползва услуги, които не са от първа необходимост, но носят усещане за комфорт, социален статус и самочувствие.

Седрик открива своята ниша. Основава фирма, с която внася медицински изделия за естетична медицина, сред които силиконови импланти. Клиенти са му клиниките за пластична хирургия. Бизнесът се разраства, наема административен персонал и търговски представители, които разработват българския пазар по региони. Започва експанзия и на румънския пазар.

С повече труд и усилия, открива възможност за нишов бизнес, който изключва взаимодействия с мафията и организираната престъпност. Това прави клиентите му представители на светлия бизнес. Една от причините, заради които избира естетичната медицина като ниша, е, че тя е 100% частен сектор и благодарение на това няма нужда да плаща подкуп, за да реализира продажби. Друга причина е, че познава производители от предишния си професионалния опит в офталмологията (производители на лазери и на хиалуронова киселина).

Признава обаче, че е

запознат с тъмната страна на бизнес средата в България

Наясно е и с практиката да се спестява ДДС. Желанието му да спазва правилата и всичко да бъде изрядно, действа като конкурентен недостатък. Трябва да се бори срещу конкуренти, които не начисляват ДДС и благодарение на това предлагат по-ниски цени. 

В началото на 2008 г. получава предложение за инвестиране в бизнеса му, което оценява фирмата на 750 хил. евро. Не го приема и тя продължава да се разраства още, което кара Седрик да вярва, че е могъл да получи оценка и от 1 милион евро за компанията си в нейния пик.

По това време вече е женен за българка от няколко години. Създава семейство, има две деца, част е от общността на един от столичните ръгби клубове – място, където хората могат да спортуват както за забавление, така и да участват в сериозни състезания. Проявява интерес към културния живот, театрите и филмовото изкуство. 

Кризата през 2009 г. свива продажбите му наполовина. И тогава идва големият удар.

На 29 март 2010 г. френската здравна агенция обяви, че е разкрила, че ПИП, производителят на имплантите, които той дистрибутира, ги е пълнил с индустриален силикон, неразрешен за медицинска употреба.

 Новината го заварва на изхода от банка, където е предоговорил кредита си с цел удължаване на погасителния план. Ефектът е като да наблюдаваш как светът ти се срива. Всичко звучи невероятно, защото имплантите имат сертификат за най-висок клас медицински изделия, което означава, че са минали през строг контрол и последното, което може да се очаква, е да се окажат боклуци.

Фирмата му JD Medicals е залята от запитвания, на които Седрик и колегите му не могат да отговорят. Това, което правят, е веднага да уведомят клиентите си да спрат да използват имплантите и да потърсят начин да ги сменят. Тогава се принуждава да съобщи на служителите си, че не е сигурен дали фирмата ще оцелее.

„Спомням си, че мутри ходеха и заплашваха лекарите, които са поставили импланти на съпругите им. Един от клиентите ми дори вижда пистолет “, спомня си Седрик.

Решава да потърси дискретно решение за компенсиране на всичките си клиенти.

Свързва се с френски адвокат и го моли да търси отговорност на фирмата, която сертифицира ПИП, TUV Rheinland. Надеждата му тогава е, че немският гигант в контрола на качество ще се съгласи на едно споразумение - да финансира дискретно подмяната на всички поставени некачествени импланти с нови, или поне да финансира премахването на вредните и да обезщети клиентите. „Ние щяхме да организираме смяната на имплантите от наше име за всичките ни клиенти и да бъдем лице на операцията. TUV можеха да запазят името и репутацията си, но да финансират дискретно всичко. Не искахме да спечелим от това нищо, а само да компенсирам клиентите си и да покрием разходите за това“, обяснява Седрик.

Защо трябва да плати TUV? Защото те са издали сертификата за качество и отговарят за доверието, което върви с документа. В началото на 2011 г. Седрик все още не знае, че това ще е битка, която ще маркира цялото следващо десетилетие. Изпратената официална покана до германския институт по качеството е отхвърлена.

„TUV отказаха дори да говорят с нас. Обясниха, че те самите са били измамени, което за мен е най-тъпият предлог да се измъкнат. Ако те са там да удостоверят качеството на продукт и се оправдават, че са били измамени, как въобще могат да претендират занапред, че сертификатите им струват нещо?“, резюмира казуса Жоакимсман.

Стъпвайки на отказа, завежда дело във френски съд срещу германския институт по качеството. След като му става ясно, че TUV няма да преговарят, решава да даде публичност на акцията си. Уведомява френския вестник Le Monde. Пишат статия за делото. И така почти 2000 жени от Колумбия и Великобритания се включват в делото. 

Междувременно фирмата му е поставена практически на колене и през 2012 г. прекратява дейност. Стъпката е болезнена и на Седрик му отнема шест месеца да свикне с мисълта. И да потегли по нов път.

Започва няколко различни работи. Опитва да предложи опита и познанията си за българския пазар на френски компании, които искат да навлязат в страната. В крайна сметка става търговски директор на българска печатница, която печата книги за френски издатели. Вече не е предприемач, а търговец, който работи за международна компания. Харесва работата си, но

не спира да води своята битка срещу TUV

А тя върви на приливи и отливи. Първоначално колективният иск на неговата фирма и още два малки дистрибутора печели на първа инстанция през 2013 година. През 2015 г. обжалването от страна на германския институт печели, но междувременно са заведени още няколко колективни иска, които също постигат успех. Не е сам в битката, има и други тъжители, но те са малки, а противникът е транснационална компания, която има десетки хиляди служители и милиарди евро оборот. Разнопосочността от изхода по различните дела е притеснителна. Продължителността във времето също тежи, но място за отказване няма. A la guerre, comme a la guerre*.

Пробив настъпва при обиск на френската полиция в централата на TUV Rheinland във Франция. Всички документи са укрити в Германия, но в единия от иззетите лаптопи откриват имейли, в които TUV признава, че не знае как да контролира качеството на имплантите.

В крайна сметка през 2018 г. горната съдебна инстанция във Франция отменя решението, с което обжалването на TUV е признато. „След това знаехме, че ще стигнем до отсъждане в наша полза“, казва Седрик и си спомня, че тогава за първи път изпада в еуфория и се просълзява от радост. Трябва обаче да минат още няколко стъпки до крайната победа. Така през февруари тази година следва ново отсъждане, а на 20 май още едно, което е окончателно, и с него мачът приключва.

Вече няма съмнения в отговорността на TUV, а правните последствия са, че компанията трябва да обезщети жените, които са се включили в първия колективен иск на Жоакимсман и другите дистрибутори.

Но има и още. На 9 септември  се очаква първо решение по делото TUV 4, вече се работи по TUV 5, които представляват поредица от колективни искове. Изгледите са сагата да не приключи скоро, защото по френското законодателство (делото се води във Франция) давността за телесни повреди настъпва 10 години след като страданията приключат. Има обаче определение, че жените, които са минали през всичко това, страдат от постоянна тревожност, което означава, че още дълго може да се търси отговорността на TUV.

Към момента претенции са отправили 25 000 жени, а на ден се записват десетки, понякога дори над 100 жени, които да се включат в някой от последващите колективни искове.

Рекапитулацията за Седрик е следната. Губи разработен печеливш бизнес. Стресът му довежда три хронични заболявания, включително диабет. Голяма част от спестяванията отиват за адвокатски такси. Въпреки това той не съжалява за пътя, който е извървял. Възстановил е баланса в живота си и продължава напред. Продължава да живее в България, въпреки че много неща го дразнят.

„Всички, управлявали през последните 10 години, за мен са предатели. България е принудена да се развива въпреки мафията. Ако започнеш бизнес, от който мафията не разбира нищо, не те закачат. Не закачат и мен, защото всичките ни продажби са за чужбина“, е лаконичният му коментар. Вярва също, че ако в последното десетилетие страната ни не е била управлявана по този начин, щеше да е много по-напред в своето развитие. Споделя тъжните констатации за липсата на медийна свобода. Участва в протести, но въпреки някои свои твърди убеждения уважава приятелите си, според които нещата не са само черни и бели.

И въпреки всичко Седрик Жоакимсман си остава оптимист за България.

* На война, като на война, от френски.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ